Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Various Flavours of Coffee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Антъни Капела

Заглавие: С дъх на кафе

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-198-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245

История

  1. — Добавяне

Двадесет и четири

„Пикантен“ — остро, изгарящо усещане, но не задължително неприятно; например — люти чушки, емфие.

Сивец, Технологията за приготвяне на кафе

Бях обмислил внимателно какво да облека за вечерята в дома на Пинкър. От една страна, чувствах като свой дълг на естет да оставя незабравими спомени у присъстващите с излъчването си. От друга, исках Пинкър да види в мен своя бъдещ зет. Трябваше наистина да нося нещо впечатляващо. Решението беше взето: дрехите ми трябваше да декларират, че ако не съм му равен, то най-малкото притежавам отличителните качества на човек от неговата социална сфера. След бързо проучване намерих това, което ми трябваше: богато украсен жакет от зелена жакардова коприна с пришити към плата скъпоценни камъни, придаващи му разкошен блясък, който веднага оприличих на перата по врата на зеленоглава патица. Беше изложен на една витрина в Либърти, наред със забележителен син тюрбан, който се закопчаваше със страхотна брошка от червен гранат. Единственият проблем беше, че двете неща струваха общо шест лири — сума, която вече не бях способен да си позволя.

Отидох при Ике и му обясних, че имам нужда от още малко пари.

Той повдигна вежди.

— Още? Ако нямате ничто против, господин Валис, бих искал да ви напомня, че закъснявате с вноските на заемите, които вече съм ви отпуснал.

— Това е инвестиция.

— Ах?

Ике очевидно имаше нужда от още малко информация.

— Смятам да предложа брак на една дама — обясних.

— Ахх. И този съюз ще се радва на хорошие перспективи? Имам предвид — финансови.

Изкушавах се да му кажа, че не му влиза в работата, но нямаше как — беше си точно негова работа.

— Именно. Бащата на въпросната дама притежава значителен капитал. Повече от значителен. Но междувременно неминуемо ще трябва да вляза в още разходи.

Той кимна замислено.

— Какво ще кажете за още четиридесет паунда? — предложих.

И този път подписах няколко документа и отново — след като взех парите — му върнах два паунда от тях.

— Лихвата — обясних.

Той ми кимна.

— И нека бъда първият, който ще пожелае на вас и на ваша спътница в живота успех и счастие. Но едва ли е нужно да ви напомням, че ще трябва да си изплатите дълга, дори да не се стигне до нито едното от двете — засмя се той. — Не че когда нибуд съм се усъмнявал в успеха на вашите начинания. Сигурен съм, че с младата дама ще бъдете очень счастливи.

 

 

Пинкър живееше доста близо до склада си, в чудесна старовремска къща от черен камък. До лакея, който ми отвори вратата, чинно стоеше прислужница, която да вземе палтото и бастуна ми. Бях впечатлен. Ако Пинкър живееше така, значи и бъдещият му зет щеше да се радва на подобни условия. Да си имам лакей и прислужница ми се струваше доста приятна идея. Да не говорим, че прислужничката беше доста хубава.

— Те са в гостната, сър — информира ме лакеят, подавайки ми чаша с питие.

Отворих посочената ми врата. Стаята беше осветена от електрически лампи, хвърлящи нежни, почти нереални отблясъци по лицата на трите Пинкърови дъщери, които бяха облечени официално за случая. Дори Ейда нямаше обичайния си скучен вид, а Фрог, която видимо се чувстваше некомфортно в ученическата си рокличка, гледаше нацупено, но поне най-сетне изглеждаше като момиче. Пинкър седеше в кожено кресло с висока облегалка и разговаряше с набит господин, облечен в скучно черно палто. Емили стоеше до него и предполагам не е нужно да обяснявам, че изглеждаше страхотно в роклята си от червено кадифе.

— О — Пинкър се изправи. — Робърт Уолис, позволи ми да ти представя Хектор Кранак.

— Яко! — произнесе набитият мъж с тежък шотландски акцент, оглеждайки ме от глава до пети, докато мачкаше подадената ми за поздрав ръка в стоманената си хватка. — Предупредиха ме, че си поетче, Уолиш, ама никой не си направи труда да ме светне, че може да забравиш да се пооблечеш.

— Моля? — попитах намусено.

— Дошъл си на вечеря с халатче бе, пич.

Пинкър се изсмя тихо.

— Хектор, тази вечер трябва да обуздаеш малко всеизвестната си откровеност. Робърт, моля те да извиниш Кранак задето не е au fait[1] с последните модни тенденции от Риджънт Стрийт. Той се завърна от Бразилия съвсем наскоро.

