Антъни Капела
С дъх на кафе (6)

Шест

Когато стигнахме края на стълбите, спрях момичето.

— Ще бъде ли възможно да поразгледам склада? Любопитен съм да науча повече за бизнеса, в който господин Пинкър реши да ме направи свой чирак.

Дори и да забеляза, че я подтиквам да се пошегува с работодателя си, Емили не го показа с нищо.

— Разбира се — каза тя простичко и ме поведе през голямото складово помещение, което бях забелязал по-рано.

Беше странно място — дяволски горещо заради редицата от барабани за печене, подредени в единия край, с пламъците от дюзите им, осветяващи сумрака. Баржата беше напълно разтоварена и големите врати на пристана бяха затворени, само един тлъст слънчев лъч бе успял да се промъкне в цепнатината между тях. Имаше прозорци, разбира се, високо над нас, но те предлагаха твърде малко светлина. Въздухът наоколо изглеждаше странно мъглив, ефект, предизвикан от, както забелязах, гъст прах, напомнящ за памучни нишки. Вдигнах ръка и нишките се завъртяха край нея.

— Кафеен пергамент — обясни ми тя. — Част от зърната, които получаваме, все още не са смлени.

Думите й не ми говореха нищо, но кимнах.

— И всичкото това кафе — попитах — принадлежи на Пинкър?

— Господин Пинкър — тя натърти леко учтивата форма — притежава четири склада, като двата най-големи са свързани. Това е само централата — кафето пристига тук по реката. След което бива дегустирано, премерено, смляно, изпечено и складирано на правилното място според страната, от която идва. В този склад имаме целия свят. Ето там е Бразилия, тук е Цейлон. Индонезия е зад нас, но количеството е малко — датчаните, разбира се, взимат повечето от реколтата. Чистите арабски сортове държим ей тук, за по-сигурно.

— Защо арабското трябва да бъде на по-сигурно място от останалото?

— Защото е най-ценно. — Пристъпи напред към голяма купчина с чували от юта. Един от тях вече беше отворен.

— Погледнете — каза тя и гласът й потрепери от вълнение.

Погледнах. Чувалът беше пълен със зърна — с цвят на стомана, блестящи, сякаш всяко едно от тях беше специално омаслено и полирано. Тя загреба една шепа, за да ми ги покаже отблизо. Бяха малки, набраздени и лъскави. Просъскаха като дъждовни капки, когато се посипаха между пръстите й.

— Чиста мока — каза тя почтително. — Всяко зрънце е скъпоценен камък.

Вкара ръката си в чувала до лакътя и я завъртя сред кафето с нежен, хипнотизиращ жест, сякаш го милваше, усетих полъха на черния, обгорен аромат. Погледна ме със светнал поглед.

— Такъв чувал е като торба, пълна със съкровища.

— Може ли? — плъзнах ръката си до нейната. Беше странно усещане — видях как зърната се затварят над китката ми като нереална суха течност, лека като царевична слама. Бръкнах по-надълбоко и извадих ръката си, оставяйки зърната да се процедят от дланта ми. Богатият, горчив аромат изпълни ноздрите ми. Отново вкарах ръката си в чувала и сред хлъзгавата, мазна гладкост на зърната усетих за миг — или поне така ми се стори — и нещо друго, мекото докосване на пръстите й.

— Вашият господин Пинкър е голям образ — отбелязах.

— Той е гений — отрони тя тихо.

— Импресарио на кафето? — Сякаш случайно плъзнах нежно пръст по китката й. Тя дръпна ръката си, но не показа никаква друга реакция. Бях прав: тук ставаше някакво любопитно заиграване. Или може би щеше да е по-правилно да кажа, внимателно преценяване що за човек съм: това не беше жена, която се усмихва и киска превзето с повод и без повод, наместо това бавно изграждаше мнението си за мен.

— Гений — повтори. — Той иска да промени света.

— Със заведенията си за безалкохолни напитки?

Трябва да съм прозвучал развеселено, защото следващата й реплика беше рязка:

— Това е част от промяната, да.

