Zотов
Еликсир в Ада (46)

Четирийсет и пета глава
Чекмедже 297865 11 (Т)

22 часа и 34 минути

Калашников се носеше с бързия остъклен асансьор, който извозваше служителите на Ведомството до най-горния етаж, където се намираше Архивната стая. „Тук нищо не е като при хората — подсмихна се той, излитайки със свистене нагоре. — Босът седи в мазето, а кабинетите на най-незначителните служители са горе, откъдето имат прекрасен изглед към Града.“

Той бръкна в джоба си, за да провери дали мобифонът му е на мястото си, но пръстите му напипаха само хастара. Така си и знаеше. Беше го оставил на бюрото на Мария-Антоанета. Нищо, шефът щеше да го разбере. Защо трябваше да губи половин час в чакане, докато той си говореше с Гласа, след като през това време можеше да претърси чекмеджето, в което се намираше бележникът на Менделеев…

Беше доста странно, че прочутите химици вече дни наред си блъскаха главите над веществото, но все не можеха да установят какъв загадъчен компонент позволяваше на светената вода да попадне в Ада. Менделеев беше цар на химията като наука, но и след него бяха умирали достойни хора в тази област. Имаше ли вероятност Дмитрий Иванович да е бил убит в момента, когато вече е успял да открие кой е този компонент? Че защо не, това беше напълно възможно. Но ако не откриеше в бележника нищо сензационно, пак нямаше да започне да си скубе косите. Честно казано, дори не знаеше защо се стресна чак толкова? Защо трябваше да скача от мястото си, да юрка колата към Ведомството и да бяга от приемната на шефа заради това, че му се бе сторило, че в бележника има нещо важно…

Алексей потърка чело и усети, че вече трябва да подпре клепачите си с кибритени клечки. От непрекъснатото безсъние вече приличаше на уличен психопат — косите му бяха разрошени и мазни, по бузите му бе набола четина, а под очите си имаше сенки. Както би казал доктор Склифасофски, вече просто беше наложително да си легне, да изключи телефоните и да спи дълбоко поне осем часа. А ако му разрешаха, и цяло денонощие.

Макар че… След като дори и той изпадна в безпричинна паника, значи при всички случаи трябваше да погледне злополучния бележник. Защото точно Менделеев беше човекът, който още от самото начало определи, че това е светена вода, и очевидно имаше успех и в другите си изследвания. Иначе Поръчителят нямаше да се изнерви до такава степен и да пренасочи убиеца към жилището на химика.

Охранителят в черна униформа дремеше, подпрян на стената до табелката с надпис „Архивна стая. Отдел за веществени доказателства“, и не чу шума от стъпките. Алексей винаги завиждаше на хората, които можеха да спят прави като коне. Калашников се приближи и почука силно с кокалчетата на пръстите си по бронзовата табелка.

— Покажете си пропуска! — каза страховито мъжът с униформата, след като отвори сънените си очи.

— Добре — отвърна Алексей и извади пластмасовата си карта с холограма. — Я не ми се прави на Рамбо. Ако не бях почукал, изобщо нямаше да ме забележиш.

Сконфузеният охранител се направи, че не чува подигравката, и делово пъхна картата в електронното устройство. Забави се около минута и половина най-вече за да си придаде тежест, а след това върна картата на Калашников, удари токове и се изопна като струна. Ако съдеше по документа, пред него стоеше доста важно началство, на което шефът, макар и неотдавна, но бе дал специални правомощия.

— Кои чекмеджета искате да прегледате?

— Онези, в които се намират веществените доказателства, събрани след убийството на Менделеев.

Охранителят натисна няколко пъти бутона на монитора на компютъра, който висеше на стената.

— Да. Номер 297 865 11 на линия Т. — От процепа в десния ъгъл на монитора с жужене се появи синьо талонче. — Ето ви картончето със специалния код. Внимавайте да не го сбъркате. Само през последните три часа ми се наложи да го сменям три пъти.

— А какво е станало? — изненада се Калашников.

