Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Various Flavours of Coffee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Антъни Капела

Заглавие: С дъх на кафе

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-198-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245

История

  1. — Добавяне

Петдесет и девет

— Трябва да отида до Харар — казах на Фикре. — Имам нужда от нови семена.

— Разбира се. Искаш ли да дойда с теб?

Поколебах се.

— Прекалено неприятно ли ще ти бъде, ако останеш тук? Момчетата ще работят по-добре, ако има някой, който да ги наглежда.

— Няма проблем. Има някои неща, които можеш да вземеш за къщата — ще ти съставя списък, ако искаш.

— Ще бъде страхотно. — Погледнах я. — Нали знаеш, че те обичам?

— Да, знам. Върни се скоро.

Приключих доста бързо работата си в Харар, така че реших да потърся Бей, за да разбера дали има вести от Хамънд.

Нещо се беше променило в дома му. Лампите във филигранни абажури, които висяха от балконите, бяха изчезнали. Почуках на вратата. Отвори ми мъж, когото не бях виждал.

— Тук ли е Ибрахим? — попитах.

— С какво мога да ви помогна? — каза той на френски.

— Търся Ибрахим Бей.

Той се усмихна тъжно.

— Всички го търсим. Бей е заминал.

Гледах го невярващо.

— Заминал? Къде?

Мъжът сви рамене.

— Никой не знае. Към Арабия най-вероятно. Напуснал е дома си бързо и без предупреждение, за да избяга от кредиторите си.

В това нямаше никакъв смисъл.

— Сигурен ли сте?

Той отново се засмя горчиво.

— Напълно. Аз съм един от тях. И извадих късмет. Като гаранция той беше ипотекирал при мен тази къща. Но нищо повече. Мошеникът явно е планирал бягството си от известно време и тук не е останало нищо, което може да се продаде.

Една мисъл ме прониза внезапно, мисъл толкова ужасна, че дори нямах сили да спра вниманието си върху нея. И въпреки това произнесох бавно:

— Случайно да знаете арабски?

Той кимна:

— Да, малко.

— Мога ли да ви помоля да погледнете едни документи?

— Щом искате.

Отидох до къщата на френския търговец и намерих книжата, които бях подписал при покупката на Фикре. Върнах се, почуках отново на богато украсената с орнаменти врата на къщата, в която беше живял Бей. Отвори ми мъжът, с когото бях говорил.

— Елате вътре — покани ме той.

Качихме се на горния етаж, в същата стая, където бях подписал документите. Мъжът отиде до прозореца, за да вижда по-добре, и ги разгърна.

— Това е разписка от продажба.

Благодаря ти, Господи…

— Разписка от продажбата на десет сандъка с първокласен шамфъстък от Кайро. А това — той почука с пръст другия документ — е разписка, удостоверяваща, че някакво кафе е било натоварено на някакъв кораб. Това пък — той вдигна сертификата за собственост — е писмо. Или по-скоро бележка. Изглежда, че е адресирана до вас.

Ако някога решите да я освободите, трябва да го скъсате.

Усетих слабост. Нямах друг избор, освен да седна на дивана.

— Добре ли сте? — поинтересува се мъжът загрижено. — Мога ли да ви предложа кафе?

Той извика няколко думи на адари и един прислужник влезе в стаята, носейки кафеник.

— Не. Моля ви, кажете ми какво пише в това писмо.

Той се зачете.

— Тук пише: „Приятелю мой, не ме съди твърде строго. Когато гневът ти отмине, се надявам да си спомниш, че ми плати само това, което самият ти пожела. Колкото до момичето — прости й. Тя е влюбена и това беше единственият начин“.

Не разбирах. Какво искаше да каже? Какъв единствен начин? За какво трябваше да прощавам на Фикре? Откъде знаеше, че тя е влюбена в мен?

Освен ако…

В главата ми бавно започваше да се оформя нещо — серия от откъслечни спомени се обединяваше, формирайки една цялостна, ужасяващо ясна картина.

„Има начини да се престориш — малки торбички с овча кръв, които се пукат в правилния момент. Не можеш да заблудиш акушерка, но не би било проблем да заблудиш заслепен от възбуда мъж, който вярва в това, в което иска да вярва“.

Нежната паяжина на кръвта върху черната кожа.

Не желая да бъда притежавана от теб или от който и да било мъж.

Трябваше да се върна на плантацията.

Беше невъзможно да пътувам по-бързо — джунглата ме притискаше, улавяше краката ми и ги оплиташе в лиани, пресягаше се с клони и листа, поставяше зелената си длан на гърдите ми и казваше почакай; изсмукваше силите ми и изтощаваше волята.

Пък и аз вече знаех какво ще открия.

Фикре я нямаше. Мулу го нямаше. Бележка, оставена върху походното легло.

Не се опитвай да ни откриеш.

А отдолу, с малко по-различен почерк, сякаш се е поколебала в последния момент и се е върнала, за да допише набързо още нещо, неспособна да си тръгне без това последно уточнение:

Той е единственият мъж, когото някога съм обичала.

Няма да се опитвам да описвам как се чувствах. Може би и сами можете да си представите. Не просто отчаяние, а всепоглъщаща скръб — пълен, смазващ, задушаващ ужас, сякаш целият свят се бе сринал върху мен. Сякаш бях изгубил всичко.

Всъщност, както виждате, аз наистина бях изгубил всичко.

 

 

В крайна сметка най-опасни са историите, които сами разказваме на себе си: истории, които могат да ни убият, могат да ни спасят или да ни оставят заседнали насред джунглата, на три хиляди мили от дома.

