Zотов
Еликсир в Ада (89)

Осемдесет и осма глава
Почти финал

6 часа и 25 минути

Промъквайки се през бодливите клони, Калашников и Малинин крачеха към къщата на отец Андрей по същата пътечка със стърчащи възлести коренища, по която съвсем неотдавна тичаше и вече превърнатият на вампир нещастен лейтенант Артьомий Петрович Харченко. През целия път Алексей тихичко, но злостно ругаеше унтерофицера заради това, че го чака край Василиевския склон три часа повече, отколкото се бяха уговорили, преди да изпият еликсира. А той се оправдаваше вяло, сънено и безизразно и вадеше елховите иглички от косата си.

— Вашброде, какво можех да направя? Не мога просто ей така да удрям хората по главите. А пък, за да накарам едно девойче да се влюби в мен, да взема дрехи и пари за билет назаем от брат му, ми трябваше доста време. И без това страшно бързах, и се справих само за два часа. Че това много ли е? Пък и се разбра, че сега не пускат на аероплана без пашпорт… Та трябваше да бутна още сто долара на полицая на онзи аеродрум, за да ме пусне на борда. А пък девойчето беше много сочно и много пламенно, леле-мале, направо огън. Даде ми и картичката си с надпис, искате ли да я видите?

— Глупак! — изсъска Калашников, като едва се сдържаше да не се разкрещи, потискайки завистта си. — Имаме толкова важна работа, а пък ти, животно такова, си теглил една майна на всичко и се търкаляш из женските кревати. Никога няма да се минеш. И къде се е чуло и видяло гол и мръсен мъж, който излиза посред нощ от гората, само за два часа да накара първата срещната жена да си изгуби ума по него?

Малинин се ухили доволно като преял със сметана котарак.

— Че това е проста работа, вашброде — отвърна той и продължи да гледа в краката си. — Понякога, когато на село излизах вечер на стъргалото, си избирах най-цицорестата мома и веднага…

— Страхотно — обобщи Калашников. — А пък аз, потомственият дворянин, трябваше да строша катинара на някакъв скапан хангар, за да се облека. Да не мислиш, че ми беше приятно да постъпвам като онези, които навремето залавях? Взех и едно костюмче за теб, понеже си казах: ще се появи тоя глупак гол на Червения площад и тогава лошо му се пише.

— Е-е-ех! — проточи тъжно Малинин, загледан в изсветляващите силуети на дърветата. — Много ми е мъчно, че не можахме да разгледаме нищо. Толкова години сънувам Русия и все си мислех дали някога ще мога да я зърна поне веднъж… А пък сега от гората отидох в Ростов, оттам — в леглото, оттам — в банята, а оттам — на летището… Само докато пътувах с таксито към Василиевския склон, видях някои нови неща. Но в Москва движението е също като в Ада. Задръстванията по улиците са страшни, пътните милиционери са изроди и всички се псуват помежду си.

— Знаеш ли, а на мен ми е все едно — отбеляза флегматично Калашников. — Вече някак свикнах с Града. Естествено, поогледах това-онова, докато те чаках. Според мен в столицата почти нищо не се е променило. Вече не яздят коне и ако се съди по рекламите, пият предимно бира вместо водка, но иначе всичко си е все същото. Дори кочияшът на таксито първо ми поиска тройна цена, мръсникът, явно разбра, че съм пришелец.

— Като ви слушам, май всичко това дори не ви учудва — избоботи Малинин. — Държите се толкова спокойно, сякаш не сме дошли от Ада, а сме пристигнали от Жмерники да се позабавляваме по време на отпуската.

— Мен вече нищо не ме учудва, братле — обясни Калашников. — В началото ми беше много странно да ходя на работа в един автобус с Иван Грозни и Леонардо да Винчи, но сетне свикнах. По принцип на човек му е присъщо да свиква с всичко.

— Така е — съгласи се охотно Малинин. — Между другото, преди един месец видях в приемната на шефа тоя Леонардо да Винчи. Беше дошъл да вдигне скандал, оплакваше се и питаше не може ли да се направи нещо с някакъв си Дан Браун, да го поболеят от чума или поне от холера. Човекът беше съгласен да го заразят дори с вируса на ебола и по всичко си личеше, че е съвсем отчаян.

— А шефът какво каза?

— Нищо — разпери ръце Малинин. — Засмя се. Какво ти пречи, вика. Сега хората не ходят в музеите и не разглеждат галериите, а така току-виж у младите се породил интерес към твоето творчество. Негативната реклама, вика, е два пъти по-ефективна.

Калашников като че ли не го чуваше и се вглеждаше мрачно пред себе си.

— А вие не искате ли да се отбиете вкъщи, вашброде? — смени темата Малинин.

— Не — сви рамене той. — Кого ще намеря там? Повечето от моите познати и близки от цивилния живот изпукаха от глад, а пък онези, които оцеляха, отдавна са измрели.

Алексей излъга. Самият той без малко не закъсня заради това, че търси гроба на Алевтина на старото гробище. Но не намери нищо — нито паметника, нито оградката. И половин час рида като идиот.

