Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Various Flavours of Coffee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Антъни Капела

Заглавие: С дъх на кафе

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-198-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245

История

  1. — Добавяне

Осемдесет и четири

Тя остана в стаичката на Касъл Стрийт, а с нарастването на политическото напрежение прекарваше все повече и повече време в кафенето. През цялото това време нито веднъж не я чух да каже нещо неуважително по адрес на съпруга си или баща си — всъщност тя почти не говореше за тях. Двамата с нея живеехме почти на семейни начала — бяхме създали своя необичаен приятелски дом.

И тогава, точно както ми беше казала някога, настана моментът, в който на Каузата й дотрябваха мъченици.

 

 

Това не е историята на суфражетките — смятам, че борбата за техните права вече е достатъчно добре документирана. Въпреки това, като сравнително неутрален страничен наблюдател, мога да ви кажа, че това, което промени драстично ситуацията и от двете страни на барикадата, беше решението на активистките да започнат гладни стачки. Стигна се до ситуация, в която беше само въпрос на време да се дадат жертви, а в хорските очи правителството щеше да убие тези, на които искаше да се гледа като на по-слабия, по-нежен пол.

Като за начало стачкуващите биваха набързо освобождавани от затвора по здравословни причини, но с вестниците на суфражетките, които достигаха до толкова много хора, вече беше практически невъзможно нещо да остане скрито от общественото внимание. Така че правителството реши — някои дори твърдят, че става дума за директна заповед на краля — единственият изход от ситуацията е да подложи тези жени на „болнично лечение“. Казано на прост английски — да ги храни принудително.

Това вече доведе до наистина сериозна вълна от негативни реакции. Много жени, които до този момент не бяха подкрепяли активистките, се ужасиха от това докъде са способни да стигнат мъжете, за да опазят властта само за себе си. Колкото до самите суфражетки, насилието на правителството над тях им даде основание да прибегнат до още по-сериозни крайности в преследването на целите си.

Всички чакаха, за да видят кой ще се пречупи първи — жените или държавниците. Хората от правителството знаеха, че ако сега отстъпят, това ще бъде изтълкувано като признак на слабост. Ако пък човек беше циничен — а по онова време много от нас бяха доста цинични — нямаше как да не му хрумне, че либералите бяха пределно наясно колко непопулярни са сред жените, а ако сега им дадяха това, което искат, това означаваше да подарят повече от милион гласове на другите партии. Не можеха да си позволят загуба в подобно състезание.

По този начин стояха нещата, когато Емили беше арестувана през септември, задето е хвърлила камък по прозорец на Камарата.

 

 

Процесът беше забележително бърз. След като тя нямаше намерение да възразява срещу обвинението, речите на защитата се оказаха излишни. Арестувалият я полицай прочете записките си, прокурорът каза няколко думи, а съдията обяви наказанието — десет шилинга или три седмици в затвора.

Емили обяви:

— Отивам в затвора.

При тези думи съдебната зала, пълна със суфражетки, избухна в аплодисменти. Съдията имаше малко чукче като водещ на търг и удари силно с него няколко пъти, за да въдвори тишина.

— Отказвате ли да платите глобата си?

— Отказвам да призная властта на този съд, чиито служители се издържат от данъците ми без мое съгласие.

— Много добре. Отведете я.

Опитах да я посетя в килията й, но не ме пуснаха. Така че излязох навън с надеждата да я зърна поне за малко, докато я откарват към Холоуей. Беше се събрала доста сериозна тълпа — суфражетки, приятели, вестникари, обикновени минувачи, които просто искаха да видят какво става… Тогава забелязах Брюър. Беше с бащата на Емили, и двамата — облечени като за погребение. Той ме видя и присви устни. Разбута хората край себе си, за да се добере до мен.

— Сега щастлив ли си, Уолис? Или смяташ, че съществуват още нива на падението, към които все още не си успял да тласнеш съпругата ми.

— Желанието ми да я видя в затвора не е по-голямо от твоето — отвърнах простичко.

Точно тогава Черната Мария[1] напусна съда. Движеше се бавно през тълпата, камбанката звънеше, за да направят път. Така и не видях Емили, но се включих, когато всички наоколо започнаха да ръкопляскат и аплодират. Надявах се, че сме я окуражили поне малко. Опитвах да се поставя на нейно място, представяйки си ужаса, който сигурно изпитваше в този момент.

 

 

Тогава забелязах и друго познато лице. Тя тъкмо си тръгваше, хваната под ръка с някаква друга жена. Ускорих крачка, за да я настигна.

