Антъни Капела
С дъх на кафе (58)

Петдесет и осем

Понякога Емили си мисли, че ако болката беше кафе, тя ще е способна да класифицира точно неизброимите й съставки. Сърцето й е разбито, разбира се, но това е само едно от нещата, които чувства. Има го и унижението, осъзнаването на факта, че за втори път в живота й са я направили на глупачка. Баща й и Ейда я обичат твърде много, за да кажат „Предупреждавахме те“, но те наистина я бяха предупреждавали, а тя не ги бе послушала. Сега излиза, че са били прави за Робърт през цялото време. Провал — тя се чувства глупава, ненужна, неспособна. Как изобщо може да се бори за промяна на света, в който живее, ако не е в състояние дори да си избере подходящ съпруг? Гневът — как изобщо се е осмелил да я предаде по този начин в няколко небрежни реда, все едно отменя абонамента си за вестник. Но въпреки това Емили осъзнава, че елегантната, ледена краткост на писмото е част от цялото послание. Самотата — той й липсва, би дала всичко, за да си го върне. Спомня си как всеки следобед двамата опитваха кафе в бащиния й офис, дует от композитори, превръщащи аромати и вкусове в музикални теми, които си прехвърлят един на друг, обогатявайки мелодията, търсейки съвършеното й звучене; създавайки свой собствен език, който има много по-дълбоко значение от простото описване на видовете зърна…

В този списък трябва да присъства и емоция, която тя не може да назове с думи или поне не може да се сети за такива — болезненият копнеж по едно физическо единение, което никога няма да се случи. Чувства се като урод, плашило, стара мома… Проклет да си, Робърт, мисли си, докато събира петициите за гласоподавателни права. Проклет да си, мисли, докато придружава Артър на срещите му с избирателната колегия. Проклет да си, мисли, когато се буди посред нощ и си спомня какво се е случило, защо очите й лепнат, а носът й е протекъл. И чака сълзите да бликнат отново, неизбежни като невъобразимо далечното утро.