Антъни Капела
С дъх на кафе (10)

Десет

Прекарахме целия ден с тези първи три кафета, опитвайки се да решим как е най-добре да продължим. Усещахме инстинктивно, че няма смисъл просто да изброяваме описания: целта на този справочник бе да направи информацията достъпна за всекиго, независимо дали има писателски афинитет към думите и живо въображение или не. Следователно трябваше не просто да опишем, но и да организираме по някакъв начин нещата, да създадем наш вариант на системата на Лино.

Затова започнахме с три примера — опитахме се да групираме вкусовете в категории — солено, сладко, кисело и горчиво — и впоследствие да добавим към всяка от тях подкатегории, създавайки нещо като спектър на вкусовете. Така кисел можеше да варира от стипчив през рязък и тръпчив до парлив. Под тези определения щяхме да подредим конкретните специфични вкусове — ябълка, лимон, липов чай, оцет и така нататък.

Всичко това, толкова лесно на пръв поглед, започна да ни затруднява сериозно. В един момент обаче видяхме, че нещата най-сетне започват да придобиват смисъл, и побързахме да си приготвим нови дози от трите вида кафе, за да определим какво точно превръща вкуса им в това, което е. И тримата потопихме едновременно лъжичките си в кафето от Ява и ги вдигнахме към устните си. Без съмнение усетих нещо ново, което по-рано бях доловил съвсем бегло.

— Лимоново е — заявих.

— Така ли? — намръщи се Ейда.

— Да! — Емили ме гледаше с изписана на лицето й възбуда. — Лимоново е, аз също го усещам. Тя отпи от следващата чаша. — Докато бразилското има аромат на пшеница…

— … а ямайското на кедър.

Ейда поклати глава.

— Не мога да го усетя.

— Не можеш ли? — В момента всичко ми се струваше ясно като бял ден. Усещането напомняше на това да оглеждаш хората в някоя стая, търсейки определено лице, и когато най-сетне го откриеш, да си зададеш въпроса как не си го забелязал досега.

— Което означава, че това от Ява е по-малко кисело… — продължи Емили.

— А ямайското е по-малко горчиво.

— Точно така! — С Емили си разменихме изпълнени с триумф погледи. За първи път виждахме на практика как нашият Наръчник работеше.

Ейда въздъхна и остави лъжичката си.

— Все още не виждам никакъв смисъл, в това което казвате — въздъхна тя. — Предполагам, че просто ще трябва да ви повярвам.

— Не, Ейда, почакай. Няма смисъл да го правим, ако никой освен нас не може да го разбере. Опитай го пак — настоя Емили.

Неохотно, Ейда отново посегна към лъжичките. Отпи от кафетата и сви рамене.

— Да, мисля, че сега усещам вкусовете, за които говорите. Или поне си мисля, че ги усещам. Въпреки това все още не ми е ясно какъв е смисълът.

В дванадесет на обяд Емили се протегна.

— Може би е просто последствие от нетипичното натоварване, на което подлагам сетивата си — обяви тя, — но единственото нещо, което усещам в момента, е, че съм гладна като вълк.

— Това е типично за желанията — казах умно. — Възбуждането на едно кара и останалите да се раздвижат. Та какво друго е животът, ако не глад за удоволствия?

Тя наведе глава на една страна и ми хвърли хладен поглед по типичния за нея начин, с който вече привиквах.

— Самоцелното преследване на удоволствията не е по-възвишено от самозадоволяването.

— Съвсем не е така. Както музиката изпълва слуха, а картината провокира очите, така и удоволствието докосва струните на вкуса и осезанието. И точно както музиката трябва да бъде изучавана и практикувана, преди някой да изсвири своя шедьовър, така внимателно и ние трябва да изпробваме нотите и гамите на удоволствието, преди да бъдем достатъчно подготвени, за да отключим мистериите на бащиното ви — погледледнах към масата — кафе „Венецуелски Каракас“.

— Това ли е излишно дългият и завоалиран начин да споделите, че и вие искате да обядвате?

— Абсолютно. Къде има хубаво местенце за хапване наоколо?

— Има едно заведение на Нароу Стрийт, което предлага великолепни пайове със змиорка. Те са завладели мислите ми през последните двадесет минути. Поднасят ги с картофено пюре и мъничко ликьор в соса…

— Опасявам се, че трябва да отида до Хокстън, за да купя малко химическа апаратура — заяви Ейда.

— В такъв случай изглежда, че ще бъдем само вие и аз — усмихнах се на Емили.

— Само за момент — побърза да каже Ейда. — Ъъ, може ли да поговоря за малко насаме с теб отвън?

Двете излязоха от кабинета и до мен достигнаха тихите им, приглушени гласове. Естествено, приближих се бързо до вратата, защото от мястото, където седях, не чувах почти нищо.

— … обещах на татко, че ще следя нищо, дори бегъл намек за интимност, да не се случи между вас.