— Ейда? — провикнах се — Ейда Пинкър?

Тя се обърна.

— И ако това не е Робърт. — Спря заедно със спътничката си. — Не очаквах да те видя тук.

— Нито пък аз. От Оксфорд ли идваш? Чух, че си се омъжила за преподавател.

— Да, движението е много силно там, не сме имали проблеми като вашите в Лондон. — Ейда въздъхна. — Имам много лошо предчувствие за всичко това.

— Аз също. Емили е толкова непоколебима. Подозирам, че е решила да прибегне до гладна стачка.

— Надявам се, че ще ни пуснат да я посетим. — Ейда кимна към спътничката си. — В крайна сметка сме едно семейство.

Обърнах се към другата дама — красива жена, с няколко години по-млада от Ейда — свалих шапка и леко се поклоних:

— Не мисля, че имам честта да ви познавам.

— О, имате я, господин Уолис — каза тя. Гласът й ми се стори познат. — Въпреки че е трудно да мине за чак толкова голяма чест. Страхувам се, че спомените ви за мен надали са много приятни.

Объркването трябва да е било изписано на лицето ми, защото Ейда побърза да ме измъкне от неловката ситуация:

— Филомена е доста пораснала от последния път, когато я видя.

— Всемогъщи боже — Жабката?

Младата жена кимна.

— Да. Въпреки че вече почти никой не ме нарича така.

Сега, когато се вгледах в нея по-внимателно, забелязах по лицето й лекия отзвук от детските черти, които си спомнях. Но изпъкналите очи, на които дължеше прякора си, се бяха променили. Или по-скоро — лицето край тях се беше променило. Сега те й придаваха необичаен, но изненадващо привлекателен вид — невинният и миловиден чар на човек, който току-що се е събудил от сън.

— Пазя си писмата ти — добави тя. — Направо подлудявах сестрите си с настоявания да науча кога точно ще дойде следващото. Бях ги научила наизуст.

— Силно се съмнявам нещо в тях да е заслужавало дори повторно прочитане — усмихнах се аз. Крачехме надолу по улицата, отдалечавайки се от съда заедно с останалите хора от тълпата.

— „Трябва да кажеш на Ейда, че изобщо не действа правилно, като прибира косата си в стегната с игли прическа, за да изглежда по-привлекателна и респективно — подходяща за женене — цитира Филомена. — Тук верният модел за разкрасяване е свързан с това да избиеш няколко от предните си зъби, да боядисаш скалпа си в цвят охра и да издълбаеш мотив от зигзагообразни шарки с нагорещен нож върху челото си. Ако направиш всичко това, те възприемат като страшна красавица и те канят на всички танцови забави“. Убедена съм, че не може да си забравил тези думи, нали?

— Всемогъщи Боже — отроних и погледнах гузно към Ейда. — Наистина ли съм се изказал толкова непочтително? Искрените ми извинения.

— Всичко е наред — каза тя сухо. — Съпругът ми е етнолог, така че наистина съм свикнала на непочтителни сравнения с хора, боядисващи главите си в цвят охра. — Стигнахме до станцията на подземната железница и спряхме. — Ние отиваме на запад. Да те информираме ли, ако научим нещо за Емили?

— Моля ви, направете го — подадох им визитката. — Беше истинско удоволствие да ви видя отново и двете, въпреки обстоятелствата.

— За нас също — каза Ейда искрено и сестрите ми подадоха ръце за довиждане, Филомена задържа дланта ми в своята, облечена в мекия плат на елегантна ръкавица:

— Винаги съм се чудила, господин Уолис, писали ли се сте още от онези ваши абсурдни стихчета.

Поклатих глава:

— Искрено се надявам да съм оставил абсурдите в миналото. Въпреки че в наши дни този жанр явно е на мода, предвид това, с което ни засипва правителството.

— Така е — каза Ейда. Видях как маската й на спокойствие се пропуква и разбрах колко е разтревожена всъщност. — Твърдо са решени да не отстъпят. Надявам се, че Емили ще бъде добре.

 

 

Килията й беше с размери шест на три метра: имаше газена лампа, малко прозорче, което бе разположено прекалено високо, за да види каквото и да било през него, дървен нар и един стол.

Върху голия под бяха оставени два сгънати чаршафа и калъфка за възглавница. В ъгъла под малък рафт стояха две кофи с тенекиени капаци. Върху рафтчето имаше Библия, картичка с правилата за поведение, дъска за писане и парче тебешир. В тежката стоманена врата имаше малък отвор, покрит с капак. И това беше всичко.

