Антъни Капела
С дъх на кафе (82)

Осемдесет и две

„Остър“ — първична вкусова реакция, свързана с наличието на горчив вкусов отенък.

Лингъл, Ръководство за дегустатора на кафе

Докато битката на суфражетките ставаше все по яростна, организацията, към която принадлежеше Емили, Женският со-циалнополитически съюз, ставаше все по-деспотична в методите си. Преди в рамките й съществуваше устав, избираеми членове на ръководството, решения, които се вземаха след гласуване. Сега уставът беше захвърлен, а гласуването бе заменено с издаването на директни заповеди от дамата, самообявила се за главнокомандваща на суфражистката армия — Емелин Панкхърст.

„Лидерите трябва да ръководят, редовите членове трябва да следват дадените им заповеди — беше написала тя. — Никой не е бил принуден да се включи в редиците ни, а тези, които са дошли доброволно, трябва да знаят, че идват при нас като войници, готови да поемат на победен марш към бойното поле“.

— Не говорим ли тук за пълната противоположност на нещата, в които вярвате? — попитах Емили. — Как изобщо може да съществува организация, бореща се за демокрация, която забранява демократичните принципи в собствените си рамки?

Тя дъвчеше устната си.

— Важни са резултатите, не методите за постигането им. Ако имахме правото на глас, нямаше да имаме нужда от тази армия. А и както казва самата тя, аз съм се присъединила напълно доброволно.

Струваше ми се, че целите на движението постепенно ставаха по-важни от принципите му, но какво ли разбирах аз. Така или иначе, и двете споменати неща винаги ми бяха липсвали, така че нямах особено право да съдя.

На Емили й беше заповядано да крещи лозунги в лицето на определен министър: тя го стори. Беше й заповядано да разнася позиви в определен квартал: тя го стори. Беше й заповядано да изнесе реч пред една фабрика в Ийст Енд: тя го стори и не помръдна от мястото си, въпреки че я замеряха с развалени яйца. Не мисля, че нещо от бодрия ентусиазъм, който виждах по времето, когато планираше всичко в малката си групичка, се беше запазило; но както самата тя казваше — не беше важно дали нещата, които прави, й носят удоволствие, важното беше от тях да има полза.

Опитвах се да я придружавам по време на бунтовните й походи, защото човек никога не знаеше какви проблеми могат да изникнат. Една от любимите стратегии на противниците на движението беше, примерно, да изсипят пълна с мишки кошница на сцената, където някоя суфражетка изнася реч, с надеждата да провокират искрен женски писък на ужас и да предизвикат бурен смях в залата. Веднъж присъствах в Ексетър Хол, когато се опитаха да приложат този номер на Емили. Без да прекъсва речта си, тя се пресегна надолу и вдигна една от мишките, притичваща по сцената. Вдигна я високо, за да може публиката да я види добре, и каза:

— Някога самата аз бях мишка. Сега мишката е Аскуит^[1]. Погледнете натам! — Тя посочи към голям сив плъх, който се щураше объркано наоколо. — Та това е господин Чърчил!

Нададох одобрителен вик от мястото си в публиката.

Едва няколко минути по-късно видях, че тя се олюлява. Първоначално го отдадох на жегата — залата беше наистина претъпкана; всички сбирки от политическо естество се радваха на огромен интерес в онези бурни времена. Емили се обърна към организатора и тихо го помоли за чаша вода. Беше съвсем пребледняла.

Залитна, докато й подаваха чашата, разливайки течността по роклята си. Чух думите на организатора: „Добре ли сте? Изглеждате много изтощена“, и отговора й: „Просто се чувствам леко отпаднала“. Припадна секунди след като го каза.

Изнесоха я от сцената, а аз се затичах към страничната врата. Открих я отпусната в един стол, някаква жена й вееше с ветрилото си.

— Стана ми лошо от жегата — каза Емили и ми хвърли предупредителен поглед. — Страшно е претъпкано с народ.

Не се опитах да й противореча, но и двамата знаехме, че е бременна.

— Ще спреш ли?

Тя поклати глава:

— Не мога да спра.

— Ако продължаваш по този начин, ще нараниш или себе си, или бебето.

— Говориш глупости, Робърт. Жените са раждали в продължение на милиони години, като по време на бременността си са правили много по-тежки и опасни неща от изнасянето на няколко речи. Пък и това е само първата фаза — всички казват, че световъртежът и гаденето минават след няколко седмици.

— Казала ли си на Артър?

— Все още не. Почти съм убедена, че с неговия доктор Матюс ще се опитат да ме вкарат в болница. Така че за момента предпочитам да си трая.

— Всичко това сериозно ме притеснява.

— Не мога да спра точно сега, Робърт. Достигнали сме до много критична точка от действията си. Вярвам, че ни е нужно просто още едно побутване и правителството ще поддаде.

