Чарлс Мартин
Ненаписан роман (18)

Седемнайсета глава

Кацнахме, рулирахме по пистата и преди да ми остане време да се почувствам нервен, служители от граничния контрол се качиха на борда и поискаха паспортите ни — на английски. Тогава се случи най-невероятното. Изабела Десуш отвори уста и заговори на най-красивия език, който някога бях чувал. Не съм лингвист, но тя говореше така, сякаш и преди й се беше случвало. Френският се лееше от устата й така, сякаш й бе роден език. След няколко секунди те бяха в краката й. Шегуваха се, закачаха се, използваха ръцете си не по-малко от устата. Почти не погледнаха документите ми, защото се интересуваха повече от дребничката черна бенка като на Синди Крауфорд в ъгъла на устата й и ситните капчици пот над деколтето на блузата й. Подпечатаха паспортите ни и ни пожелаха приятно пътуване. По-младият пъхна в ръката на Кейти листче с телефонен номер. Тя го прочете и поклати глава.

— Французи, толкова са предсказуеми.

Попитах, без да поглеждам назад:

— Винаги ли е толкова лесно?

— Аха.

Стъпила здраво на стегнатите си от много тренировки крака и на нелепо високите токчета, тя спря такси, каза нещо на шофьора, после се отпусна назад и ме погали по бедрото.

— Сега вече можеш да си поемеш въздух.

Шофьорът на таксито нагласи огледалото си така, че да може да наднича в деколтето й, но тя не му достави това удоволствие.

Пътуването до Париж отне около двайсет минути, тъй като нямаше движение. Айфеловата кула беше първата забележителност, която се показа. След това видях и Триумфалната арка. Обиколихме арката и поехме по Шанз-Елизе. Кейти гледаше през прозореца и сякаш се разтапяше в града. По-скоро оставяше града да се разтопи в нея. Точно зад магазин „Неспресо“ шофьорът зави наляво, след две пресечки — надясно, и започна да криволичи по улица с ресторанти и хотели. Остави ни пред пекарна на улица, от двете страни на която се виждаха спуснати ролетки на гаражи. Тя плати на шофьора, влезе в пекарната, поръча, подаде парите и когато аз влязох, вече захапваше кроасана. Самият кроасан, колкото футболна топка, пареше, сякаш бе току-що изваден от фурната, и в ъгълчетата на устата й полепнаха трошици. Очите й бяха затворени, докато шепнеше нещо от сорта, че обича Париж. Аз седнах и жената ни донесе две съвсем къси кафета. Кейти побутна един кроасан пред мен.

— Пробвай.

Пробвах.

Това беше може би най-вкусното нещо, което съм слагал в устата си. Имаше пълнеж от нещо като шоколад. Не скрих изненадата си. Тя отпи, отхапа отново, след това изви вежди.

— Добре дошъл в Париж.

През прозореца от лявата ми страна се разкриваше гледка към парижкия живот. Хората отиваха на работа, някои се връщаха от работа, от пазар или у дома. Имаше кучета на каишки. Стотици скутери. Най-малките автомобили, които бях виждал, бяха натъпкани до пръсване с продукти и топли франзели. Жените пушеха. Мъжете наблюдаваха как жените пушат. Навсякъде гълъби. Автобуси с лика на Кейти от едната страна. Деца, облечени от главата до петите в черно, смучеха бира на тротоара. Старци, издокарани в спортни сака и жилетки, с вратовръзки и вълнени шапки, се разхождаха с вестници под мишница.

Две неща ме поразиха. Париж беше мръсен. Сградите, улиците, всичко изглеждаше така, сякаш бе опушено с изгорели газове или напръскано с кафяв спрей. По улицата се търкаляха боклуци, почти всички си имаха модерни малки кученца, а тротоарите бяха осеяни с техните изпражнения. А колко много хора пушеха! Много повече, отколкото в Щатите. Докато наблюдавах всичко това, влезе мъж с малък джак ръсел териер, поръча си кафе и се настани с кучето в скута. Започна да му дава в устата малки хапчици франзела.

— Какво мислиш? — попита тя.

— Мисля, че нищо не съм знаел досега.

Остави бакшиш на масата.

— Хайде. — Излязохме, тя погледна часовника си, наклони глава на една страна и попита: — Бързаш ли?

— Госпожичке, аз съм с теб. Нямам представа къде отиваме, защо сме тук, нито пък кога ще се върнем. Така че отговорът е: не, не бързам.

Тя се обърна, разсмя се, бръкна в чантата си и си сложи очилата.

— Идвай.

Вървяхме цяла пресечка, завихме по тясна уличка и тя спря пред третата гаражна врата. Набра код, дръпна катинара настрани, след това ритна вратата, за да се вдигне, и вътре се показа нещо като гараж. Автомобил, няколко скутера и множество каски, закачалки, на които висяха дрехи. Имаше и купища избелели дънки, обувки и два удобни стола. В единия ъгъл видях мивка и тоалетна. Тя грабна два ключа от стената и ми подхвърли единия.