Тя постла чаршафите върху нара и отиде да огледа кофите. Едната беше пълна с вода, а на другата явно се падаше ролята на нужник. Калъфката за възглавница беше пълна със слама: остри златисти клечици бяха пробили плата.

Всеки звук бумтеше и отекваше сред безкрайните каменни коридори. Тя чу нещо, което първоначално уподоби на приближаваща се към нея гръмотевична буря — остро стържене на стомана в стомана, викове и стъпки. Капачето, покриващо отвора във вратата, се плъзна в страни. Ехото пое единствената дума, произнесена от нисък безплътен глас:

— Вечерята.

— Няма да ям — каза Емили.

Тенекиена купичка със супа се подаде през отвора. Тя не помръдна. След миг купата изчезна, оставяйки след себе си слабата, мазна миризма на топли зеленчуци. Гръмотевичната буря продължи по пътя си. Скоро газената лампа угасна. Сигурно контролираха осветлението някъде отвън, осъзна тя, за да могат надзирателките да го спират, когато дойдеше време за лягане. Дори и тази мъничка свобода й беше отнета.

На следващата сутрин лежеше върху нара си, противопоставяйки се на изписаните върху картичката правила. Капакът на вратата се плъзна встрани.

— Още ли не си станала? — чу се изненадан глас. — Закуската ти е тук.

— Обявила съм гладна стачка.

Капакът се затвори с трясък.

После започнаха да идват посетителите. Свещеникът, старшата надзирателка, трудовият надзорник — всички те й говореха очакваните банални глупости.

— Нека се надяваме — каза й свещеникът, — че ще използваш времето си тук за размисъл, че то ще ти помогне да дойдеш на себе си, да станеш по-добра личност.

— Аз съм си достатъчно добра личност. Всъщност се надявам премиерът ни да стане по-добра личност.

Той много се шокира от тези думи и я предупреди да се въздържа от подобно непочтително отношение към властта.

Отведоха я до затворническите бани, за да се изкъпе — кабинните с душове имаха съвсем малка врата, висока не повече от шейсетина сантиметра, а освен това надзирателката поглеждаше вътре непрекъснато, за да я провери какво прави. Тук имаше и тоалетни, но вратите им също бяха наполовината от обичайните им размери, а веригата за пускането на водата се намираше отвън, така че надзирателката, а не затворникът, трябваше да я дръпне.

Малко след като я върнаха в килията, при нея дойде директорът на затвора — висок мъж с тревожни очи, когото — ако го беше срещнала на улицата — би взела за чиновник или банкер.

— Не си мислете, че можете да създавате неприятности тук — предупреди я той. — Имали сме си работа с убийци и крадли, така че не можете да ни изненадате с нищо. Наясно сме какво се опитвате да постигнете, но трябва да знаете, че ако се държите добре, скоро ще получите свободата си.

— Можете да ме пуснете от това място — отвърна тя, — но не можете да ми дадете свобода. Ще я имам едва когато жените получат правото си да гласуват.

Той въздъхна:

— Като за начало — трябва да се обръщате към мен със „сър“, докато се намирате в рамките на това изправително заведение. — Той я изгледа внимателно. — Разбрах, че съпругът ви е депутат, така ли е наистина?

Тя кимна.

— Ако желаете някакви малки удобства, можете да ме уведомите. Сапун, например, или по-удобна възглавница…

— Настоявам да се отнасят с мен, както с всички останали затворници.

Директорът се намръщи.

— Ами добре. — Той понечи да излезе от килията, но се спря на вратата и отново се обърна към нея. — Не можете да разберете нещо изключително важно, госпожо Брюър. Ако каузата ви постигне успех и жените получат правото си на глас, това би разрушило устоите на галантността и кавалерството. Изобщо не сте и помислили за това, нали? Ако мъжете и жените бъдат равни, не би имало смисъл мъжете да се отнасят с жените по по-различен начин.

— Кавалерството ли ви подтикна да ми предложите сапун, или положението на съпруга ми? — попита тя тихо.

Донесоха й обяда — още супа, макар жената да твърдеше, че това в купичката е яхния. Емили отново отказа. След около час се появи лекарят на затвора и я попита какво е яла в последно време. Тя му обясни.

— Трябва да си изядете храната довечера — настоя той.

Емили поклати глава:

— Няма.

