Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Various Flavours of Coffee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Антъни Капела

Заглавие: С дъх на кафе

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-198-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245

История

  1. — Добавяне

Осемдесет и девет

Уханията, които е възможно да бъдат открити в остатъчния вкус, могат да притежават сладостта на шоколад; могат да напомнят за лагерен огън или тютюнев дим; могат да наподобяват силна подправка като карамфила; могат да носят аромата на борова смола. Или да съчетават всичко изброено в произволни комбинации.

Лингъл, Ръководство за дегустатора на кафе

Докато траеше примирието между правителството и активистките, за нито една от двете страни не беше изгодно да обявява Емили за мъченица. Така че с мълчаливото съгласие на съпруга й погребенито не попадна в полезрението на общественото внимание.

Както Брюър беше казал, смъртта й не промени нищо. В последния момент правителството оттегли поддръжката си за законопроекта — Лойд Джордж[1] се похвали пред пресата, че лично го е „торпилирал“. В гневния си отговор активистките заявиха, че ще потопят Англия в хаос.

И това, което последва, наистина беше хаос. Пощенските кутии се подпалваха, правителствените сгради и магазините осъмваха с изпотрошени прозорци; в театри и дори в църкви избухваха пожари. Години по-късно суфражетките твърдяха, че бунтът им е бил мирен, но по онова време нещата изобщо не ни изглеждаха така. Аскуит беше особено любима мишена за атаките. Веднъж активистките се опитаха да разкъсат дрехите му, докато играеше голф, и човекът, който го спаси, беше собствената му дъщеря Вайълет, която се нахвърли с голи ръце върху суфражетките. В друг случай, когато кабриолетът му забави ход, за да не прегази легналите върху пътя жени, техните другарки изскочиха от близките храсти и започнаха да го налагат с палки по главата, като единственото, което го предпази от по-сериозни наранявания, беше високият му цилиндър. Някакъв мъж, който много приличаше на Аскуит, беше нападнат в Юстън Стейшън; ирландският секретар, който се опита да го защити, бе ранен в коляното, а ухото на стоящия от другата страна на сгрешената жертва ирландски политик беше почти разполовено от удар с малка брадвичка. Междувременно почти две хиляди жени в затворите бяха обявили гладна стачка.

Трябва да призная, че подобно на много други англичани, бях до такава степен възмутен от начина, по който правителството бе предало активистките, че одобрявах този ответен удар. Мъжете, които поддържаха Каузата, бяха обединени в организация, наречена МСЖП. Самият аз счупих пет-шест прозореца и запалих няколко празни сгради, като всеки път се изпълвах със задоволство при мисълта, че правя всичко това за Емили. Но подобно на много други, скоро открих, че ми липсва желанието за агресия и разруха, характерно за лидерките на организацията.

Всъщност осъзнах това в деня, когато ни бе наредено да нападнем Националната художествена галерия. Двама от нас трябваше да влязат като обикновени посетители, които просто искат да разгледат картините, след което едновременно да извадят скритите под дрехите ни брадвички и да започнат да секат платната. Основната цел на атаката беше Венера от Рокеби, известна картина на гола жена, закупена наскоро от Галерията. По това време всички обществени сгради вече се пазеха от полицаи, именно поради тази причина за задачата бяха изпратени мъж и жена, за да бъдем по-малко съмнителни.

Досега не бях виждал Венера. Тя беше гордостта на галерията, изложена в дъното й под един голям прозорец; осветена от ярките слънчеви лъчи. Изобразяваше жена, излегната върху диван, която се оглеждаше в огледалото си; беше гола, показана в гръб. Нежната й кожа сякаш грееше от жизненост; извивката на гърба й беше толкова истинска във всеки свой детайл, сякаш красавицата наистина беше в помещението заедно с нас.

Помислих си: тази жена е мъртва, най-вероятно е мъртва от векове, но страстта в погледа й, начинът, по който Веласкес я бе уловил, като мъж и като художник, щеше да грее завинаги.

Спомних си няколко реда от последното писмо на Емили — писмото, което дори и в този момент лежеше внимателно сгънато в джоба на жилетката ми: А когато се събудя на сутринта, да усетя топлото ти тяло, притиснато към гърба ми, да чувствам как дъхът ти гали кожата на шията ми, да знам, че ако просто се протегна, ти ще бъдеш там…

Стоях насред галерията, запленен от картината, и когато часовникът в кулата на „Свети Мартин“ започна да бие — знакът за атаката — открих, че съм неспособен да се помръдна. Жената до мен обаче извади брадвичката си и с дивашки крясък разсече платното, разсече Венера от рамото до кръста. И когато ленените парчета увиснаха безпомощно, илюзията за човешкото присъствие изчезна — това беше просто една картина, една безпомощна, красива, мъртва илюзия.

Суфражетката веднага бе заловена. А аз останах изправен пред унищожения шедьовър с насълзени очи. После се обърнах и си тръгнах. Хвърлих брадвичката си във фонтана на Трафалгар Скуеър и продължих, без да забавям ход. Това беше последният път, когато направих нещо за Каузата.

Бележки

[1] Дейвид Лойд Джордж — британски политик; премиер в периода 1916–1922. — Б.пр.