— О, не бъди глупава, Ейда — каза спокойно Емили. — Шансът да попадна във властта на гръмките му комплименти е равен на този реката отвън да замръзне в разгара на лятото.

— А какво ще стане, ако той си позволи някаква волност?

— Не би го направил. Прекалено много се страхува от татко. Но ако наистина си чак толкова притеснена — просто ела с нас.

— Много добре знаеш, че не мога. Защо не вземеш Фрог?

— Не ми се иска — въздъхна Емили.

— А защо не?

— Няма да можем да разговаряме с Фрог, подскачаща около масата.

— Робърт не прави нищо друго освен да говори, доколкото виждам, така че няма да е голяма загуба. Но ако наистина искаш да отидеш там с него, тогава върви.

Докато вървяхме по Нароу Стрийт, мълчанието бе надвиснало над нас. Ако трябва да съм честен, все още бях засегнат от забележката на Ейда, че не правя нищо друго, освен да говоря.

— Забавлявате ли се, Робърт? — наруши тишината Емили.

— Имате предвид, като работя за вас и баща ви? Предполагам, че да. Повече отколкото очаквах най-малкото — погледнах я, — а вие?

— Работя за него вече трета година, така че за мен това не е нищо ново.

— Три години! — тръснах глава. — Това е по-сериозна присъда от тази, която бедният Оскар е получил^[1].

— Вие не разбирате. За мен възможността да работя е истинска благословия — онзи поглед с наведена настрани глава, — докато за вас, предполагам, е някакво много ново и странно изживяване.

— Естествено. Нека перифразирам великия писател — всички хора на изкуството всъщност са доста безполезни.

— Хмм. Със сигурност сте запалили факлата на вдъхновението си от пламъците на човечеството, подобно на мнозина творци преди вас.

— Не съм, разбира се — казах обидено. — Аз съм единствената част от човечеството, която ме интересува.

— Във всеки случай се надявам, че не сте прекадено повлиян от Уайлд — каза тя закачливо.

— Какво имате предвид?

— Само това, че ще бъде сериозна загуба, ако сте изкопирали… някои специфични проявления на личността му.

Спрях.

— Флиртувате ли с мен, госпожице Пинкър?

Тя се изчерви.

— Разбира се, че не.

— Защото ако го правите, ще трябва да се оплача на баща ви. Или може би на Ейда, което ми звучи дори по-ужасяващо. А кой би помислил, че в този безценен миг насаме с вас не аз ще ви изкушавам с гръмките си комплименти, а в разрез с всички правила сам ще бъда подложен на риск от силата на гръмките ви обиди.

— Престанете — каза тя през смях. — Ето я и кръчмата.

Тя буквално се тъпчеше. Всъщност и двамата го правехме, но никога не бих повярвал, че толкова слабо момиче е способно да погълне толкова много храна. Гледах я изумено как унищожи един пай със змиорки и гарнитурата му, дузина стриди, резен от пай с пъстърва и цяло блюдо миди със сос от магданоз, всичко това, прокарано с половин пайнт газирана вода.

— Казах ви, че имам апетит — отбеляза тя, изтривайки соса от устните си със салфетка.

— И въпреки това съм впечатлен.

— Приключвате ли вече с тези стриди, за да поръчаме още?

— Не съм и предполагал — заявих, посягайки към чинията си, — че обядът с вас ще се превърне в съревнование по надяждане.

По време на този обяд научих доста за семейството й. Госпожа Пинкър бе починала преди девет години, по време на раждането на друга дъщеря, наречена Джерълдин. Така Пинкър бе останал сам с проспериращ бизнес, наследен от бащата на съпругата си, и три дъщери, които се опитвал да възпитава по най-съвременния възможен начин. Гувернантките и възпитателите идвали от най-различни гръмко звучащи дружества — Дружеството за прогрес в познанието, Кралското научно дружество и така нататък. Децата били насърчавани да четат книги и да присъстват на публични лекции, все неща, които не бяха позволявани на много момичета. В същото време баща им се заел сериозно да освободи дома си от старомодното обзавеждане, прокарал електрическо осветление, бани с канализация и телефон, заменяйки антиките с най-новите и модерни неща, и като цяло — прегръщайки прогреса във всичките му проявления.

— Това е причината да се поддаде толкова лесно на идеята да работим — обясни ми тя. — Той не вижда в нашите постижения средства, които да ни направят по-подходящи за женене, а инвестиции в бъдещето на бизнеса.

— Това ми се струва някак… прозаично отношение спрямо собствената ти плът и кръв.

— Не съвсем. Виждате ли, той вярва в бизнеса, вярва в неговите принципи. Имам предвид — в силата му да създава нещо добро.

— А вие? И вие ли виждате нещата по този начин?

Тя се поколеба.

— Отчасти. Както казах, да работя е благословия за мен, но също така и начин да изразя убежденията си. Единствено като покажем, че жените могат да бъдат равностойни на мъжете в работата, можем да постигнем равностойност в политическите си и юридически права.