— Бащата на Хектор е генерален директор — добави Емили, докато ми подаваше ръка. — Здравей, Робърт. Обясни ни моля дали тази вечер си могул[2] или микадо?

— Тази вечер — заявих, след като целунах леко ръката й — аз съм триумфът на стила над скуката на ежедневието. А ако се интересувате от сакото ми, съм длъжен да обясня, че дизайнът е персийски.

— То хубаво, ама аз, да ти кажа, съм се срещал лично с Пашата — обяви Кранак, — пък такова чудо не съм го виждал да носи.

В мен започваше да се оформя сериозна антипатия към всичко шотландско и този индивид в частност.

— Но пък трябва да призная, че веднъж видях точно такъв килим в Мароко — добави той, обръщайки се към Ейда и Фрог.

Присъединих се към смеха им от учтивост.

— Татко тъкмо обясняваше за твоя Наръчник, Робърт — включи се бързо Емили преди ситуацията да се е нажежила необратимо. Видях, че една от махагоновите кутии с пробите лежеше разтворена върху масата и разкриваше пред погледите ни подредените в нея шишенца. — Хектор е впечатлен.

— Тъй си е — съгласи се Хектор презрително — Не може да се отрече…

Изсумтях.

Той млъкна.

— К’во?

— Нищо.

— Та не може да се отрече…

Улових погледа на Емили и се усмихнах съучастнически. Тя ме изгледа гневно, но беше очевидно, че едва сдържа смеха си.

— К’во бе? — сопна се Хектор, местейки очи от единия към другия.

— Съвсем нищичко — повторих, въпреки че отчаяният сблъсък на съгласни в говора на Хектор Кранак можеше да се определи като твърде забавен, както и навикът му да предъвква думите, което караше „отрече“ да звучи точно като „обрече“. — Моля продължете. Какво не може да се отрече?

— Т’ва, че от тая схемичка може и да излезе нещо полезно — измърмори Хектор ядосано.

— Но? — включи се Пинкър. — Звучиш така, сякаш имаш някакви резерви, Хектор?

— Просто си мисля — произнесе Хектор надуто, — че тия неща покрай книжлето ти може да не изкарат и шес’ месеца.

— И защо не? — попитах.

— Т’рмити. Тр’пически т’рмити, големшки като пестника ми. Ше изгризат кутийката. И жегата, пич, ужасяащата жега там ще накара тези парфюмчета да кипнат и от тех няма да остане нищичко.

— Е — отбелязах, — видно е, че не съм запознат с термитите, колкото теб. Но принципите, заложени в Наръчника, ще останат незасегнати, а писаното слово ще издържи дори и на ужасяащата жега на тр’пиците, поне както аз виждам нещата.

Усетих остра болка в глезена си. Погледнах надолу и видях как еквивалентно острата обувка на Емили се оттегля обратно под полите й.

— Във всеки случай — продължих по-меко — грешиш, като го наричаш „книжлето ми“. Наръчникът не е мой. В създаването му сериозен принос има и най-голямата госпожица Пинкър, която беше моя много активна асистентка и неуморима секретарка през последните няколко седмици.

Отново взех ръката й и я целунах. Хектор ми хвърли кръвнишки поглед. Изглежда, че не беше щастлив да открие, завръщайки се от Бразилия, как някакъв натрапник се радва на внимание от страна на Пинкъровите дъщери.

— Бил ли си някога на тр’пиците, Робър’? — попита кисело.

И ето как направих първата от многото си грешки за тази вечер.

— Все още не. Но бих се радвал да го направя, за да събера материал за нещата, които пиша — обясних небрежно. — Звучи ми като място, където човек може да избегне досадната компания на чужди приятели.

Както щеше да се окаже по-късно, бях погубен от една епиграма. Проклета ирония!

 

 

Въпреки всичко вечерта не беше никак лоша. Хектор ни отегчи до крайност с разкази за пътешествията си из Малайзия, Цейлон и Карибите — или, ако трябва да следваме точните му думи — „М’лайжия, Шилон и К’рибите“. Ще ме прощавате, но наистина не ми се занимава да предавам всяка негова дума по начина, по който я произнасяше, така че ще ви оставя да използвате въображението си.

