Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Various Flavours of Coffee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Антъни Капела

Заглавие: С дъх на кафе

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-198-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245

История

  1. — Добавяне

Двадесет и пет

Крачех през града. Валеше и улиците бяха пусти. Жакетът от жакардова коприна и тюрбанът ми бяха прогизнали, платът беше натежал, сякаш бях облякъл тежко палто, но това определено не го правеше по-водоустойчив. Най-сетне успях да си намеря такси, което обаче можеше да ме откара само до Мерилбоун. Затътрих се отново през пелената от едри капки към квартирата си, чудейки се как вечерта успя да се превърне в такава катастрофа.

На ъгъла пред себе си видях кръчма. Оазис от топлина и светлина, матови прозорци, рекламиращи продуктите на разнообразни пивоварни, и меко подрънкващи чаши. Не можех да понеса тишината в стаята си. Пристъпих към входа.

Беше почти празно. Поръчах си коняк и седнах. Край една от масите се бе скупчила групичка момичета, явно също потърсили убежище от дъжда навън. Едно от тях улови погледа ми и се усмихна. Предполагам, че съм се усмихнал в отговор, защото тя взе чашата си, каза нещо на останалите и дойде при мен.

— Предсказваш ли бъдещето? — попита.

— Не — отвърнах лаконично.

— Значи трябва да си индус?

— Не. Англичанин съм, също като теб.

— О! Ами защо тогава… — тя обхвана с жест дрехите ми.

— Бях на вечеря — смъкнах с рязък жест мокрия си тюрбан, хвърлих го на масата и отпих глътка коняк.

— Нещо против да поседя при теб?

Огледах я. Беше приятна, но изобщо не я намирах за привлекателна.

— Ако си видяла в мен потенциален клиент, ще трябва да те разочаровам. Изобщо не съм в настроение.

Тя се присви на стола си.

— А какво ще кажеш за компания?

— Колко вземаш за компания?

Тя плъзна чашата си към мен:

— Ако я напълниш, можеш да стоиш и да ме гледаш как пия съвършено безплатно. В такава нощ, честно казано, предпочитам да стоя на топло и да пия бира, отколкото да се мотая из улиците в търсене на клиентела.

Махнах към барманката и посочих двете ни чаши.

— Как се казваш? — попитах събеседничката си.

— Ана. А ти?

Беше директна, което определено ми допадаше.

— Робърт.

— Защо си тук, Робърт?

— Какво имаш предвид?

— Дрехите ти са мокри. Никой не излиза навън в подобна нощ, освен ако няма основателна причина да го стори.

— Аха — допих коняка си. — Причината. Тази нощ поисках от бащата на момиче, което много харесвам, разрешение да се омъжа за дъщеря му.

— Не е минало много добре, а?

Не беше глупава тази Ана.

— В общи линии всичко, което можеше да се обърка, не пропусна възможността да го стори — обясних.

Ана постави ръка върху моята.

— Поръчай ми още едно питие — предложи — и можеш да ми разкажеш всичко в подробности.

Предполагам не е нужно да обяснявам, че половин час по-късно вече бях с нея на горния етаж. Тя се беше подпряла на умивалника и стенеше, а аз бях прихванал с ръце едрите й потръпващи бедра, наблюдавайки собственото си отражение в огледалото.

Когато наближих квартирата си, забелязах силуетите на двама мъже, притаени във входа. Не им обърнах внимание, но докато вкарвах ключа си в ключалката, чух стъпки. Нещо малко, твърдо и ужасно тежко, напомнящо съмнително много за билярдна топка в чорап, се стовари върху врата ми. Докато се завъртах, бях съборен от втори, още по-силен удар отстрани по главата. Нещо в черепа ми жално изхрущя. Първата ми мисъл беше, че Пинкър е изпратил биячи, които да ме поступат като предупреждение да стоя по-далеч от дъщеря му, но дори и потъващото ми в мрака на болката съзнание успя бързо да стигне до извода, че това звучи твърде неправдоподобно.

Един от мъжете се надвеси над мен. Държеше малка бухалка.

— Дори не зи и помизляй да напузкас зтраната, без да зи платис дългофете — просъска той.

Голяма къща като тази на Пинкър очевидно не предлагаше повече уединение от Трафалгар Скуеър. Всеки можеше да подкупи някой слуга, за да бъде информиран, ако се е случило нещо важно. А новините за краха на добрите ми отношения с Пинкър най-вероятно бяха достигнали до всяко заинтересовано ухо в Лондон.

— Ике ли ви праща? Предайте му, че ще си платя. — Още преди да го кажа бях осъзнал, че няма как да платя, така че добавих: — Утре ще взема нов заем от него.

