Антъни Капела
С дъх на кафе (28)

Двадесет и осем

Зейла

Първи декември

Скъпи Хънт,

Чакаме в тази забравена от Бога клозетна яма вече три седмици. Чак сега осъзнавам какво райско кътче всъщност е бил Аден — може и да беше дупка, но поне беше порядъчна, добре снабдена и добре поддържана дупка с нормални сгради и пролуки между тях, които минаваха за улици. Тук няма пролуки, а ако има, неизменно са обрасли с трънливи дръвчета и храсталаци; там, където растителността е стъпкана от боси крака, от земята се вдигат задушливи облаци суха, червеникава прах. Тази прах — лютива, твърда, вмирисана — изглежда носи в себе си обичайния аромат на Африка и не мога да го изчистя от проклетите си ноздри.

Хората тук се наречат сомалийци, но ги управляват от друго племе, наречено данакили, което контролира търговските пътища на север и запад. Данакилите носят мечове или копия и огърлици от странни сухи, сферични неща, които на пръв поглед приличат на спаружени фурми, но всъщност са тестисите на враговете им. Да, точно така; тук наказанието дори за най-малкото провинение, като например това да не си платиш навреме, води до отсичане на топките ти с меч. Прелюбодейците се разминават по-леко — тях само ги замерват с камъни до смърт. Цялото това място е под покровителството на дивак, наречен Абу Бекр, и неговите единадесет сина. И като казвам „дивак“, не използвам думата в етническия й смисъл: този човек лично е изкормил над сто души и жестокостта му е пословична. Предполагам не е нужно да ти обяснявам, че няма да мръднем оттук, докато не получим разрешението от него.

На всеки няколко дни той се появява в палата си — парче червена земя, заобиколено от ограда, съчетаващо в себе си функциите на Бъкингамския дворец и кочина. Абу Бекр е възрастен мъж с проскубана брада, приседнал под навес от животински кожи. Дори от разстояние те миришат отчетливо на коза. Той носи мръсна роба и огромен тюрбан с формата на скилидка чесън. Един-двама сомалийци стоят зад него и гонят мухите с някакви съоръжения, които в останалото време сигурно ползват за метене. В лявата си ръка той държи броеница, чиито топчета непрекъснато потракват, докато ги движи между пръстите си. В дясната държи клечка за зъби и човърка нещо из устата си. Очите му са мъртви и отегчени, очи на тиранин. От време на време, както си разговаря с теб, има навика да плюе, при това — без никакво предупреждение и без да се цели особено. Ако те хареса, ти носят кафе — отлично кафе, в мънички чашки, сипвано от каведжабучи — винаги заредената гарафа близо до него. На всеки въпрос, свързан с нашия керван, Абу Бекр отвръща с „иншаллах“ — ако е рекъл Господ. Това, което всъщност има предвид, както може да се предположи, е: „Ако така съм рекъл аз“. А какво ще рече той? Не знаем. Чакаме нещо — някакъв знак, някаква молба: когато питаме Абу Бекр какво трябва да направим, за да ни позволи да тръгнем, той се мръщи; когато попитаме придворните му, те свиват рамене и повтарят обичайната реплика: „Скоро, иншаллах, много скоро“.

Понякога, ако сме го подразнили или просто иска да си поиграе с нас, Абу Бекр ни отказва дори честта да поплюе по нас, а ни кара да стоим настрана и да наблюдаваме как изпълнява управленческите си задължения, докато не реши, че е дошло времето да ни отпрати. Казват ни, че е благоразположен към нас, че цялото това безкрайно чакане е просто формалност като опашката в някоя пощенска станция. Също така, за да се обсъди въпросът с нашето заминаване, трябва да се свика хурур — съвет от старейшини, а Абу Бекр обяснява факта, че по нашия въпрос не се случва нищо, с невъзможността да ги събере. Това е пълна измишльотина, разбира се: всички знаят, че той взема еднолично всички решения.

Междувременно сме заети с подготовката на нашия керван. Помага ни Дезмънд Хамънд, бивш военен с неопределен чин, който понастоящем изкарва парите си, търгувайки със слонова кост и други скъпи стоки. Той и партньорът му, бур^[1] на име Татс, по едно време изчезнаха за цяла седмица, въоръжени с пушки „Ремингтън“ и „Мартини-Хенрис“ и амуниции. Когато се върнаха, камилите им бяха претоварени с бивни, а самите животни изглеждаха като някакви странни двугърби мастодонти.

Нещо друго интересно, свързано с това място: не можеш да си платиш на жена за сексуални услуги. Причината не е в някакви скрупули, просто всяко момиче на възраст за женене вече е закупено. Понеже тук няма горна граница за броя жени, които човек може да има, всеки по-богат индивид си взема по някоя нова, когато му скимне. Хамънд ми обясни, че когато момичетата в тези крайбрежни краища достигнат пубертета, ги обрязват — идея, която в началото схванах малко трудно и все още съм погнусен от нея по времето, когато пиша това. Във вътрешността на страната обичаите са доста по-различни, в земите, които арабите наричат бар аджам — „земите отвъд“. В племето гала, примерно, една жена има правото да си има любовник дори и да е омъжена: ако пред шатрата й е оставено копие, никой друг мъж няма право да влиза там, дори и нейният собствен. Смятам, че тези развратни правила са за предпочитане пред бруталната псевдоцивилизация от крайбрежието и в това отношение населението там се доближава доста до начина, по който се случват нещата в Англия.

Не е ли странно как човек може да измине целия този път, да види толкова много нови неща и да мисли не за странното и новото, а за това, което е оставил зад себе си, което вече ни се струва старо и странно. Каква беше онази фраза от Хораций, която ни набиваха в главите в училище? Coelum non animum mutant qui trans mare currunt — „тези, които пътуват из моретата, сменят небесата си, но не и душите си“. Вече се чудя дали това е напълно вярно.

Поздрави:

Уолис

Зейла

14 декември

Скъпа моя Емили,

Надявам се, че ще тръгнем скоро. Ибрахим Бей, търговецът на кафе, идва към Зейла и според последните новини ще бъде при нас до няколко дни. Вярваме, че административните трудности, приковали ни тук, някак ще бъдат разрешени. Със сигурност придворните на Абу Бекр се радват за нас: споменават името на Бей и се усмихват.

Горкичкият Хектор — дъждовете много го притесняват. В един момент дори си мислеше да ме зареже тук и да се отправи обратно към Аден, а после към Цейлон, преди да дойде лошото време, но явно инструкциите на баща ти да ми помогне с установяването на плантацията на всяка цена са били доста изрични. Въобще не намирам компанията му за приятна, но се радвам, че е тук. Да остана сам на подобно място ми се струва доста зловеща перспектива.

Допреди малко наблюдавах два корморана, увлечени в игра на ухажване. Беше невероятна гледка. Мъжкият, с по-светло оперение…