Трябва да са го планирали, преди да ме срещнат. Може би са правили именно това, докато двамата с Хектор киснехме в Зейла: изпилвали са детайлите, обмисляли са нюансите, оформяли са примамка, толкова съвършена, толкова възхитителна, че просто нямаше как да не я налапам.

Дали примамката е била приготвена специално за мен? Защо не? Пристигането на англичанин трябва да им се е сторило страхотна възможност. При това направо перфектен за целта англичанин — млад, наивен, с буйна кръв, сляп за всичко освен за собствените си пламенни страсти…

Приказки, разказани в пустинята. Мрежа, изплетена, за да улови нищо неподозиращата муха. Може би някои от нещата, които Бей ми каза, бяха истина. Така например смятам, че Фикре може би наистина е била в харем — как иначе бих могъл да си обясня езиците, които владееше, образованието й. Във всеки случай едно нещо бе несъмнено: всички те се нуждаеха от пари. Бей, за да плати дълговете си, Фикре и Мулу, за да започнат нов живот. А аз имах парите — цяло пълно сандъче. И преди си бях плащал за секс, това бе очевидно за тях, но сумите, които един мъж би платил за това, бяха жалки, сравнени с това, което искаха те.

Знаеха, че могат да получат голямата награда само ако ме накарат да си платя за любовта.

Не мога да знам как точно се е разиграла цялата история. Но мога да започна да навързвам заедно вероятности, възможности; да създавам различни версии на събитията и да ги налагам върху това, което зная, за да изпробвам автентичността им, както някой би чукнал две монети една в друга, за да си каже — тази е фалшива, тази — истинска…

И така, притиснат в стоманената хватка на болката, започнах да си измислям истории.

Всичко започва в един харем, нейде в дълбините на Отоманската империя. Продажба на роби. Млад търговец, който според всички правила не би следвало да е там, сред заможните царедворци. И една игра на шах — игра, която търговецът губи от робиня, изпълнена с ярост и негодувание.

Трябва да е разбрал веднага колко е умна, колко бърза е мисълта й, дори и под напрежение. И двамата трябва да са видели богатия млад придворен, който е трябвало да предопредели съдбата й.

Чия е била идеята? На Фикре, предполагам. В крайна сметка, нямало е какво да губи. Може би го е прошепнала, докато го е побеждавала.

Помогни ми и аз ще помогна на теб.

Какво искаш?

Да бъда свободна.

Как бих могъл да ти помогна с това?

Купи ме.

С какво? Той с лекота би могъл да наддаде върху всяка сума, която обявя.

Каквото и да ти струва. Обещавам, че ще ти осигуря печалба от сделката.

Трябва да го е погледнала, но в очите й не се е четяла молба, а онази твърда решителност, която познавах толкова добре. И въпреки това тя не е знаела дали планът й ще сработи чак докато Бей не се е включил в наддаването в последната минута, размахвайки възбудено ръце като човек, паднал жертва на спонтанно увлечение.

Последвали са годините на внимателно планиране. Мулу, разсъждавах, може би беше купен по-късно, въпреки че бе възможно да е бил роб в същото домакинство, от когото са се оттървали набързо, след като момичетата са били продадени и за него вече е нямало работа.

Любовта без целувки не е любов. Копието без кръв не е копие…

Мулу и Фикре. Те се обичаха, но аз виждах очевидното чак сега. Това беше любов между мъж и жена, която аз, с моите представи за света, бях неспособен да си представя, камо ли да разбера. Любов, която нямаше нищо общо със секса.

И после, и после… Предполагам, че Бей е обещал на Фикре и Мулу свободата им, ако те успеят да вземат парите ми. Това обаче не обясняваше тези две седмици, в които двамата с нея се любехме почти непрестанно, когато ме събуждаше посред нощ, играейки си с топките ми.

Защо? Ако обичаше Мулу, защо ми се отдаваше с такъв ентусиазъм.

Той е единственият мъж, когото някога съм обичала.

Само дето Мулу не беше мъж, нали? Не и в пълния смисъл на думата. Значи може би е искала да узнае какво представлява наистина любовта, или по-скоро — какво представлява сексът, преди да се отдаде на живот, лишен от нещо подобно. Може би дори се е надявала всичко това да работи и в перспектива — да отдава тялото си на единия, а сърцето си на другия, докато и тримата, господар, робиня и слуга, живеем под един покрив. Докато с отказа си да я освободя не я бях накарал да осъзнае, че е невъзможно този необичаен фарс да просъществува.

А може би — мислите ми препуснаха напред, откриха друго обяснение, което се опитах да отхвърля, но не можах — а може би тя не е искала секс.

Имаше и нещо друго, с което един евнух не можеше да я дари.

Спомних си думите й, докато въртеше топките ми между пръстите си и ги гледаше очарована. Без тях няма да имаме нищо.

Значи затова ми се беше нахвърлила толкова ненаситно.

Тя се надяваше да зачене.

Тя искаше дете.

Не я бях отблъснал нито веднъж. Поредното доказателство колко сляп съм бил относно бъдещето. Човек просто трябваше да почете Дарвин, за да осъзнае всичко това — похотта, която ме бе тласнала от едно бедствие към друго, беше просто проявление на същата сила, която караше кафените храсти да се покриват с цвят.

Какъв идиот съм бил.

Не само влязох доброволно в мрежата, но и й се наслаждавах, сам увивах нишките около себе си, крещейки от радост. Похотта ме бе заслепила, беше ме оковала; беше ме водила за веригата, завързана около члена ми, надолу по пътя на черепите, към Харар и всичко това.

Господ не е сватовник. Господ е сводник.