Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Various Flavours of Coffee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Антъни Капела

Заглавие: С дъх на кафе

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-198-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245

История

  1. — Добавяне

Петдесет и три

„Неблагонадежден“ — кафе със съмнителни качества, на които не може да се разчита.

Джей Арон, Наръчник за търговията с кафе

Хектор се промъкваше през джунглата с вдигната пушка. Пред него Байанна направи жест с ръка. Двамата мъже веднага замръзнаха на място.

— Там, гос’дарю — прошепна Байанна.

Хектор присви очи, вглеждайки се между дърветата. Ивиците от ярка слънчева светлина и плътна сянка преспокойно можеха да бъдат и окраската на леопард, но оттук не можеше да каже със сигурност. Нещо помръдна, но и това можеше да е просто клонче, раздвижено от вятъра.

— Оттук, гос’дарю — прошепна отново Байанна, пристъпвайки тихо напред.

Хектор, разбира се, не беше казал на Уолис, че възнамерява да тръгне на лов за леопарда, докато той е в Харар. Можеше ясно да си представи заядливите коментари на Робърт, ако пропуснеше да убие животното. Не, правилният начин, мъжкият начин, беше първо да застреля звяра, а после да постеле кожата му на пода в колибата, с великолепната голяма глава и впечатляващи челюсти, за да може Уолис да я завари там, когато се върне, а Хектор да отвърне на изумения му въпрос с простичкото: „А, да — това нещо. Просто реших да поспортувам малко, докато съм тук“.

Зад него, в дълбините на гората, се прекърши клонка.

Байанна и Хектор отново замръзнаха. Кума, готвачът, приклекна край Хектор. Носеше втората пушка и кутия с патрони.

— Не мисля, че е пред нас, сър — каза, взирайки се между дърветата.

— Тихо, Кума.

— Да, сър. Съжалявам, сър.

Само ако не беше толкова мрачно под този зелен покров. Тримата мъже продължиха още малко. Стигнаха до малък поток с няколко скали край него. Това беше, помисли си Хектор, точно мястото където той, ако беше леопард, би…

Внезапно се разнесе силен, нисък звук, наподобяващ стърженето на огромна верига. Тъмен силует се отдели от близките храсти и се хвърли към тях в красив скок с извадени нокти. Хектор опря пушката в рамото си с едно-единствено плавно, добре отработено движение и стреля. Силуетът замръзна за миг в най-високата точка от полета си и падна тежко в тревата. Хектор остана на място, загледан в него — беше забележителен звяр, а това, че го бе убил само с един изстрел, означаваше, че кожата му почти не е повредена.

Животното се гърчи известно време и после застина.

— Бога ми — промърмори Хектор, докато се приближаваше към тялото, — това чудовище е огромно.

В него се надигна вълна от възбуда. Леопардът беше мъртъв и той го беше убил. Онова високомерно копеленце Уолис можеше да му се подиграва колкото си иска, но тази победа и лаврите бяха единствено и само за него. Можеше дори…

Чу се остър писък и нов рев, когато нещо друго се хвърли към тях. Вторият леопард беше по-малък, но по-бърз и свиреп. Хектор се пресегна за втората пушка, но Кума се беше отдръпнал уплашен и пръстите на шотландеца се сключиха в празното пространство миг преди звярът да се стовари върху него. Беше буквално пометен от удара на тежката лапа, а огромните челюсти се сключиха, раздирайки плътта от рамото до окото му. Чу някой да крещи: животното нададе нов писък, когато Байанна го удари с тоягата си, а малко след това Кума започна да го блъска с приклада на пушката. За секунда Хектор успя да се освободи от стоманената хватка, отдръпвайки глава точно навреме, когато челюстите щракнаха пред лицето му, но след това полезрението му започна бързо да се свива до малка, светла точица и когато тя угасна, той изгуби съзнание.

Когато се върнах, го заварих легнал върху походното легло в колибата, все още облечен в окървавените си дрехи за лов. Според Джима било крайно нетипично женски леопард да отмъсти за смъртта на своя самец по такъв начин; атаката й бе продължила само няколко секунди, но лицето на Хектор беше ужасно обезобразено. Слугите бяха направили носилка набързо, за да го пренесат обратно дотук, а Джима го беше превързал, доколкото можеше, но ясно се виждаше, че състоянието му е много лошо. Рядко идваше в съзнание, а и в тези моменти останах с впечатлението, че не можеше да ме познае.