Последното ще трябва да бъде насилено докрай и за да извикате пред очите си мамещата красота на Емили, приседнала край масата за вечеря — меката светлина на Пинкъровите електрически лампи подчертаваше овала на наполовина откритите от деколтето й гърди по твърде хипнотизиращ начин. Сигурно бих задържал погледа си доста по-дълго върху тях, ако не бях забелязал, че очите на Хектор отскачат тайничко към същото място, благодарение на което понякога не успяваше да улучи добре устата си с пълната със супа лъжица. Веднага реших да не оставям подобно просташко впечатление за себе си.

Установих, че работата на Хектор е да пътува из екваториалните страни, да поставя началото на нови кафеени плантации за Пинкър и да инспектира вече съществуващите, за да е сигурен, че следват еднакво стриктни принципи на производство, независимо дали са разположени в Буенос Айрес или в Бангалор.

В един момент киселият шотландец се впусна в дълъг монолог за трудностите, свързани с отглеждането на кафе в планините на Ямайка.

— Е, хайде де — измърморих. — Не може да е чак такова предизвикателство.

Той ме зяпна.

— К’во?

— Като слушам приказките ти — обясних, — се чувствам поразен от едно твърде очевидно несъответствие. От една страна, обяснявате, че кафето е сред най-добре култивираните култури в света — по-изобилно дори от памука или каучука. От друга, искаш да повярваме, че отглеждането му е дяволски трудно. Сигурен съм, че не може и двете твърдения да са верни.

— Робърт — просъска Емили укорително.

— Не, Робърт е прав — произнесе Хектор с равен тон („робъ е пръв“). — Но се опасявам, че с думите си демонстрираш невежеството си относно полевата работа. Да, кафето се отглежда лесно. Което не означава, че е лесно да извлечеш печалба от него. Нужни са четири години, за да прочистиш място за първите насаждения — четири години садене, плевене, отглеждане и напояване, преди да видиш дори и едно пени. Четири години, през които трябва да плащаш на работниците, освен ако, разбира се… — той млъкна.

— Освен ако не направиш какво? — попитах.

— Никога не бих използвал роби или каквото и да е, дори бегло напомнящо за робство, на моите плантации — отсече Пинкър. — Това никога не е подлежало на обсъждане.

— Ама, разбира се — окопити се Кранак. — Точно така си е. Както обяснявах — човек има задължения към работниците през всичките тези години, докато очаква първата реколта. Нека добавим към всичко това факта, че кафето се отглежда в планински региони. То трябва да бъде изсушено и транспортирано — всъщност това е и най-големият разход: не толкова заради няколкото мили, които трябва да се изминат по море, а заради стотиците мили път, преди стоката да бъде качена на корабите.

— Именно това е причината, заради която искаме да разполагаме плантациите си на вече установени търговски пътища — добави Пинкър.

— А за да направим това… — започна Хектор, но Пинкър го прекъсна:

— Хектор, смятам че говорихме достатъчно за работа. Дъщерите ми започват да се отегчават.

— Аз определено съм отегчена — включи се Фрог. — Обичам да слушам за пътешествия из далечни страни, но ми е много по-интересно дали си срещал канибали, примерно.

От отговора му човек би останал с впечатлението, че Хектор не само се е срещал с канибали, но и неизменно се е изкачвал до върховете на канибалската социална структура.

След десетина минути демонстративно потиснах прозявката си.

— Какви неща само сте преживели, скъпи ми господин Кранак — казах. — А разказите ви за тях са толкова живи и вълнуващи. Застреляли сте ги всичките, казвате. Ах, как само ви завиждам. Аз лично никога не съм изстрелвал нещо по-смъртоносно от насочената си за звучен шамар ръка.

Фрог се изкикоти. Хектор се начумери. Емили само въздъхна.

Храната беше превъзходна. Беше сервирана както трябва — нищо от онези модерни изпълнения a la Russe[3], — на масата имаше достатъчно чинии, ножове и сребърна посуда от всякакъв тип, за да свърши работа на екип от хирурзи за сложна операция. До всяка чиния имаше изписана на ръка картичка, представяща менюто. Ако си спомням правилно, на нея пишеше следното:

Huitres natives.

Petite bouchée norvégienne.

Tortue claire.

Crème Dubary.

Homard sauté a la Julien.

Aiguillete de sole. Sauce Germanique.

Zéphir de poussin à la Brillat-Savarin.

Selle d’agneau à la Grand-Veneur.

Petits pois primeur à la Franzaise.

Pomme nouvelle persillade.

Spongada à la Palermitaine.

Jambon d’York braisé au champagne.

Caille à la Crapaudine.

Salade de saison.

Asperges vertes en branche. Sauce mousseuse.

Timbale Marie-Louise.

Soufflé glacé Pompadour

Petits fours assortis.