— Ще ни принудите да ви храним насила.

— Нямам никакво намерение да ви сътруднича в това.

— Е, ще видим тази работа. Опитът ми показва, че много от хората, които говорят гръмки неща за гладни стачки, се отказват от идеите си до няколко дни. Когато телата им наредят да не бъдат толкова глупави.

Той също си тръгна. След още няколко часа изведоха затворничките за една дълга, мълчалива разходка в редица по двора.

Когато стана време за вечеря — реално някъде в средата на следобеда — надзирателката я попита дали ще яде. Емили каза, че няма подобно намерение.

Когато започна да се смрачава, изключиха светлините. Тя легна върху нара си, замаяна от глад.

Внезапно в ехтящия шум на затвора се чуха думи на песен. Това беше мелодията на „Тялото на Джон Браун“, но текстът беше различен. Емили го знаеше: един от суфражистките химни. Изпълнена с радост, тя скочи от леглото, коленичи край отвора във вратата, приведе глава към него и започна да пее с останалите.

Вдигнете се на крак жени, тоз бой не ще е лесен.

Вдигнете се със хиляди, запейте бойна песен.

Правото е сила и силни сме ние.

В този марш победен, не ще ни враг надвие.

Гласовете на другите суфражетки й се струваха далечни, а нейният собствен отекваше в стените на малката й килия. Скоро някой, който се намираше доста по-близо, изкрещя:

— К’во ще кажеш да млъкнеш, а?

И тя млъкна.

Опита се да заспи, но ноктите на глада раздираха вътрешностите й и не й позволяваха да се унесе за повече от няколко минути. На следващия ден отказа закуската. Болката в стомаха й сякаш беше започнала да отшумява. Понякога усещаше отчаяние, понякога съвсем внезапно я обливаха вълни на триумф. Мога да го направя, казваше си. Мога да гладувам. Те могат да контролират всичко останало, но това тяло си е мое.

По-късно същата сутрин отворът на вратата се отвори и в килията й се плъзна прясно опечен кекс. Това определено не беше затворническа храна — беше донесен специално за нея. Тя притисна с ръце корема си, за да успокои болката в него, и игнорира уханното съдържание на чинията.

До вечерта вече не беше на себе си от глад. Настроенито й прескачаше рязко от меланхолия към екзалтираност. Аз съм по-лека от въздуха, казваше си тя, и тази фраза сякаш изпълни отслабващото й тяло. По-лека от въздуха… По-лека от въздуха…

В един момент й се стори, че подушва кафе, но не можа да определи сорта. Уханието танцуваше край нея, неуловимо като блуждаещ огън.

Лекарят дойде в килията й.

— Ще ядеш ли? — попита лаконично.

— Няма.

Гласът й прозвуча странно. Гърлото й беше пресъхнало, нищо повече.

— Започваш да смърдиш, не го ли усещаш? Това е миризмата на кетоацидозата — тялото ти вече се самоизяжда. Ако продължиш по същия начин, ще нанесеш непоправима вреда на организма си, а първата жертва ще бъдат репродуктивните ти органи. Това означава, че е напълно възможно да загубиш завинаги възможността да имаш деца.

— Наясно съм каква е функцията на репродуктивните органи, докторе.

— Ще повредиш косата си, външния си вид, кожата, телосложението — всичко, което те прави толкова привлекателна.

— Ако това трябваше да мине за комплимент, докторе, длъжна съм да ви кажа, че беше доста завоалиран.

— Ще повредиш храносмилателната си система, белите дробове…

— Няма да променя решението си.

Той кимна.

— Добре тогава. Ще ни се наложи да те спасим от самата теб.

Сега сетивата й бяха невероятно изострени — усещането беше почти свръхестествено. Можеше да определи напълно ясно всяка от далечните миризми, които достигаха до нея; можеше дори да визуализира формата на нещата, които ги излъчваха. Отново усети нежно виещата се, танцуваща във въздуха пара от горещо кафе — ухаеше на добре узряла арония; после, миг по-късно, подуши огрените от слънцето ечемични стебла, паднали покосени след жътвата. Някакъв плодов аромат — да, точно така, кайсии, това бе ароматът на сладко от кайсии… Сега усети и грахчетата, свежите зелени грахчета, току-що отронени от шушулката… Затвори очи и вдиша дълбоко цялата магическа палитра от миризми. Това сякаш облекчи болката й.

Вратата се отвори и четири надзирателки пристъпиха в килията. Бяха избрали най-едрите жени от охраната за тази задача, нямаше никакъв шанс срещу тях.