Джима започна да сваля превръзките, докато отварях аптечката.

— Ето, сър — каза той. Обърнах се. Държеше напоените с кръв парчета плат и се отдръпна, за да мога да погледна. Лявата половина от лицето на Хектор изглеждаше така, сякаш някой бе сякъл плътта със сатър. Голяма част от лявата му буза липсваше и можех да видя зъбите през раната. От другата страна се виждаха три дълбоки следи от ноктите на хищника. Гледката беше доста отвратителна и реших, че нещата са безнадеждни.

Докато оглеждах щетите, Хектор внезапно отвори очи. Едното от тях плуваше в кръв.

— О, Робърт. Ей та и тебе.

— Тук съм, Хектор. Ще те позакърпя, за да можем да те отведем при лекар…

Той се изкикоти или поне се опита, защото от устните му излезе само тих хрип.

— К’ъв доктор бе, пич? Най-близкият доктор е в Аден.

— Ще измисля нещо.

— Аха — затвори очи. — Само не им да’ай да ме изядат.

— Моля?

— Когат’ умра. Обещай ми, чуваш ли? Постарай се да бъда… достойно погребан.

— Да говорим за погребения ми се струва малко прибързано — казах му, — защото няма да умираш.

Той се опита да се усмихне.

— Няма, а?

— Не.

— Ти си тъпак, Уолиш.

— Хектор, намирам за невероятна способността ти да ме обиждаш дори от — за малко да кажа „смъртното си легло“, но се усетих навреме — болничното си легло. Нали знаеш, че е лоша идея да ядосваш хирурга си?

— К’ъв хирург, бе?

— Изглежда, че се налага хирургическа намеса, и поради отсъствието на специалист от Харли Стрийт местният му заместник ще бъде доктор Р. Уолис.

Тиха въздишка се прокрадна през разкъсаните му устни.

— Ще те почистя, доколкото мога — добавих. — И после тръгваме за Харар. Там все трябва да има някой, който да разбира от медицина. — Обърнах се към Джима и му казах доста по-уверено, отколкото се чувствах: — Ще ми трябва вряща вода, Джима. Също така навосъчен конец и игли.

Изсипах в гърлото на Хектор четири лъжици „Клородин“ и започнах работа. След малко ми стана ясно, че дори и силната смес от опиева тинктура, алкохол, екстракт от канабис и хлороформ е неспособна да притъпи напълно усещанията по време на шиенето, така че ми се наложи да извикам Джима и Кума, за да държат Хектор за раменете и краката. Не можех да се концентрирам от писъците му, пък и уменията ми с иглата трудно можеха да минат за нещо, с което да се гордея. Когато приключих, лицето му приличаше на зле закърпени панталони с няколко неравни шева, които задържаха бузата му на мястото й, но поне бях приключил.

Изобщо не ме е срам да си призная, че след това самият аз се почерпих със сериозна глътка „Клородин“. Почти веднага потънах в обятията на странно ярък сън. Бях отново в Лаймхаус, където анализирах кафета с Емили, Ейда и Фрог. В съня ми Емили се обърна към Ейда и каза:

— Какво трябва да опитваме сега?

— Кръв, ако не се лъжа — отвърна сестра й.

Бяха ни донесени три малки, порцеланови чашки, пълни с тъмночервена течност. Потопих лъжичка в моята с изискан жест и скоро обявих какво усещам — супа с месо, бакър и някаква растителност.

После Емили се обърна към мен и каза с гласа на Ибрахим Бей:

— Сега знам, че никога няма да ме предадеш.

 

 

Същата вечер Хектор като че ли се чувстваше малко по-добре и дори успя да погълне малко картофена яхния, която Джима изсипваше внимателно в устата му. На следващата сутрин обаче беше обхванат от треска. Дадох му от прахчетата на Доувър и капките на Уорбург, но скоро започна да се поти обилно, а лицето му така се поду, че беше неразпознаваем.

— Джима — казах, — доведи онази шаманка от селото. И накарай момчетата да направят носилка.