— Не зтавай идиот — скара ми се бандитът. — Защо Ике би изкал да ти заема осте пари?

— Ами за да си платя лихвата.

— Нямас зи сибана идея в какво зи зе забъркал, а?

Вдигна бухалката си — забелязах, че е не по-голяма от чифт ръкавици — и започна да ме оглежда небрежно, търсейки подходящата част от тялото ми, върху която да я стовари. Спря се на стомаха. Сгърчих се от пронизващата болка.

— Ике зи изка парите — обясни бавно мъжътр — фзичките. Имас фреме до края на зедмицата.

 

 

Разговорът ми с Пинкър на следващия ден не се очертаваше като по-леко изживяване от побоя. Е, нямаше да има намесени тояги, но единствената причина за това беше, че търговецът просто нямаше нужда от тях, за да ме нарани.

За моя голяма изненада, когато влязох в кабинета, открих, че и Емили е там. Стоеше права пред бюрото, зад което седеше баща й, и след кратко колебание застанах до нея. Не каза нищо, въпреки че очите й се разшириха, когато забеляза синината на лицето ми.

— Емили и аз прекарахме голяма част от нощта в разговор — започна Пинкър. Не ме гледаше в очите — Мисля, че има някои неща, за които би било добре да си информиран. — Той се обърна към дъщеря си. — Емили, обичаш ли господин Уолис?

— Не, татко.

Думите й се стовариха като тежък чук върху крехките ми надежди, разбивайки ги на остри, тъмнеещи късове.

— Някога да си правила или казвала нещо, което би могло да го остави с погрешното впечатление, че си влюбена в него?

— Не, татко.

— Желаеш ли да се омъжиш за господин Уолис?

— Може би, татко.

Погледнах я, напълно объркан. В това нямаше никакъв смисъл.

— Обясни ни, моля те, обстоятелствата, при които би дала съгласието си да го вземеш за свой съпруг.

Тя се поколеба.

— Не съм влюбена в Робърт, но ние сме приятели — добри приятели. Вярвам, че той е мил и способен мъж. Вярвам, че иска да направи света по-добро място. И аз бих искал да бъда до него, за да му помогна.

Имаше и още. Съвършено конструирани фрази, които се изплъзваха от красивите й устни, сякаш държеше реч. Не била срещала никого другиго в живота си, който заслужава да обича и да бъде обичан; трябва да се омъжи, следователно единственият въпрос е какъв брак би могъл да подпомогне най-близките до сърцето й каузи и интереси, както и тези на баща й. Тя и аз се харесваме; и двамата вярваме в модерните разбирания за брака, интересуваме се от просперитета на хуманитаризма; нямаме никакво намерение да се оттеглим от света в някакво любовно гнезденце, „обричайки ний всичко друго, красиво или мъдро, на ледено забвение“; освен това тя е наясно, че идеята за потенциалния ни брак ще поддържа духа ми през очакващите ме дълги, тежки години и е приела за свой дълг да допринесе по някакъв начин за успеха на тази мисия, която несъмнено е важна за цивилизацията; тя осъзнава, че това е твърде малък принос, но е всичко, което може да даде.

Слушах, запленен от тези благородни безсмислици. Направо не вярвах на ушите си, но тя наистина казваше, че ще жертва девствеността си върху олтара на моето усъвършенстване — сякаш добротата и достойнството бяха някакви предавани по полов път микроби като сифилиса.

— Много добре — каза най-накрая Пинкър. — Емили, сега ще те помоля да ни оставиш насаме с Робърт. Но преди това съм длъжен да отбележа, че думите ти правят чест както на теб, така и на нашето семейство.

Той извади носна кърпичка и си издуха носа.

— Чу какво каза дъщеря ми — започна Пинкър, след като дъщеря му напусна кабинета. — Убеден съм, че ако си обичал Емили преди, сега, напълно осъзнал изтънчеността на чувствата й, я обичаш още повече. Наистина си страхотен късметлия. — Той замълча за момент. — Готов съм да дам своето позволение за вашия брак.

— Благодаря — промълвих удивено.

— Но първо трябва да бъда сигурен, че можеш да й осигуриш добър живот. Авоари от поне хиляда паунда ми звучат добре като за начало.

Чувствах се като някакъв объркан герой от приказка, изправен пред неразрешима на вид гатанка, отключваща пътя му напред към щастливия край.

— Как бих могъл да постигна подобно нещо? Аз нямам никакви пари.

— В Африка, разбира се. Трябва да отидеш там и да спечелиш своето богатство.

Изложи ми всичко в подробности. Като генерал, който инструктира свой войник, преди да го изпрати на опасна мисия. Беше премислил всичко. Планът да ме изпрати в Африка явно се беше оформял в мислите му от известно време, а моето желание да се оженя за дъщеря му от пречка се бе превърнало в негово преимущество.