— Ами, проблемът е, че при нас всички нови постъпления се регистрират на буквата „Ф“, защото всеки месец си има своя буква. А пък колегата, който е приемал партидата, се е притеснил, глупакът, забравил да сложи буквата „ф“ в кода и вкарал в компютъра само номера. Добре, че когато го смених, се сетих да проверя. Трябваше спешно да поправя грешката, иначе никой нямаше да успее да отвори това чекмедже. Казват, че дори в компютрите на Главния съд възникват проблеми и тогава с грешниците стават такива неща, че… — щом изрече това, полицаят съобрази, че е изтърсил нещо излишно, и пребледня.

Но Калашников изобщо не се интересуваше от него. Стисна в ръка картончето с кода и мина през услужливо отворената врата. Докъдето му стигаше погледът, пред него стояха еднакви като клонинги метални огнеупорни шкафове със също така еднакви малки чекмеджета. И сред тях никак не беше лесно да открие онова, което му трябваше.

Мина покрай една редица. Покрай втора. Покрай трета. Но всички те страшно си приличаха. Добре, че поне се бяха сетили да ги обозначат с лампички. Аха, ето и онова, което търсеше — светещата линия „Т“. Потривайки ръце и предвкусвайки изненадата, Калашников забърза в нужната посока.

А когато се приближи, окончателно се убеди, че наистина го чакаше изненада, и то каква. За разлика от останалите, цифрите на светлинното табло на чекмеджето не светеха, вратичката му беше вдлъбната навътре, а металът беше разкрасен с драскотини и вдлъбнатини, сякаш го бяха удряли с нещо тежко. Част от бутоните бяха станали на сол, а ситните пластмасови парченца покриваха пода.

Някой много енергично се бе опитал да отвори чекмеджето, но след като не бе успял да открие кода, бе решил да го разбие по сигурния начин от времената на дядо му — с помощта на лом. Но изработената от най-добрите немски инженери в Града конструкция не се бе поддала. Дори нещо повече — сейфът бе засякъл от вътрешната страна и сега той можеше да бъде отворен само като консервена кутия с помощта на силен оксижен. И последните му съмнения, че бележникът на Менделеев не е съдържал нещо сериозно, го напуснаха. Видът на разбитото чекмедже беше достатъчен, за да разбере, че съдържа и още как.

На излизане от архива Алексей ритна вратата, а охранителят скочи и замига, тъй като докато началството оглеждаше сейфа, той отново бе успял да задреме. Калашников усети, че го сърбят ръцете да цапардоса в носа този кретен, без да му обяснява защо, но за съжаление това нямаше да промени нищо. Щом най-отговорните места в самото Ведомство се охраняваха от такива некадърници, какво ли ставаше другаде! Човекът си спеше в работно време на секретния обект и смяташе това за напълно нормално. А пък ако му направеше забележка, че това е неправилно, дори можеше да се обиди.

Да, може би навремето в Ада е имало ред. Някъде преди около двайсет хиляди години, когато са започнали да се появяват първобитните хора, които не е било по-трудно да се управляват от стадо холандски крави. Но откакто обитателите на Града надхвърлиха милиарди, на шефа му беше все по-трудно да държи ръката си на пулса на подопечната му територия.

Разбира се, Централният район криво-ляво се намираше под строг контрол, макар че заради многобройните си обитатели „Чайнатаун“ продължаваше да бъде основният източник на контрабандата на черния пазар. Калашников дори нямаше представа какво става в най-отдалечените покрайнини на Града, пък и самият шеф май че също не знаеше. При всички случаи последният девети кръг на Ада — кошмарният „инферно“, винаги се описваше от поетите на Земята като нещо невероятно ужасно, на което вместо обичайния огън има ледена пустиня и непоносим студ.

— Ти на работа ли си или не си, кажи, животно такова? — разкрещя се побеснелият Калашников право в лицето на полицая. — Защо спиш тук? Утре ще регулираш движението в арабския квартал, тъп изрод такъв! Кой е идвал преди мен тук? Отговаряй бързо!