Той скоро се върна с шаманката и вожда. След като обясних за какво става дума, жената отиде, за да донесе някакви билки и кори, от които приготви компреси. Положи ги върху раните на Хектор и започна да пее високо някаква, сякаш безкрайна и според мен тъжна песен, правейки ритуални жестове с ръцете си.

За известно време това изглежда свърши работа — по залез слънце Хектор се върна в съзнание. Вече можеше да отвори само едното си око — другото беше прекалено подуто.

— Робърт?

— Тук съм.

— Трябва да посадиш семената.

— За какво говориш, Хектор?

— Новите семена — дет’ ги взе от Харар.

— Да, ще го направя. Не се притеснявай за…

— Ще направиш сянка над растенията, когато поникнат. С палмови листа. Трябва да бъдат плевени редовно и старателно. Не използвай Червената бригада за тая работа, те са мързеливи копелдаци.

— Така ще направя, Хектор.

— Добре тръгнаха нещата тук. Добре се справяш. Ще бъде… един ден тук ще бъде цивилизовано, ако продължаваш в същия дух. А т’ва е най-важното нещо — цивилизацията. Не ние. Ние сме заменими.

Кимнах. За известно време настана тишина, нарушавана само от мърморенето на шаманката и болезнените хрипове всеки път, когато Хектор си поемаше дъх.

— Кажи на Емили, че съжалявам.

— На Емили?

— Аха. Грижи се за нея, Уолис. Тя е страшна мома.

— Разбира се — казах объркано.

— И не им да’ай да ме изядат.

— Никой няма желание да те яде, Хектор. С очевидното изключение на онзи леопард.

— Кат’ умра, искам да изгориш тялото ми. Обещаваш ли?

— Казвам ти за пореден път, Хектор, че нищо подобно няма да се случи.

Станах и отидох до вратата на колибата.

— Джима, къде по дяволите е тази носилка. Тръгваме към Харар в мига, когато господарят е достатъчно добре, за да пътува.

Обърнах се към леглото. Шаманката се бе привела над Хектор и правеше жестове все едно измъква въже от устата му, поставяйки едната си ръка над другата. Когато въображаемото й въже достигна до края си, тя сграбчи нещо невидимо и го хвърли нагоре във въздуха.

— Благодаря ти — въздъхна Хектор.

През тялото му премина тръпка. Човек почти можеше да види борбата на организма му да запази живота в себе си, напрегнатото усилие на духа, вкопчил се в тленната си отбивка и отказващ да я напусне. Шаманката отново направи номера с измъкването и хвърлянето. Този път Хектор само кимна леко. После от гърдите му се изтръгна измъчен стон и шотландецът застина.

 

 

От селото дойдоха още жени, за да приготвят тялото, докато организирах мъжете да изкопаят гроб. Чаках пред колибата, отпивайки от време на време по глътка „Клородин“. Чувствах се вцепенен, но не мога да кажа, че усещенето бе неприятно.

Шаманката излезе от колибата, носейки окървавените дрехи на Хектор. Погледна ме. Кимнах към огъня:

— Изгори ги.

Тя се поколеба, след което извади нещо от единия джоб и ми го подаде. Беше малко снопче хартии — писма, доколкото можех да преценя — пристегнати със стара, избеляла панделка.

— Благодаря ти. Тук може да има нещо, което трябва да бъде изпратено на близките му — казах.

Шаманката кимна, въпреки че със сигурност не разбра какво й говоря. Отнесе дрехите до огъня и ги хвърли в него.

Развързах панделката и погледнах най-горното писмо. За момент си помислих, че отново халюцинирам. Познавах адреса на подателя — това беше домът на Пинкър.

Скъпи мой Хектор…

Обърнах листа. Беше подписано с Твоя любяща Емили.

Поколебах се, но съвсем за кратко. Хектор беше мъртъв, а Емили се намираше на хиляди мили от тук. При тези обстоятелства скрупулите някак губеха тежестта си. Писмото беше старо, буквите бяха избелели, но все още се четяха достатъчно ясно.