Плантациите му в Цейлон не вървяха добре и скоро насажденията от кафе щяха да бъдат заменени с чай. Плантациите в Индия му излизаха твърде скъпо — индийските войници се бунтуваха, думата „независимост“ се чуваше все по-често сред населението на британските колонии там. А Африка тепърва излизаше на световната сцена. В Протектората, в Уганда, във все още неназовани страни, далновидни и инициативни хора създаваха огромни плантации с кафе, които скоро щяха да съперничат успешно на тези в Суматра и Бразилия. Борбата за добрите земи, разбира се беше жестока — явление, сполучливо наречено от пресата Великата надпревара. Надпревара, в която Пинкър се бе сдобил с няколко безценни метра преднина. Благодарение на нашия Наръчник и вътрешната информация от Бъртън, той вече знаеше, че онази част от Абисиния, известна като Кафа, югозападно от Харар, предлага най-добрите условия за отглеждане на кафе. А това беше земя, която все още никой не искаше. Всъщност никой не я и притежаваше — италианците се бяха провалили в опитите си да я задържат. И Пинкър просто я беше купил.

— Купил? Колко?

— Петдесет хиляди акра.

Зяпнах го. Мислите ми не можеха да обхванат дори представата за нещо толкова огромно.

Той леко махна с ръка.

— Разбира се, никой не очаква от теб да засееш всичко това с кафе. Просто се застраховам срещу бъдеща конкуренция.

— Говорим за нещо с размерите на Лондон — промълвих.

— Именно! — Той скочи от стола си и потри ръце. — И ти ще бъдеш властелинът на всичко това. Или регентът, ако трябва да сме съвсем точни. Ще останеш в историята, Робърт — човекът, проправил път на цивилизацията към Кафа.

Имаше и още, разбира се. С Пинкър винаги имаше още. Той не ме изпращаше в Африка просто за да отглеждам кафе. Аз имах мисия:

— Търговска мисия, ако предпочиташ; най-ценните семена, които посееш там, ще бъдат невидими за окото. Когато хората видят какво постигаш с модерните методи на култивация — когато видят как се държиш; как ги управляваш с разум и доброта, следвайки принципите на свободната търговия и честните сделки; когато видят чудесата на просперитета, с които ги даряваш — тогава, Робърт, вярвам, че те ще обърнат взор към Бог, както израстващото цвете се извръща към слънцето. Има хора, които твърдят, че трябва да променим съзнанието на диваците, преди да променим успешно вярванията им. Аз казвам, че има една много важна стъпка, която трябва да се направи преди това — да променим отчайващите им условия на живот. Дай на езичника милостиня и той ще си остане езичник, а парите от милостинята скоро ще са просто спомен; сключи с него трудов договор, който да му даде шанс да промени живота си, и вече си го насочил по пътя към вечната божия благодат…

— А как ще стигна дотам? — умът ми вече се беше прехвърлил към проблема с липсата на пътища.

Пинкър въздъхна.

— С камила, предполагам. Има търговски път от брега.

— А какво да правя, докато чакам кафето да порасне? Доколкото разбирам, са нужни четири или пет години до първата реколта. — Четири години, помислих си, докато го произнасях. Божичко — изпращаха ме на заточение за четири години.

— Ще се занимаваш с търговия. Ти ще бъдеш агентът на компания „Пинкър“ в Западна Африка. В крайна сметка никой не познава Наръчника по-добре от теб, неговия създател. Уредил съм да работиш под покровителството на арабски търговец. Познава местните земи до най-малката подробност. Сигурно си виждал неговия знак на чувалите с мока.

Пинкър измъкна лист хартия от един рафт зад него и го постави върху масата. Беше покрит с фигури, но най-отгоре стоеше знакът, който бях забелязал върху чувалите с кафе от Харар:

— Името му е Ибрахим Бей — продължи Пинкър. — Наистина велик човек — семейството му се занимава с търговия с кафе от поколения. А и Хектор ще те придружи, за да ти помогне да избереш добро място за ферма, да наемеш работна ръка и така нататък, преди да замине отново за Индия. Ако се справиш с всичко това толкова добре, колкото се надявам, ще получиш ръката на дъщеря ми и моята благословия. — По лицето му премина сянка. — Предполагам не е нужно да ти обяснявам обаче, че докато това стане, няма нищо официално. Това просто е лична спогодба между нас — подлагам те на изпитание; давам ти шанс да покажеш от какво тесто си замесен. — После настроението му внезапно се подобри отново. — Ще получиш помощта на истински експерти, Робърт. А в края на приключението те очакват богатство, красиво момиче и място в историята. Всъщност наистина ти завиждам.