— Ще дойдеш ли при доктора? — попита я едната.

— Не.

— Ами хубаво. Вдигнете я.

Две от жените минаха зад нея и я хванаха за ръцете. Докато я повдигаха от нара, друга хвана краката й. Емили се опита да се бори, но не постигна абсолютно нищо. Надзирателките я вдигнаха и я изнесоха в коридора, където я оставиха да стъпи на земята.

— Може би вече ще благоволи да походи.

Усети остра болка под мишницата си. Една от жените я беше ощипала силно по меката плът. Емили изпищя.

— Хайде, скъпа — усмихна й се престорено любезно мъчителната.

С блъскане и теглене я принудиха да закрачи напред по коридора. Виждаше лица, надничащи от отворите, през които вкарваха храната. Когато малката им групичка подминаваше килиите им, затворничките вътре започаха да блъскат по вратите и да крещят — не можеше да различи думите, ехото поглъщаше всичко. Накрая я бутнаха през вратата на някакво по-голямо помещение.

Докторът, когото беше видяла по-рано, бе там заедно с друг, по-млад мъж, който явно му беше асистент. И двамата носеха гумени престилки върху костюмите си. Видя върху близкото бюро дълга гумена тръба, фуния и кана с нещо, което приличаше на блудкава овесена каша. До тях имаше и чаша мляко. Тя изглеждаше толкова нелепо на фона на всичко останало, че Емили се разсмя с глас въпреки сковаващия я ужас.

— Ще си изпиеш ли млякото? — попита докторът.

— Няма — отсече.

— Сложете я на стола.

Жените я принудиха да седне върху голям дървен стол. Държаха я здраво за ръцете и притиснаха надолу коленете й. По-младият доктор мина зад нея и я хвана за раменете, докато другият вдигаше тръбата от бюрото. Натопи пръстите си в купичка с глицерин и намаза единия й край.

— Сега я дръжте здраво — нареди.

Тя стисна зъби и напрегна всичките си сили, за да задържи челюстта си затворена. Само че никой не се беше прицелил в устата й. Наместо това вкараха тръбата в едната й ноздра. Усещането беше толкова отвратително, че тя отвори рязко уста, за да изпищи, но гуменото приспособление вече беше проникнало по-надълбоко и тя установи, че единственият звук, който може да издаде, е продран стон.

Сантиметър след сантиметър. Усещаше как гуменото пособие прониква в гърлото й. Задави се. Опита се да разтърси глава наляво-надясно, но младият доктор я беше хванал здраво. По бузите й се стичаха сълзи; усети остра болка в трахеята си и след едно последно отвратително приплъзване проклетото нещо влезе докрай в нея.

— Така вече е добре — каза по-възрастният мъж, отстъпвайки крачка назад. Дишаше тежко.

Закрепи фунията към края на тръбата. Взе каната с овесена каша и започна да налива. Топла, давеща течност изпълни трахеята й. Тя се закашля, усети силни спазми да се надигат в стомаха й, но просто не можеше да повърне — течността продължаваше да се стича вътре в нея. Мислеше си, че главата й всеки момент ще се пръсне, усещаше жестоко напрежение зад очите си, тъпанчетата на ушите й туптяха; чувстваше се като носещ се към дъното удавник.

— Това се равнява на четвърт нормално ястие — каза докторът.

Тръбата беше издърпана от ноздрата й, а дългият път навън бе не по-малко болезнен и противен. Емили повърна в мига, в който гуменото нещо беше извадено. Надзирателките отскочиха назад, когато топлата каша плисна от устата й.

— Ще трябва да заменим това — каза докторът спокойно. — Дръжте я неподвижно.

Цялата процедура беше повторена. Този път изчакаха няколко минути преди да изтеглят тръбата. Тя отново повърна, но този път — по-малко. Изглежда това вече ги устройваше, защото докторът отнесе тръбата към мивката, докато Емили кашляше и плюеше.

— Върнете я в килията й.

— Този път няма нужда да ме блъскате — сама ще вървя — произнесе тя дрезгаво. Обърна се към доктора: — А ти си една презряна правителствена маша. Да се отнасяш по подобен начин с една жена…

— О, значи вече смяташ, че би трябвало да се отнасяме по-различно с жените, а? — подигра й се той.

— Ако беше истински мъж, не би правил това — прошепна Емили.