Те излязоха на поляна, обляна от лъчите на изгряващото слънце. Малинин освети допълнително с фенерчето си пътечката, която водеше към хълма, и лекичко потръпна.

— Вашброде, тук има цяла локва съсирена кръв. Не е ясно каква е. Може някоя мечка да е разкъсала крава? Имам гадно чувство. Никакво оръжие ли не носите?

— За съжаление не нося — констатира Калашников. — Откъде да намеря оръжие за пет часа? Взех само един кухненски нож от магазина. Когато троших катинара, си раздрах ръката и сега ме боли. Знаеш ли, все пак е много гадно да си смъртен. В Града вече свикнах всяка рана да зараства за един час, а пък тук е пълен ужас.

— Я не ме баламосвайте — тросна му се за пръв път от сто години Малинин и Калашников го погледна изненадано. — Че как ще се справим без оръжие?

— Нали се справихме с доктора — махна с ръка Калашников, изкачвайки се към върха на хлъзгавия стръмен хълм. — А той имаше много по-опасно оръжие. Но, от друга страна, ще ти кажа честно, че няма да ни е лесно. Разгледах подробно досието на отец Андрей в един Интернет клуб, докато му търсех адреса. Доста костелив орех е той. Къде ли не е бил, ходил е дори в Кавказ като Лермонтов. Сигурно под възглавницата си крие нещо огнестрелно, а пък ние нямаме такива пушкала. И предчувствието ми подсказа, че той разиграва театър с нас като господин професора. Ще ни гръмне още щом ни зърне. Няма да му е за пръв път.

— В такъв случай какво ще правим с него? — посърна Малинин.

— Ще умрем — извиси глас Калашников, крачейки по мократа трева. — Добре де, стига си треперил. Ще приложим изпробваната схема а ла Склифасофски — аз ще вляза и ще му отвлека вниманието, а ти ще се появиш след това и ще го цапардосаш по главата… Е, ако успееш. Все пак това е къща на село, а не небостъргач. Няма нищо сложно, ще влезеш през прозореца от задната страна. Ако се съди по информацията във вестниците, помощникът му се е удавил преди три дни и той живее съвсем сам.

— Може би все пак ще ми кажете какво е станало там, преди да се втурнем да умираме за втори път? — вбеси се окончателно Малинин и демонстративно се закова на място.

— Ама че упорито магаре си ти — изплю се ядосано Калашников и също спря. — Какво да ти разкажа, няма никакви тайни, би могъл да се сетиш и сам. Ако сега не изпратим добрия отец Андрей право при нас в Града и не подпалим скромното му жилище от всички страни, ще загине целият свят, просто ще настъпи краят на света. Надявам се, че си доволен от този отговор?

— Невероятно — прошепна едва чуто Малинин и се стовари в тревата. Поседя около минута, разглеждайки разсеяно повяхналата трева наоколо, и накрая повърна. — Интересно, за какъв дявол винаги става така? Защо е тази закономерност? Защо, когато в някоя най-обикновена кримка се появява някакъв клепоух маниак средна ръка, задължително си поставя за задача най-малкото да унищожи целия свят? Направо не може да се живее от тези глобални злодейски гении. Ако я караме по този начин, скоро няма да има кой да краде портмонета.

— И аз мисля така, братко — каза сдържано Калашников. — Но какво да се прави? Такава е спецификата на злото. Да вземем например „Ал Кайда“. След като хората й взривиха кулите в Ню Йорк, вече нямат право да се захващат с дребни неща, защото поклонниците им няма да ги разберат. Самотните злодеи също нямат кой знае какъв избор и ако заколят седем мъже и жени, кажи ми, моля ти се, кой ще оцени такава дреболия? Хората само ще се изсмеят и ще кажат, че се е появил някакъв дилетант. А пък да се стремиш да предизвикаш края на света е суперско, още повече че досега никой не е успял да го постигне. Вярно, те не се замислят какво ще стане сетне. Но нали точно затова са маниаци.

Лицето на Малинин се покри със сиви петна, а върху скулите му легнаха тъмни сенки.

— Я ми кажи, ти не посичаше ли с шашка фрицовете като зелки в Перемишел? — вбеси се Калашников. — А пък сега се изплаши от някакъв си поп. Тръгвай бързо. Трябва да приключим, преди да се съмне. Аз влизам пръв, ти влизаш след мен, само че малко по-късно, за да не стане ясно, че сме двама, защото всичко наоколо се вижда много добре от къщата.

Малинин кимна и неохотно се изправи.

Те стигнаха крадешком до къщата на отец Андрей, като от време на време светваха с джобното фенерче, защото слънцето се скри зад облаците и притъмня. Калашников се раздели с Малинин, стисвайки ръката му за сбогом, събу обувките си и се промъкна безшумно до прозореца от лявата страна на къщата. За изненада на Алексей той беше отворен. Калашников пое дълбоко хладния въздух и долови остра гъделичкаща миризма в него.

Това беше миризмата на разлят бензин.