Dessert.

Така в приказки и ядене изминаха няколко часа преди дамите да помолят за извинение и да напуснат масата. Икономът донесе кутия с пури, остави я на масата и се оттегли. Скоро си тръгна и Кранак — мисля, че беше попрекалил с питиетата, но каквато и да беше причината, извадих късмет, защото исках да поговоря с Пинкър на четири очи.

Той си наля портвайн.

— Кажи ми, Робърт — започна небрежно, — къде се виждаш след, да речем, пет години.

Поех си дълбоко дъх.

— Ами, женен, предполагам.

— Женен? — Пинкър кимна. — Това е добре. Бракът е нещо чудесно. Помага на мъжа да улегне, дарява го с ясни цели в живота.

— Щастлив съм, че одобряваш.

— А разбира се, един мъж, поел отговорността да издържа семейство, има нужда от пари.

— Определено има — съгласих се, наливайки си вино.

— Кажи ми нещо друго — продължи той, докато срязваше крайчето на пурата си. — Прави ми впечатление, че независимо от това, че работата, за която те наех, на практика е приключена, ти продължаваш да идваш в офиса ми почти всеки ден.

— Не мога да го отрека — отвърнах с лека усмивка.

— Значи мога да предположа, че имаш причина да го правиш — конкретна причина?

— Така е.

Той запали пурата си, засмука леко и се усмихна.

— Знаеш ли, и аз бях горе-долу на твоите години.

— Наистина ли?

— Да. Горях в огъня на амбициите си. Тъкмо бях срещнал Сузана — майката на момичетата ми, и се бях концентрирал върху една-единствена мисъл.

Съдбата не просто ми се беше усмихнала — тя направо надуваше фанфари в моя чест. Ако самият Пинкър някога е бил в позицията на полуразорен ухажор навремето, задачата ми ставаше удивително лесна.

— Е — той издиша дима с наслада. Моята фирма, както несъмнено си забелязал, е семейна. Нещо повече, нашият бизнес е нашето семейство.

— Разбира се.

— Това е нещо, с което се гордеем. А ти — той ме посочи с кибритената си клечка — се вписа много добре в нашето семейство.

— Благодаря — усмихнах се. Всичко, което се случваше, надминаваше и най-смелите ми надежди.

— Ти си малко… е, нека просто кажем, че когато се запознахме, имах някои съмнения. Колебаех се… нека бъда искрен с теб — колебаех се, дали си достатъчно сериозен, дали изобщо си дорасъл за подобна задача. Но ти се оказа забележителен младеж, Робърт, и аз наистина се привързах към теб.

Кимнах скромно.

— Така че стига съм увъртал. Искам да ти предложа нещо. Бих желал да станеш част от моето семейство.

Направо не вярвах на ушите си. Наместо да полагам усилия, убеждавайки Пинкър, че съм подходящ съпруг за дъщеря му, той беше седнал да убеждава мен!

Ново дръпване от пурата.

— Предполагам в момента се чудиш дали би могъл да се справиш.

— О, не, убеден съм, че…

Той се засмя.

— Всъщност разбира се, че си убеден. А и защо не. Ти имаш цялата енергия на младостта на твоя страна.

— Така е.

Пинкър се приведе към мен.

— Енергията. Това е най-важният компонент. Никога не го забравяй.

— Няма.

— Всяка сутрин трябва да се събуждаш и да си казваш: готов съм. Аз съм по-силен от това предизвикателство. Имам смелостта да се справя. Всяка сутрин!

— Така е — промълвих леко объркан от неочаквано агресивния начин, по който Пинкър възприемаше свещения брачен съюз.

— Това, което сега възприемаш като страхотно приключение, всъщност е предизвикателство. И понякога ще ти е много трудно.

Кимнах.

— Ще се питаш „защо съм тук, защо изобщо правя всичко това?“.

Засмяхме се едновременно.

— Моят съвет — върна се той към сериозния тон — е да не изискваш прекалено много от себе си, Робърт. Никой не очаква от теб да бъдеш светец, нали така? Отделяй време за себе си… давай си почивка понякога. И след това се завръщай към задачата си с обновени сили. Разбираш ли какво ти казвам?

— Мисля, че да — произнесох внимателно. Това определено беше малко по-мъжки разговор, отколкото бях очаквал. Но Пинкър можеше да смята, че окуражаването на бъдещия му зет да ходи при проститутки е неизменна част от така любимото му модерно виждане за света.

— Разбира се, липсата ти на опит ще бъде проблем донякъде. Нямаш такъв, предполагам?