— Искаш да кажеш, че ако бях истински мъж, не би трябвало да ти спасявам живота, така ли? — попита докторът уморено, след което махна с ръка на надзирателките да я отведат.

 

 

Същата нощ Емили запали огън в килията си. Разтвори възглавницата си и натика няколко шепи слама в газеника. След това се барикадира, избутвайки нара под дръжката на вратата, за да не могат да я отворят. Наложи им се да прережат пантите, за да стигнат до нея. Съблякоха я и я отведоха в нова килия с метално легло, завинтено за пода.

Тази нощ и през целия следващ ден някой идваше да я проверява на всеки десет минути. Първоначално си мислеше, че влизат просто за да зяпат голото й тяло, и крещеше по тях.

— Ти си под строго наблюдение — отвърна на обидите й нечий студен глас. — Нашата работа е да сме сигурни, че няма да се нараниш.

На обяд старшата надзирателка й донесе чаша мляко, която тя отказа.

— Опитай се да хапнеш нещо — помоли я жената. — Съвсем мъничко.

Емили поклати глава.

Сега, когато вече знаеше какво точно я чака, беше истински ужасена от храненето. Когато дойдоха, за да я отведат при доктора, беше толкова нервна, че щеше да повърне от страх. И въпреки това не можеше да направи нищо, тръбата беше натикана бързо, докато тя пищеше и се бореше. Отново плака, сълзите й се примесиха с повръщаното и киселата овесена каша. После припадна.

Когато най-накрая дойде на себе си, докторът се беше надвесил над нея и я гледаше с тревога.

— Трябва да спреш с всичко това — каза той. — Ти си деликатна жена, организмът ти не е пригоден за подобни неща.

— А чий организъм е пригоден? — попита тя горчиво.

— Не си свикнала на такива грубости. Ще си навредиш.

— Ти си лекар. Ти трябва да откажеш да ми вредиш по подобен начин.

— На никого не му пука — тросна се той внезапно. — Това е, което не схващаш. Седиш си тук, изтезаваш тялото си и никой отвън си няма дори и най-бегла представа за това. Така че — какъв точно е смисълът?

— Да покажа, че можете да управлявате единствено със съгласието на управляваните…

— Спести ми лозунгите си. — Той махна на надзирателката. — Отведете я.

Докато я отвеждаха към килията й, една от жените прошепна:

— Вземат данъци от заплатата ми, така че не разбирам защо не ми дават право да гласувам. — Тя хвърли кос поглед към Емили. — Вие сте много смела жена.

Тя едва успя да намери в себе си сили, за да промълви:

— Благодаря ви.

— Освен това той ви излъга. Вие сте във всички вестници. Подробностите не са известни, но въпреки това хората знаят какво се случва тук.

Тази нощ й беше трудно да диша. Усещаше нещо в трахеята си — като късче храна, което бе заседнало там и не искаше да помръдне. По някое време й прилоша и когато повърна, видя кръв сред белезникавите остатъци от овесената каша.

На следващия ден нямаше сили да понесе досега с тръбата. Прие чашата с мляко, донесена й от надзирателката, а после хапна и малко супа. Веднага след това обаче се върна към гладната си стачка.

Отведоха я в стаята за хранене. Този път там я чакаха двама други доктори. На масата отново стоеше чаша мляко. Тя се зачуди дали не е същата, която беше видяла и първия път.

— Някой провери ли пулса й? — попита надзирателките по-възрастният доктор. Никой не знаеше. С въздишка, той извади стетоскоп от едно чекмедже и го притисна към гърдите й. После кимна. — Сърцето й е съвършено здраво. Мисля, че можем да продължим.

— А проблемите с дишането? — попита другият доктор.

— Хммм. — Първият се заслуша отново. — Струва ми се леко затруднено — призна. — Тя оплаквала ли се е от някакви проблеми?

— Тя е точно тук, пред вас — заяви Емили. — И съм се оплаквала от множество проблеми, един от които е, че нямате право да ме насилвате по подобен начин.

— Не е имала оплаквания, докторе — обади се една от надзирателките.

— Притеснявам се от възможни белодробни усложнения — каза тихо първият доктор на колегата си. — Не бих могъл да одобря насилственото хранене при тези обстоятелства.

— Нито пък аз — отвърна вторият. — Най-добре ще е да попитаме директора на затвора.

Така и направиха, а когато съобщението от директора дойде, то гласеше: Продължавайте.

Бележки

[1] Жаргонното име на полицейския фургон за транспортиране на затворници. — Б.пр.