Лично аз си мислех точно обратното — нужно беше просто едно съвсем лекичко подухване и колебливият пламък на суфражизма щеше да угасне напълно. Не й го казах, разбира се.

Още един митинг. Този път зад него стоеше Националното сдружение, което гарантираше хиляди участнички. Не по-малко гарантирани, предвид новата правителствена линия на поведение, бяха конните полицаи, които щяха да блокират пътя на суфражетките, ако се опитат дори да припарят до Парламента.

— Не трябва да ходиш!

— Разбира се, че трябва. Заповядано ни беше да присъстваме.

— Никой няма да забележи, ако един човек липсва.

— Ако всички разсъждаваха по подобен начин, Каузата изобщо нямаше да я има. Робърт, има жени, направили наистина сериозни жертви, за да присъстват на този митинг — слугини, които сигурно ще загубят работата си, съпруги, поели риска да бъдат пребити от мъжете си. Най-малкото, което мога да направя, е да повървя редом с тях.

— И аз не мога да сторя нищо, за да променя решението ти?

Тя поклати глава.

— Добре тогава. Но трябва да ми обещаеш, че ще внимаваш много.

Помислих си: ако сега я пусна да отиде и нещо се случи с нея — с бебето й — никога няма да си простя.

Но ако я спра по някакъв начин, тя никога няма да прости на мен.

Какво можех да направя?

В крайна сметка написах анонимна бележка до Артър Брюър, народен представител, и я изпратих в Камарата на общините.

Сър,

Трябва да знаете, че съпругата ви е бременна. Ако я пуснете да отиде на митинга следващата сряда, я излагате на опасност.

Искрено ваш:

Доброжелател

Не се гордея с това, но си казах, че Емили не би се поколебала да прояви еквивалентна безпощадност, за да постигне целите си, ако беше на мое място.

В утрото преди митинга тя не се появи в кафенето, както се бяхме уговорили. Предположих, че планът ми е проработил — Артър й е забранил да отиде и най-вероятно я е заключил у дома за по-сигурно. На този етап обаче се бях сприятелил с много от суфражетките и доколкото изобщо можеше да се каже, че поддържах някаква кауза, бях лоялен към тяхната. Така че изчаках, докато кафенето се опразни, заключих, затворих капаците на прозорците и се отправих към Уестминстър.

Както и очаквах — хаосът беше пълен. Валеше пороен дъжд и по улиците се лееха реки от кал и конски изпражнения. Шумът беше неописуем — плющенето на сипещите се от небесата плътни водни струи, острият писък на полицейските свирки, виковете на жените, трополенето на подкованите копита по паважа, пеенето и скандиранията се примесваха в наистина ужасяваща звукова картина… А насред всичко това видях познато бледо лице: Едуина Коул се отдалечаваше в панически бяг от тълпата.

Хванах я за ръкава.

— Едуина, добре ли си?

— Робърт! Слава на Бога! Търся лекар.

— Какво се е случило?

— Емили — мисля, че е ранена.

— Къде?

— Там долу, на Крайбрежната улица.

Затичах се към мястото, което ми беше посочила, пробивах си път сред протестиращи и полицаи, затъвах в покрилата всичко лепкава кал. Открих я край градините. Беше седнала на земята, подхваната от приятелките си Джерълдин и Моли. Въпреки че цялата беше покрита с мръсотия, не забелязах никакви видими наранявания и за момент реших, че всичко е наред, че просто се е свлякла от изтощение.

— О, Робърт, ето те и теб — каза тя тихо. — Както виждаш, май в крайна сметка се оказах паднала жена.

— Ранена ли си?

— Съвсем съм си добре, благодаря ти, но се опасявам, че изгубих бебето.

— Нека изчакаме лекаря, не можеш да си сигурна…

Тя поклати глава:

— Напълно съм убедена.

— Какво стана?

— Не бяха полицаите, ако това си мислиш. Никой не ме е удрял. Май просто трябваше да си гледам повече в краката. Предполагам, че така и няма да разберем. — Тя въздъхна. — Бях ти бясна, защото знаех, че ти си изпратил онази бележка на Артър — ти беше нали? — така че когато избягах от къщата, не дойдох в кафенето. Е, сега имаш всички основания да ми кажеш, че си бил прав през цялото време.

Гледах я как седи насред тревата, бледа и безпомощна. Любовта ми към нея никога не бе горяла в мен толкова силна, както в онзи момент.

— Можеш да си сигурна, че не бих ти казал нищо подобно. И, да, съжалявам, аз изпратих бележката — не можах да измисля нищо друго. А ако просто бях до теб, може би щях да направя нещо…

— Доста страхлива постъпка от твоя страна — отрони тя. И заплака. — Бях такава глупачка — изхлипа. — Вината е само моя, само моя.

— Няма нищо такова — възразих и я прегърнах. — Просто е станало, не си виновна ти.

Но нито аз, нито приятелките й можехме да я утешим.