— Прескъпи Боже!

Спонтанно идеята да работя, за да мога да си купувам качествено вино, ми се стори направо позорна на фона на тези възвишени идеали.

Така в един момент доста неочаквано се оказа, че часът вече е два. Тя настояваше да плати своята половина от сметката; аз настоявах, че подобно нещо е недопустимо; в края на краищата достигнахме до компромисното решение тя да плати обяда ми на следващия ден.

Погледите ни се срещнаха и аз си помислих: не, не може да има никакво съмнение, и на двамата ни беше много приятно.

Тръгнахме обратно по Нароу Стрийт. Може би просто така ми се струваше, но сякаш никой от нас не бързаше особено да се връща. В един момент надвисналите над нас сгради и складове сякаш се отдръпнаха, внезапно разкривайки огрените от слънцето води на реката, и двамата някак се оказахме облегнати на нисък каменен парапет, с очи вперени над гората от мачти към далечния Гринуич. Гледката обаче не достигаше до мислите ни, които прескачаха напред и назад през няколкото безкрайни сантиметра, разделящи нашите рамене.

Тя обясни, че баща й очаквал да избере лично, или най-малкото, да одобри бъдещия й съпруг.

— Той разсъждава напредничево за всичко друго, но не и за това. Мисля че причината е в липсата на жена до него — чувства, че това е последната му отговорност спрямо нас.

— И какъв съпруг би искал да имате?

— Това е проблемът. Разумът му настоява за някой модерен, някой като самия него, индустриален човек. В сърцето си обаче желае някой с връзки и добро положение в обществото.

— Това е доста рядка комбинация — погледнах я. — А вие? Какъв човек би могъл да се превърне във властелин на сърцето ви?

Тя завъртя очи.

— Робърт!

— Какво?

— „Да се превърне във властелин на сърцето ви“ — звучите като герой от роман. Никой няма да владее дори частица от мен, благодаря ви много. Ръката и отдадеността ми ще получи човек… — тя се замисли за момент. — Човек, комуто мога да се възхищавам. Човек, който вече е постигнал нещо на този свят и възнамерява да продължи да постига неща — велики неща. Човек, който може да вижда какво не е наред, но също така знае как да разреши проблема. Човек, изпълнен с толкова силна страст, че може да накара останалите да видят света през неговите очи просто като заговори. Винаги си го представям с ирландски акцент, но мисля, че това произлиза от убеждението ми, че той трябва да поставя дома и семейството си над всичко. Той навярно ще е човек, който няма много време за жени, но това е без значение, защото самата аз нямам никакво намерение да бъда просто украшение в дома му. Аз възнамерявам да му бъда пълноправен партньор и въпреки че никога не би го споделил с някого, вътрешно той винаги ще знае, че не би могъл да се справи без мен.

— А! — отроних. Винаги беше смущаващо да осъзнаеш как някой има фантазии и мечти, които те изключват напълно. — И какво би станало, ако не можете да намерите такъв човек?

— В такъв случай просто ще трябва да се установя с този, който спечели сърцето ми — каза тя, хващайки ме подръка, когато се отправихме обратно към склада на Пинкър.

— Опрределено се радвам, че вишшдате нешштата по дози начин — казах с най-добрата си ирландска имитация.

— Защо говорите така, Робърт?

— Без прричина, кррасавице.

— А вие? — попита ме тя малко по-късно, докато се приближавахме към входната врата. — Така и не ми казахте за какъв тип човек бихте се оженили.

Истината беше, че нямах абсолютно никаква представа. Въпреки че идеята да правя секс, без да ми се налага да плащам за него, беше неоспоримо привлекателна, възможността да обвържа светлата си личност с един-единствен човек и дори по-лошо — да се обвържа с пълния набор изисквания на брака, включващи нуждата да издържам финансово семейството, да имам деца, да полагам някакви грижи за домакинството и прочее взети на заем от дълбините на ада мъчения, ме изпълваше с истински, първичен ужас. Истина беше, че поетите се женеха — или поне тези от тях, които не бяха попаднали в нежните и красиви обятия на смъртта, преди да имат възможността да го направят, като Кийтс и Чатъртън — но като цяло се решаваха на тази крайна мярка едва след няколко прилично скандални афери, а и често — няма как да не споменем Байрон и Шели — браковете им трудно можеха да бъдат определени като пример за подражание.

Така или иначе, това не бяха неща, които човек казва на красиво момиче, още повече ако същият този човек се опитва да флиртува. Спасиха ме думите на Шели от Epipsychidion:

Правилата ни нашепват да го правим:

в тълпата всички ний избираме

любовница или другар

и поглед върху никой друг не спираме,

потискайки привличане или любовна жар.

Обричайки ний всичко друго, красиво или мъдро, на ледено

забвение…

Но никога не съм аз следвал правилата…

— Винаги съм обожавала тези стихове — усмихна се Емили, за моя голяма изненада.