Антъни Капела
С дъх на кафе (60)

Шестдесет

„Мек“ — характеризира се с липсата на каквото и да било доминиращо вкусово усещане върху някоя част от езика, с изключение на леката сухост.

Лингъл, Ръководство за дегустатора на кафе

Артър Брюър се връща в офиса си, носейки писмо.

— Опасявам се, че ще трябва да отговорим на това. Някакъв беден служител на закона, абсолютно убеден, че всеки в неговия район, който не работи, е симулант… — Той спира насред изречението. — Емили, добре ли си?

Тя понечва да се обърне към него, но осъзнава, че ако види лицето й, няма как да не забележи, че очите й са зачервени и подпухнали.

— Да, разбира се — отговаря, връщайки отново вниманието си към пишещата машина. Явно пак е гледала с празен поглед в нищото.

— Може би ще можеш да му нахвърлиш нещо — нещо успокояващо и учтиво, без намек за политически послания. — Той оставя писмото на масата до нея. — Сигурна ли си, че си добре?

Артър вижда как тялото й потрепва, а ръката бързо се вдига към устните, сякаш току-що е хлъцнала или е направила нещо друго нетактично, което я е засрамило.

— Съжалявам. Ще се оправя, просто… — Но тя не може да продължи, защото думите й са задавени от нов хлип, който я разтърсва цялата.

— Скъпа моя — казва той, вече сериозно притеснен. В ръката му сякаш от нищото се появява носна кърпичка. Тя я взема — платът е мек и дебел, носи аромата на топъл, ароматен одеколон, който й напомня за миризмата на канела. Автоматично си спомня марката — „Тръмпър“, баща й използва същия. Заравя лице в това успокоително ухание, сред нежните гънки на плата. Ръка докосва рамото й, а след това се плъзва надолу към средата на гърба й, галейки я нежно, докато тя ридае.

Когато се успокоява малко, той я пита:

— Какво има?

Разкъсва се между желанието да му каже всичко и нуждата да прикрие своята наивност, своята доверчивост, своето срамно, женско лековерие.

— Нищо — казва накрая. — Имах малко неприятности, това е всичко.

— Но ти си разстроена. Трябва да се прибереш, за да си починеш. — Изведнъж лицето му се озарява. — Знам какво трябва да направим — ще отидем да гледаме онези движещи се картинки, наречени филми. Била ли си на такова нещо досега?

Тя поклаща глава.

— Ето, знаех си! — извиква той. — Ние с теб сме последните двама души в Лондон, които все още не са виждали това чудо на техниката. Май те претоварвам с работа.

Тя подсушава очите си и някак успява да се усмихне.

— Ние сме тези, които те претоварваме с работа.

— Е, както и да формулираме нещата, лекът за тъгата ти е ясен. — Тя се опитва да му върне кърпичката, но той се усмихва. — Задръж я.

Когато двамата се отправят към вратата, ръката му продължава да я прегръща през раменете, сякаш за да я предпази от мъката й. Тя осъзнава, че е забравила колко е приятно да се грижат за нея по този начин.