— Всъщност… ъъъ… имаше един изолиран случай, в който…

— Повярвай ми, въпреки това шокът ще бъде сериозен. Бил съм в твоето положение и не използвам думата „шок“ напразно. Но в крайна сметка всички сме били неопитни някога — и какво ли не бих дал днес, за да бъда на твоето място, младеж, изправен пред прага на своето голямо приключение! Както и да е. Нека обсъдим финансовата страна на нещата.

— Много добре. — Поех си дълбоко дъх — това беше критичната точка от разговора, в която всичко, изградено дотук, можеше да се разпадне. — Не може да се каже, че съм особено богат.

— Така си и мислех.

— Наистина ли?

— Всичко, което ти изплатих, вече е похарчено, нали?

— Опасявам се, че да.

— Имаш ли някакви дългове?

— Няколко.

Окуражен от неочаквано съпричастната му усмивка, обясних за Ике и парите, които бях взел от него.

— Значи ти се е наложило да вземеш допълнителен заем, за да платиш лихвите по предишния. — Пинкър потръпна. — О, това е лошо. Това е много лошо. — Долових някаква хитра искрица в погледа му и за момент се изумих от прозрението, че този човек всъщност ми напомня твърде много за руския лихвар. — Но това е дребна подробност, с която ще се справиш, когато приходите ти станат постоянни. Какво ще кажеш за триста на година? Плюс още триста за разходи. Парите за първата си година ще получиш в аванс.

Не беше това, на което се бях надявал, но ми се струваше нахално да се пазаря.

— Много добре.

— Можеш да очакваш повишаване на тези пари след четири години, ако начинанието е толкова плодотворно, колкото и двамата се надяваме.

Зяпнах го. Търговецът на кафе ми предлагаше финансови бонуси, ако Емили забременее! За момент се замислих какъв срам беше, че съдбата ме е сблъскала с толкова низък човек, принуждавайки ме да стана част от семейството му. Само за момент, разбира се. Бързо си спомних за своите триста паунда на година, плюс още триста за разходи. А всичко, което се очакваше от мен, за да си ги заслужа, беше да опъвам красивата му дъщеричка на равни интервали от време.

— Приемам с радост.

— Отлично.

— Само се надявам и Емили да го приеме с радост — пошегувах се.

Пинкър се намръщи.

— Емили?

— Най-добре ще е да отида и да я попитам, какво ще кажеш?

— Какво да я попиташ?

— Дали ще се омъжи за мен.

Лицето му придоби буреносен оттенък.

— Само да си посмял!

— Ама… нали двамата вече обсъдихме нещата — не виждам какво ме възпира.

— О, божичко — Пинкър прокара длан по челото си. — Ти наистина си първокласен глупак. Нали не си си представял… Всъщност какво си мислеше, че ти предлагам?

— Ами… дъщеря си… ъъъ… ръката й…

— Предлагах ти кариера — изрева той. — Нали казваше, че би искал да пътуваш зад граница, каза че имаш амбиции, че искаш да имаш добре платена работа, за да можеш да се ожениш?

— Аз всъщност се надявах, че след женитбата изобщо няма да ми се налага да работя — отбелязах нервно.

— Разбира се, че не можеш да се ожениш за Емили. Това е немислимо. — Той внезапно присви очи — Емили знае ли нещо по този въпрос?

— Амиии…

— Ако дори си я докоснал — просъска той, — ще заповядам да те бият с камшик оттук до Треднийдъл Стрийт. — Постави ръка на челото си. — Дълговете ти. О, божичко! Лихварят… това копеленце сигурно се е надявало… трябва да избегнем нов скандал. Пинкър вдигна чашата си, погледна я и после я остави отново на масата. — Трябва да говоря с Емили. С вас ще се видим утре в офиса ми, сър, точно в девет сутринта. Лека нощ.

Недоразумения, различни намерения, объркани послания. Да, да, знам — иронията е направо очарователна: първото последствие от създаването на безкрайно точния и подреден Наръчник се оказа бъркотия с епични мащаби.

Бележки

[1] Напълно запознат, експерт по даден въпрос (фр.). — Б.пр.

[2] Могул — член на мюсюлманската династия, управлявала Индия до 1857; микадо — император на япония (от mi — почетен и kado — порта). — Б.пр.

[3] От френски, буквално „по руски модел“ — тип на сервиране, при който блюдата се поднасят едно след друго; пълна противоположност на сервирането a la francaise („по френски модел“), където цялата храна бива поставена едновременно на масата. — Б.пр.