Сякаш притеглена от някакво непреодолимо плътско желание, тя отново потопи ръка в чувала за миг, наблюдавайки как зърната се сипят между пръстите й, тъмни като мъниста от абанос или черен кехлибар.

— А останалото? — настоях.

Погледна ме хладно.

— Вие мислите, че той е смешен.

Поклатих глава.

— Мисля, че е заблуден. Работническата класа никога няма да предпочете арабското кафе пред джина.

Тя сви рамене с презрение.

— Може би.

— Не сте съгласна?

Наместо да ми отговори, загреба нова шепа зърна, които се посипаха, когато раздвижи дланта си. Изведнъж осъзнах за какво ми напомняше този мрачен склад, който ме караше да се чувствам нищожен с размерите си. Светлината, която достигаше до нас, беше червена, сякаш пречупена през цветни стъкла. Доминиращата над всичко миризма на кафе напомняше за уханието на тамян, а изпълненият с прах сумрак сякаш бе затворен между стените на някаква огромна църква.

— Виждате ли тези зърна, господин Уолис? — Попита тя, загледана в падащото обратно в чувала черно кафе. — Това са семена — семената на една нова цивилизация.

Вдигна очи. Проследих погледа й към гледащия надолу прозорец на Пинкъровия офис. Търговецът на кафе стоеше до стъклото и ни наблюдаваше.

— Той е велик човек — каза тя тихо. — И освен това е мой баща.

Изтегли ръката си от чувала и я изтри внимателно с носната си кърпичка, докато пристъпваше към пещите.

— Госпожице Пинкър — казах, настигайки я. — Позволете ми да се извиня. Нямах никаква представа. Ако съм обидил…

— Ако трябва да се извинявате на някого, извинете се на него.

— Баща ви обаче не знае за забележките ми.

— Е, няма да му кажа за тях, ако вие самият не го направите.

— Трябва да се извиня и за… — поколебах се, — за поведението си спрямо вас, което трудно може да мине за уместно, предвид общественото ви положение.

— За какво поведение говорите? — попита тя невинно. Надвит от смущението си, не отговорих.

— Надявам се, господин Уолис — отбеляза тя, — че няма да се отнасяте с мен по-различно, отколкото с когото и да е от другите служители на баща ми.

Укор или покана? Определено добре завоалирана, ако ставаше дума за второто. Тя задържа погледа си върху мен за миг.

— И двамата сме на работа тук, нали така? Всякакви лични чувства трябва да бъдат оставени настрана. „Посей семето си в утринта и не отдръпвай ръката си, когато изгрее вечерницата“. Еклесиаст.

Наклоних глава.

— Именно. В такъв случай ще очаквам с нетърпение вечерницата, госпожице Пинкър.

— А аз — утринта, господин Уолис.

Напуснах склада едновременно ободрен и объркан. От една страна, се бях сдобил с доста доходна работа. От друга — усещах набиращата сили ерекция в панталона си, благодарение на флирта с очарователната Емили Пинкър. Е, това поне беше нещо, с което можех лесно да се справя. Взех корабчето към Крайбрежната улица, след което прекосих брега, насочвайки се към Уелингтън Стрийт. Тук се намираха няколко евтини и приятни заведения, в които по-рано бях редовен клиент и всичките поддържаха доказано висок стандарт на обслужването. Тази вечер беше време за сериозно празнуване: бях получил обещанието за моя аванс от тридесет паунда.

Спирайки се само колкото да хапна пудинг с месо край външната витрина на Савой Тавърн, прекрачих прага на най-големия публичен дом, намиращ се на номер 18. На първия етаж, зад тежките завеси на облицована с червено приемна, половин дузина от най-красивите момичета в Лондон се бяха изтегнали по халати в меките дивани. Но коя да си избера? Загледах се в една изкусителна красавица с великолепни червени къдрици; после в друга, чието напудрено лице изглеждаше като безизразната порцеланова маска на марионетка. По-висока от мен немска хубавица, тъмнокожа френска кокетка… Очите ми се плъзгаха по женски прелести, увенчани с подканващи усмивки.

В крайна сметка избрах тази, чиито дълги, елегантни пръсти ми напомняха за госпожица Емили Пинкър.