Скъпи мой Хектор,

По времето, когато четеш това, предполагам, ще бъдеш в Цейлон. Това е възбуждащо — не мога да ти опиша колко много ти завиждам и колко бих искала да съм там с теб. Четири години — това ми изглежда като цяла вечност, но аз вярвам в успеха ти, в това, че нещата с твоята плантация ще потръгнат толкова добре, че баща ми със сигурност ще промени отношението си към теб преди края на този период. А междувременно ще ми пишеш ли, ще ми разказваш ли за всичко, което виждаш, за да мога и аз да го изживея през твоите очи, опивайки се от тези мигове на единение? Как мечтая да имахме истински брак, за да мога да бъда там, рамо до рамо с теб, наместо да прекарваме времето си заедно чрез лист и писалка! Имам атлас и всеки ден изчислявам колко далеч е отпътувала твоята мъничка лодка (когато ти пиша това, ти си край бреговете на Занзибар), опитвайки се да извикам във въображението си нещата, които виждаш…

Имаше и още, още много, но то нямаше значение. Всичко бе там, в първите няколко реда. Баща ми със сигурност ще промени отношението си към теб… Хектор и Емили. Сгодени. Беше немислимо, но доказателствата бяха пред очите ми. Тя не само някога беше обичала Хектор, но и го бе любила физически, безрезервно, неистово. Това най-вече прозираше в тези писма — страстта, с която говореше за тяхната връзка, копнежът, с който очакваше неговото завръщане и официалното сключване на техния съюз: всичко това беше толкова различно от приятелските, но дистанцирани писма, които изпращаше на мен.

На листовете нямаше дати, но можех да преценя откога датираха тези мили думи. Хектор беше заминал за Цейлон, когато Емили е била на осемнадесет. Четейки по-надолу, между редовете, долавях ясни намеци за някакъв скандал. Исках да дойда в Саутхемптън, но баща ми смята, че засега ще е по-добре да ни виждат заедно колкото се може по-малко…

Прелистих листовете, докато намеря това, което търсех. То беше там, около дузина писма по-надолу в купчинката.

Ако сме действали прибързано, това е било единствено заради силата на нашето привличане: не сме първите, нито ще бъдем последните, които просто са се поддали мъничко на емоциите — всъщност щеше да бъде „мъничко“, ако баща ми не се беше намесил, карайки ни да плащаме за няколко седмици с четири безкрайни години…

Тя беше спала с него. Отвъд ефемизмите, истината за това, което се беше случило в действителност, ми се струваше съвършено очевидна. Госпожица Емили Паркър, възпитана като модерна млада дама — може би дори твърде модерна, както сигурно си беше помислил Пинкър; или пък беше отдал всичко на липсата на укрепващо моралните устои майчино влияние — се беше хвърлила в обятията на този суров, непривлекателен шотландец.

Някои неща започнаха да придобиват смисъл: моментът, в който сравних едно изключително деликатно кафе с дъха на девица — нищо чудно, че Пинкър се вбеси и ми се развика, че няма такъв аромат; нищо чудно, че тя се беше изчервила. А когато той бе осъзнал какво искам от нея, беше казал, че трябва да избегнат не скандала, а още един скандал — тогава не бях обърнал внимание на това, но той трябва да е бил пределно наясно, че репутацията й няма да оцелее след нов подобен удар.

Продължих да преглеждам писмата. Смрачаването в тона им ставаше очевидно — с напредването на кореспонденцията Емили вече не беше толкова ахкаща и нежна; изглежда все по-често отговаряше на коментари и възражения, направени от Хектор в неговите писма. И най-накрая, след повече от година, се беше стигнало до това:

Не виждам как точно би могъл да ме „освободиш“, след като съм обвързана с теб единствено чрез любовта си — любов, която смятах за взаимна. Никога не съм гледала на теб в светлината на някакъв ангажимент или договор и се надявам, че ти също не си гледал на мен по този начин. Но ако наистина притегателната сила на пътешествията и приключенията е толкова по-силна и прекрасна от семейството и домашния уют, колкото твърдиш, разбира се, не трябва да се женим. Най-малкото аз не мога да си представя да бъда омъжена за някого, който не желае с цялото си сърце брака или мен.