— Ни-ни-ни-кой — започна да заеква полицаят, поразен от изключително рязката промяна в настроението на висшестоящото лице. — Аб-аб-аб-солютно ни-ни-никой.

— Така ли? — сграбчи за яката охранителя Алексей, тъй като не можеше повече да се владее. — Тогава кой е разбил чекмеджето?

Полицаят, който продължаваше да се тресе в ръцете на Алексей, не се защити, но в същото време се стараеше да не поглежда началството си в очите и дори сега, когато беше изплашен до смърт, едва успяваше да потисне прозявката си.

— За нищо не ставаш, мръснико — отблъсна го силно Калашников, направи крачка към пулта на стената и включи конферентната връзка. — Изпратете екип на етажа с архива. Веднага.

След няколко минути из целия етаж делово сновяха хора от специалните части с черни якета. Алексей си поговори с лейтенанта, който оглавяваше отряда, и веднага му забрани да пуска в архива когото и да било, включително и служители на Ведомството, още по-малко външни лица. Той излезе в коридора, поиска за малко мобилния телефон от един боец от специалните части, който стоеше наблизо, и бързо набра номера на отдела за електронна безопасност на Ведомството. След като обясни набързо ситуацията, той помоли един познат хакер от Питер да разбере кой от служителите му през последните два часа е разглеждал кодовете в компютъра на службата за сигурност.

Тъкмо свърши инструкцията си и отдръпна мобифона от ухото си, когато някой най-безцеремонно го сграбчи отзад за рамото. Изнервеният Калашников се извърна, готов да се бие, но яростният му плам се охлади, когато зърна не по-малко разярената Мария-Антоанета.

— Вижте го, моля ви се! — разврещя се с цяло гърло кралицата, без изобщо да се притеснява от обитателите на етажа, които отскачаха от нея. — Аз от половин час го търся навсякъде като пълна идиотка, обадих се на всички, обиколих цялата сграда, а той си стои тук и си бърбори по телефона!

Бледорозовият белег на врата на Мария-Антоанета^[1] пребледня, още повече.

Нищо не може да изнерви аристократите толкова много, колкото, ако поработят пет минути, помисли си Калашников, но потисна естествения си порив да наругае кралицата. Нямаше никакъв смисъл да спориш с жени, защото те винаги се интересуваха единствено от собствените си проблеми и изобщо не им пукаше за заетостта и труда на останалите. Той се усмихна с най-чаровната си усмивка, на която беше способен един човек след седмица, прекарана в непрестанно тичане и безсъние.

— Хиляди извинения, мадам — изрече Калашников с кадифен глас. — Страшно съм виновен.

Мария-Антоанета изхлипа и вирна напудреното си носле. Тя беше готова моментално да вдигне убийствен скандал, но за късмет на Алексей се сети, че той всяка година й изпращаше букет в Деня на всички мъртъвци. Ако кралицата притежаваше способността да сканира мозъци, този факт нямаше да спаси Калашников от скандала, защото той й подаряваше цветя само защото смяташе, че трябва да поддържа приятелски отношения със секретарката на боса, за да може да влиза в кабинета му веднага, а не да чака в приемната с месеци като другите посетители.

Кралицата избърса насълзените си очи и помръдна крайчеца на устните си, изобразявайки нещо като усмивка.

— Никога повече не правете така, шевалие Калашникоф.

С целия си вид Калашников обеща никога повече да не прави така.

— Шефът ви вика веднага. Когато му казах, че не мога да ви намеря, той се разяри и страшно ми се разкрещя. Чак ме удари ток. Толкова много се изплаших!

Щом чу това, Алексей също се изплаши. Покрай цялата дандания с разбития сейф напълно бе забравил, че шефът може би отдавна е свършил важния си разговор с Гласа за достъпа до Тринайсетия.

Той се качи в открития стъклен асансьор и удари с юмрук по бутона за най-долния етаж, подвиквайки в движение на стъписаната от енергичността му Мария-Антоанета:

— Секунда! Само една секунда и съм при него!

Вратата на асансьора се затвори с бучене точно под носа на кралицата.