Антъни Капела
С дъх на кафе (57)

Петдесет и седем

Открихме, че нещата с плантацията изобщо не вървят добре. Въпреки че пристигнахме в ранния следобед, не забелязахме никого от работниците. Изкопаването на дупките, което преди да замина се движеше със скорост от около петдесет фута на ден, изглежда се е забавило до по-малко от една десета спрямо предишното темпо, а въпреки маркерите, които бяхме опънали с Хектор, за да могат бригадите да копаят по права линия, новите изкопи са разпръснати по хълма като гигантски къртичини. Най-лошото обаче открих при младите посеви — листата бяха потъмнели като стар пергамент, покрити с малки, напомнящи за ръжда кръгчета.

Очевидно ставаше дума за някаква болест. Странното е, че с Хектор бяхме проверили внимателно всички диви кафени храсти в околността и по нито един от тях не бяхме забелязали признаци от каквато и да било напаст по растенията. Спонтанно ми стана наистина мъчно за Хектор — той щеше да знае какво да правим. Поради липсата на друг вариант се обърнах за съвет към томчето на Лестър Арнолд, който препоръчваше листата да бъдат измити с разтвор от сапун и силно кафе. Междувременно Фикре и Мулу се заеха с пролетно почистване на колибата.

Когато стана ясно, че младите посеви ще умрат, каквото и да правим, трябваше да решим как да действаме. Имахме пари, за да купим още семена, но само толкова. Направехме ли го, нямаше да можем да плащаме на работниците.

Обясних това на Фикре една вечер, докато се хранехме.

— Изглеждаш угрижен — каза ми тя.

— Естествено, че съм угрижен. Ако и следващите посеви умрат, нови просто няма да има, защото нямаме повече пари — отвърнах й доста по-гневно, отколкото ми се искаше, но нервите ми наистина бяха опънати до крайност.

— Мен ли обвиняваш за това?

— Разбира се, че не.

— Но ако не ме беше купил, нямаше да имаш проблем с парите.

— Изобщо не виждам смисъл да мислим в тази насока. Стореното си е сторено.

Определено не беше най-тактичното нещо, което съм казвал в живота си.

— Значи все пак съжаляваш? — настоя тя.

— Фикре, можем ли да говорим по темата? Трябва да реша какво да правя.

За момент нещо в погледа й проблесна отново. После изглежда се овладя.

— Обмислял ли си варианта да отглеждаш кафе по начина, по който го правят местните?

— Местните не отглеждат кафе. Те просто отиват в гората и си го берат от дивите храсти.

— Именно. Може би нямаш нужда от всичко това — посочи с жест оголения хълм, разсадника, редовете от дупки. — Можеш да преквалифицираш копачите си в берачи. Те ще ти носят диво кафе, а ти ще можеш да им плащаш, защото ще го продаваш.

Поколебах се:

— Това не е методът, който Лестър Арнолд препоръчва.

— Лестър Арнолд не е тук.

— Може и да не е, но на практика в момента той е единственият наставник, който имам. Не мога да отрека доказаните му от комерсиална гледна точка методи и да се засиля към кафето, пораснало отнемайкъде насред джунглата.

Фикре сведе поглед:

— Много добре. Решението си е твое.

Въздъхнах:

— Има още едно нещо, което можем да опитаме.

— Какво?

— Има един бял човек, който живее в Зейла. Името му е Дезмънд Хамънд. Той търгува със слонова кост… и с всичко друго, от което може да извлече печалба. Каза ми, че ако имам нужда от помощ, мога да го потърся. Мога да предам писмо за него на някой от търговците, които пътуват към брега — рано или късно всички минават през Зейла.

— Но как може да ти помогне този човек?

— Императорът се нуждае от оръжия — всички казват така. Той изкупува всяка що-годе читава пушка, която стигне до Харар. Белите хора, хората като Хамънд, могат да получават такава стока от Аден. С печалбата от тази търговия мога да изправя фермата на крака.

— А какво ще прави императорът с тези пушки, когато ги получи?

— Хектор смята — смяташе — че той иска да разшири владенията си към вътрешността на континента.

— С други думи, ще обърне дулата им срещу местните.

— Е, докато избива само чернилки, не виждам по какъв начин това ни засяга.

Тя ме погледна. За момент бях забравил цвета на кожата й.

— Добре де, разбра какво имам предвид — казах нетърпеливо.

— Това е рискован бизнес.

— Може би започвам да свиквам с рисковете. А може би нямам избор. Във всеки случай смятам да преспя с тази идея.

— Разбирам! — тя се извърна. — Кажи ми после какво си решил.

— Със сигурност ще го направя. В крайна сметка това засяга и теб.

Скъпи Хамънд,

Пиша ти това писмо с молба за услуга. Каза, че би бил заинтересован, ако ми хрумнат идеи за някаква странична търговия. Ако нещата все още стоят по този начин, можеш ли да купиш за мен толкова от новите модели на „Ремингтън“, до колкото можеш да се добереш, и да ми ги изпратиш в Харар? Ако някой задава въпроси, кажи му, че в сандъците има инструменти за плантацията. Поради причини, в подробности за които не бих искал да навлизам, имам спешна нужда от ресурси, а в този край понастоящем има добро пазарно търсене на описаните стоки.

Изпращам ти петдесет австро-унгарски крони като предплата.

С най-добри пожелания:

Уолис

Изпратих писмото по един търговец, който пътуваше за крайбрежието, макар да бях наясно, че могат да минат седмици или дори месеци преди да получа отговор.

Междувременно бях зает — прекадено зает. Сякаш смъртта на Хектор бе донесла някакво проклятие над плантацията. Огромни черни мравки бяха нападнали всички посеви, които все още не бяха болни, и прогризваха в листата им дупки като в швейцарско сирене. Някакъв глиган се вмъкна в разсадника, нанасяйки допълнителни опустошения. Хората от селото ставаха все по-агресивни и непокорни. Ръждивата болест се пренесе и на здравите посеви и въпреки че не ги убиваше, им пречеше да израснат. Пресадих болните растения по-надалеч, занесох в разсадника свежа пръст и посадих нови семена на местата, където старите посеви бяха изсъхнали. В някои дни буквално падах от умора и заспивах направо с ботушите.

И въпреки това, и въпреки това… Всеки ден, когато се смрачаваше и поредната от тукашните смехотворно ранни вечери се спуснеше над джунглата, все едно някой беше хвърлил черно одеяло над света — рибарчетата и папагалите прехвърчаха в мрака, маймуните крещяха и се люлееха по клоните, а светулките проблясваха, сякаш в тъмнината се беше посипал магически прашец. Фикре и аз ядяхме заедно в компанията на просъскващата газена лампа. И беше трудно да не усетя удовлетворение в тези моменти. Каквото и да си мислех, че ще представлява животът ми, след като ме изключиха от Оксфорд, никога, дори и в най-смелите си мечти, не си бях представял нещо подобно.