Беше странно как всичко внезапно се обръщаше като стрелката на компас, когато направиш нов завой. Не харесвах Хектор и въпреки това той се беше превърнал в мой приятел. Той бе единственият ми другар — единственият бял човек — на хиляди мили разстояние и въпреки това се оказваше, че почти не го познавам. Явно разбирах Емили дори по-малко, но по ирония на съдбата знаех повече за нея сега, когато бяхме разделени от хиляди мили, отколкото когато бях в Лондон.

Имаше и още едно. Това не беше чак толкова избеляло.

Скъпи Хектор,

Наистина не знам как да отговоря на последното ти писмо. Това, че си решил да се установиш, ми допада, разбира се, а и съм поласкана от факта, че все още мислиш за мен след цялото това време, но трябва да ти кажа, че след като сме били разделени толкова дълго, вече ми е доста трудно да гледам на теб като на мой потенциален съпруг. Истина е, че сигурно звуча коравосърдечно, но причините за нашата раздяла, както и чувствата, които демонстрираше тогава, ми причиниха много страдание и ако с времето съм се опитвала да не мисля за теб с онази пламенна страст, която изпитвах някога, то една от причините за това си самият ти, твоето настояване, че трябва да направя точно така. Разбира се, не мога да те спра, щом си решил да дойдеш в Лондон, а не се и съмнявам, че баща ми ще те покани в дома ни, така че нека се опитаме да останем приятели. Поне…

Това имаше дата. Седми март. Осем седмици преди тя да започне да работи с мен над Наръчника. Толкова много болка и нещастие, а аз съм нямал ни най-малка представа за тях.

 

 

Същата вечер от селото отново се чуха барабаните. Когато дойдохме, за да погребем Хектор на следващата сутрин, открих, че през нощта някой бе извадил очите му и беше изрязал тестисите, оставяйки на лицето и слабините му грозни, безкръвни рани.

— За джу-джу — обясни Джима тъжно. — В тяло на бял човек има много голяма магия.

Той направи жест, имитиращ ядене. Изскочих навън, за да повърна, но сухите спазми не доведоха до нищо повече от ужасна, раздираща болка в стомаха ми. Впоследствие бързо промених мнението си относно погребването и ги накарах да напълнят приготвената дупка с дърва. Наблюдавах как кожата на Хектор се сбръчква и изгаря; мазнината капеше в пламъците, които пукаха и се оцветяваха в зелено. Стори ми се, че погледите на някои от местните бяха изпълнени със съжаление, сякаш това, което правехме, беше наистина невероятно разхищение.

След това изпаднах в състояние на някакъв притъпен, замайващ ужас. Наред с „Клородин“ имах и други наркотици, да не забравяме и уискито за спешни случаи. Опитах малко и от кхата на Джима. Имаше горчив, леко стипчив вкус, доста напомнящ на лимонови кори. В началото не се случи нищо, но постепенно ме обзе усещане за изтръпване и стягане, сякаш ставах прекалено голям за тялото си и се просмуквах навън през порите му като газ. Прекарах в това състояние на газово опиянение около седмица, сдъвквайки още малко кхат всеки път, когато ефектът му започнеше да отшумява, и в крайна сметка отново заспивах. После се събуждах с ужасяващо главоболие.

Някъде там, насред ефирната мъгла на наркотичните влияния, взех своето решение.

Скъпа Емили,

Опасявам се, че имам много лоши вести. Горкият Хектор е мъртъв. Беше нападнат от леопард и въпреки че направих всичко по силите си, за да го спася, раните му се инфектираха прекалено бързо.

Той изказа желание да бъде кремиран и аз го изпълних веднага след смъртта му. Докато подреждах нещата му, открих сред тях писма от теб. Прочетох ги — може би не трябваше да го правя, но така или иначе вече е сторено. Предвид нещата, които те разкриват, предполагам няма да се изненадаш особено, че вече нямам никакво намерение да се женя за теб. Във всеки случай съм длъжен да изясня нещо — бях започнал да мисля по този въпрос още преди да прочета кореспонденцията ви. Накратко — влюбих се в друга.

Желая ти много щастие в бъдещия ти живот.

По навик щях да се подпиша с „твой верен“, но в интерес на пунктуалността, ще трябва да го заменя с:

Искрено твой,

Робърт Уолис

И така, вече бях свободен.