Антъни Капела
С дъх на кафе (62)

Шестдесет и две

Артър се среща със Самюъл Пинкър в неговия клуб, за да поговорят по въпросите, свързани с кафето. В момента Пинкър подпомага реформаторите с хиляда паунда на година и Артър иска да е сигурен, че ще запази това финансиране. Те обсъждат темите, които интересуват и двамата. Възходът на Независимата работническа партия и начинът, по който тя би могла да повлияе на двете традиционни. Войната, окупирала първите страници на всички вестници — какво би било отражението й върху останалата част от Империята. Пинкър все по-сериозно разсъждава за световните проблеми. Братята Левър, с техния сапун „Слънчева светлина“, вече са показали, че е възможно да продават стока, произведена в Британия, на континента. Продукцията им вече се продава добре в Холандия, франция и Белгия, има износ даже за Египет и Индия. Част от нея дори се произвежда в чужбина, във фабрики, които се намират в Канада и Бразилия! Дали е възможно с кафе „Касъл“ да се случи нещо подобно? В крайна сметка холандците и французите пият далеч повече кафе от англичаните, а чрез символа на замъка те са създали изображение с универсално послание. Той разучава начините, по които „Левърс“ са успели да пробият, изграждайки сложна международна мрежа от съюзи и сдружения, като отварят заводи и фабрики тук и там и си поделят разходите с някого, но винаги държат пълния контрол, над производството. Това е пътят напред, той е сигурен в това. Когато в сложната съвременна политическа обстановка нациите сключват съюзи една с друга, компаниите в съответните нации се сближават и евентуално се обединяват по подобен начин.

Има една основна трудност, разбира се — политическа трудност. Някои от вестниците убеждават читателите си, че тези съюзи в бизнеса не са добри за крайния потребител и всъщност са съвсем малко по-добри от картелите. Той знае, че това са глупости: има огромна разлика между две компании, постигнали съгласие в това да не се конкурират твърде агресивно в определени сфери, и неща от рода на кафеените синдикати, където малък набор от високопоставени индивиди, хора на правителствени постове и собственици на големи плантации, се обединяват, за да отрежат директния достъп на същите тези компании до източниците на суровини. Той е убеден, че свободната търговия ще надделее, но ползите от нея трябва да бъдат изложени по правилния начин и да достигнат правилните правителствени уши… Така че двамата с Артър имат много неща, за които да си говорят.

Но в крайна сметка важните теми са обсъдени и двамата стоят и пушат пури, докато допиват питиетата си. Въпреки това Пинкър е убеден, че нещо все още терзае младия мъж. И се оказва прав.

— Господин Пинкър… — започва Артър.

— Наричай ме Самюъл, моля те.

— Самюъл… Има нещо, за което отдавна искам да те попитам, но не знам как точно да го формулирам.

Пинкър прави окуражителен жест с пурата си.

— Става въпрос за Емили — казва Артър с неуверена усмивка.

Очите на Пинкър се присвиват, но търговецът не казва нищо.

— Не съм й казал нищо, разбира се, и не бих го направил преди да получа твоето позволение. Но считам, че имаме много общи интереси, а компанията й ми е изключително приятна — заслуга за което, държа да го отбележа, имаш основно ти с начина, по който си я възпитал.

Пинкър повдига вежди.

— Чудех се дали ще ми позволиш да я опозная малко по-добре — обяснява Артър.

— Да ти позволя? — произнася Пинкър, издишвайки дим като някакъв разгневен дракон. — Да ти позволя? Искаш моето разрешение, за да ухажваш дъщеря ми?

Артър събира сили и кимва.

— Точно така.

Внезапно усмивка озарява лицето на Пинкър.

— Но, скъпи ми приятелю, аз се надявах, че вече го правиш.