— Избери си каска.

Докато си намеря такава, която да ми става, тя обу дънки, маратонки и черно кожено яке. Посочи един от скутерите.

— За теб е.

Не бях виждал такова нещо. Моторче с две предни колела и едно задно.

— Карал ли си такова досега? — попита тя.

Поклатих глава.

— Изобщо не съм карал мотор.

Тя си взе каска, след това натисна копче и черното предно стъкло се вдигна, за да открие очите й.

— Не се притеснявай. Това чудо върви само.

Смехът й ми подсказа, че лъже. Натисна копчето на едната ръкохватка, моторът избръмча и тя започна да го изтласква от гаража. Все още чувах смеха й в каската. Излязохме бавно на уличката. Заключих вратата на гаража, след това спрях на знак „Стоп“ на еднопосочната уличка редом до нея. Автомобилите пред нас се придвижваха от ляво надясно.

— Догони ме! — Тя щракна визьора на каската и гласът й прозвуча като на объркан Дарт Вейдър. — Ако можеш. — Включи на скорост. Не чака останалите автомобили да потеглят, за да има място за нея. Изметна дясната си китка и се стрелна напред. Ракетата „Аполо“ излита по-бавно. Последвах я, завих надясно, дадох максимално газ и я видях три автомобила пред мен. Чух отново гласа на Стеди: „Не й позволявай да те качи на скутер…“. Завихме по Шанз-Елизе, минахме две пресечки и се озовахме на кръговото около арката. Мярнах я за момент, когато се обърна назад, изпрати ми въздушна целувка, а след това изчезна от погледа ми.

Отчаяно се опитвах да изляза от кръговото, но хората в Париж не шофират като мен, затова се завъртях три пъти и псувах, че няма светофари. На четвъртото завъртане усетих, че ми се вие свят, дадох газ, стрелнах се надясно и спрях до тротоара пред кафене, след като едва не ме премаза автобус с оглушителен клаксон. Група хлапетии ме напсуваха и ми показаха среден пръст. Бях прекъснал пушенето им. Паркирах скутера, свалих каската, оставих я на земята и седнах на една маса. Когато сервитьорът се обърна към мен с думи, които не разбрах, аз казах единствената звучаща по европейски дума, която измислих, за да получа нещо за пиене.

— Капучино?

Бях на средата на огромната чаша, когато тя се появи с вдигнат визьор.

— Какво стана?

Посочих подредилите се като спагети автомобили около арката.

— Това.

Отново Дарт Вейдър:

— Хайде, новобранецо.

През целия ден фучахме напред-назад между автомобилите и единствената причина, поради която я следвах, беше, защото тя ме изчакваше. Можеше да ме зареже когато пожелае. По едно време каза:

— Няма по-добър начин да разгледаш града.

Не бях убеден, че е точно така, но успяхме да видим голяма част.

Прекара ме и през нещо, което се оказа парижкият битак — най-големият в света. Стотици, дори хиляди продавачи, а пазарът не се измерва в квадратни метри, а в пресечки и е дори по-голям от градове, които съм виждал. Тя отби отстрани.

— Цигани са сложили началото. Нещо като място за размяна. Идеята била, че това, което за един е боклук, за друг е истинско съкровище. Оттогава се е разраснал. Някои от най-ценните антики на света са купени оттук. От десет години идвам на този пазар. Винаги когато си купя нова къща, минавам през битака, купувам каквото ми се иска, напълвам един или два контейнера с багаж, след това ги изпращам до новата къща, където ще ме чакат, щом се върна. Скъпо е, но пък… — усмихна се тя — забавно. Дизайнерите, които използвах, направо се побъркваха, но… — тя сви рамене — реших, че щом им плащам, работата им е да измислят как да напаснат всичко.

Контейнер, пълен с вехтории. Нечии боклуци, изпратени в нов дом, където ще ги използва непознат.

Картината ми се стори приятна и се постарах да я запомня.

Първо закусихме, после обядвахме, сетне пак пихме кафе и късно следобеда спряхме пред бутика на „Ермес“. Тя паркира до тротоара и огледа витрините.

— Едно от любимите ми места. — Вдигна ръка. — Преди да съсипеш името, да знаеш, че не се казва „Хърмиз“. Произнася се „Ермес“.

— Добре че ми каза.

Тя заразглежда витрините.

— Хайде, върви — подканих я аз.

— Отваряха нощем. Само заради мен. Заради никого другиго. Имам… по-точно казано, имах около сто и петдесет от техните шалчета. — Поклати глава. — Красота.

— Колко струват?

— Евтините са около триста евро.

Пресметнах.

— Четиристотин и петдесет долара!

Тя кимна.

— Това е просто шал.

— Не е „просто шал“. А шалът на шаловете.

Погледнах през прозореца.

— Да не би да ги раздават с телевизори или нещо подобно?

Тя се изкиска.

— Трябва някой път да дойдеш през зимата. Тук има цял един свят, който очаква да го видиш. — След тези думи врътна китка и за броени секунди се превърна в точица някъде напред.