Zотов
Еликсир в Ада (83)

Осемдесет и втора глава
The end

малко по-рано, 21 часа и 26 минути

— Сигурно имаш хиляди въпроси? — осведоми се деликатно убиецът и натисна малко по-силно ампулата. — Извинявай, че минах директно на „ти“, но, общо взето, отдавна трябваше да го направим. Надявам се, че подобна фамилиарност не те обижда?

— В никакъв случай. Но въпросите ми са дори повече — потвърди Калашников. — Но се боя, че нямаме време за толкова обстоен разговор.

— И аз мисля така — огорчи се килърът. — Но какво да се прави, ще се възползваме от онези минути, които ни е предоставила благоприятната възможност.

Отстрани разговорът приличаше на общуване между двама джентълмени, заобиколени от кожени дивани и от препарирани глави на елени по стените в полумрака на елитен лондонски клуб. На вечер, която двама стари приятели си прекарваха, след като отдавна не са се виждали, а когато най-неочаквано са се срещнали, са се прегърнали толкова силно, че още не можеха да се разделят. Разликата се състоеше единствено в това, че интелигентният разговор се провеждаше в старата кухня с доста овехтели мебели, а до врата на единия от джентълмените бе допряна ампула с прозрачна течност. И беше достатъчно само едно леко и почти незабележимо движение, за да се излее върху повърхността на кожата.

— Изненадваш ме с твоята непредсказуемост — смръщи се Калашников. — Защо разиграваш този евтин театър? Ти си опитен човек и би трябвало да знаеш, че в криминалните романи винаги става така — злодеят дрънка празни приказки половин час, вместо да застреля жертвата веднага. А дългоочакваната помощ идва точно в този момент.

— Че кой в наше време не чете криминални романи с меки корици! — усмихна се убиецът. — Много хора се срамуват да си признаят това, но го правят. Абсолютно си прав. И дори ще ти кажа нещо повече — направо ме сърбят ръцете да излея във врата ти малко еликсир, за да се полюбувам на това как ще се превърнеш в пепел. За нещастие по този въпрос съм предвидил и най-малките подробности. Първо, аз те познавам доста отдавна… Ти си тщеславен човек.

Алексей сведе смутено очи.

— Хайде-хайде, няма нужда от излишна скромност — продължи килърът. — Тщеславен си и още как. Между другото, това е един от най-големите смъртни грехове. Нямах никакво съмнение, че ще поискаш да ме спипаш на място, за да ме предадеш в лапите на шефа като торта, завързана с панделка. Не е ли така? А освен това виждаш ли тази малка видеокамера? Точно такава е монтирана и на входа. Изображението няма значение, но с нея може да се наблюдава всичко. И благодарение на това техническо нововъведение имах стопроцентовата възможност да се убедя, че ми дойде на гости абсолютно сам.

В горния ъгъл на стената автоматично се включи черният високоговорител, от който един женски глас напомни, че задължителното радиопредаване „Смъртта не бива да изглежда сладка“ започва след двайсет минути. В този период на всички беше забранено да напускат жилищата си без уважителни причини, а вратите се блокираха. Но двамата джентълмени нито за миг не разтвориха обятията си, тъй като бяха прекалено увлечени в разговора си.

— Бих вдигнал съкрушено ръце, но не мога, много сме наблизо. Дори се боя да завъртя глава — обяви разочаровано Калашников. — Нещата стоят точно така. Очевидно не всички евтини криминални романи свършват по един и същ начин. Но, от друга страна, скоро ще започнат да ме търсят.

— Няма страшно — подсмихна се убиецът. — Ти дойде доста бързо и затова мисля, че разполагаме поне с половин час. Пък и къде ще те търсят? При всички случаи няма да е при мен.

— Това е логично — съгласи се Калашников. — Добре де, какво да се прави, нека да не губим време. Тогава ми отговори простичко защо се забърка в тази история… А, докторе?

— Ето че сега ти започна да говориш банални неща — отбеляза недоволно професор Склифасофски. — Би трябвало да се сетиш сам за това само като погледнеш в какви условия живея. Да не мислиш, че кухня с големина пет квадратни метра е моята мечта?

— Да не искаш да кажеш, че си извършвал убийства, защото кухнята ти е малка?

— Да му се не знае… Разбира се, че не съм ги извършвал заради това — разсмя се лекарят. — Но знаеш ли, това също си каза думата. Толкова десетилетия оперирах хора, рязах крака, ръце и артерии, до ден-днешен почти всяка нощ сънувам кървища и си мислех, че поне на онзи свят ще получа някаква компенсация за това. Само че какво се случи в крайна сметка? Погледнато като цяло, направих за човечеството много повече от Менделеев, спаси хиляди живота, но кой знае защо жилището в елитния квартал с чистачка и портиер се падна на него! Знаеш ли, много е хубаво да си тъп химик! Закономерно е пациентите на всеки лекар понякога да умират, в целия свят е така, но никой не се замисля сериозно, че точно по тази причина те отиват право в Ада!

Без да откъсва очи от Калашников, докторът посегна слепешката със свободната си ръка, напипа чашата с вода върху хладилника и жадно я изпи.

— Нека го кажа така — аз изобщо не мислех, че ще се озова в Града — продължи Склифасофски. — Но след като се озовах, си помислих: добре, най-лошото вече се случи. Ала се оказа, че не е така! Най-лошото се случи, когато Главният съд ми даде жилище в тази катакомба, в която трябва да прекарам сто хиляди години само заради това, че съм бил „подвластен на гордостта“! Че кой лекар не е подвластен на гордостта. Покажи ми поне един! И естествено, тогава побеснях.

— Това наистина е неприятно, по този въпрос си прав — вдигна съчувствено вежди Калашников. — Дори бих ти кимнал в знак на съгласие, но както виждаш, не мога.

— Няма значение, аз ти вярвам — махна с ръка докторът. — В течение на едно столетие по цели нощи аз, лекарят със световна слава, се въртях на моминското креватче, скърцах със зъби, слушайки шибания хеви метъл и обмислях отмъщението си. Отначало си представях Главния съд и Ведомството като пациенти и всички вие лягахте на операционната маса, а аз хиляди пъти ви ампутирах ръцете и краката без упойка. Времето минаваше и мечтите ми постепенно мутираха в нещо съвършено фантасмагорично. Представях си съвсем ясно как прерязвам гърлата на враговете си, как ги застрелвам със снайпер и как ги задушавам с дим. В Града е забранено да има психотерапевти и това не е правилно, тъй като по всичко личи, че потенциалните маниаци са милиони. Няма комедии, по телевизиите се лее само кръв, където и да превключиш, въртят трилъри и филми на ужасите и навсякъде Анибал Лектър изяжда някого. Но проблемът дори не е в това! За сто години наказание и еднотипно съществуване като във филма „Денят на мармота“ всеки ще превърти. Отначало в мен се вселиха красавицата и звярът, доктор Джекил и мистър Хайд, но сетне, както би трябвало да се очаква, Хайд започна да надделява. Виждах се в кожата на Джак Изкормвача, на „сина на Сам“, на Андрей Чикатило. И в крайна сметка се превърнах във всички тях едновременно.

— На това място трябва да се разкикотиш с демоничен смях — напомни му Калашников.

— Ще се въздържа — засмя се Склифасофски. — Надявам се, че моята логика вече ти е ясна. И нямаше нищо странно, че когато съответните хора се обърнаха към мен, аз приех предложението им с възторг! Защото дори не можех да си мечтая за това да ми поднесат на тепсия осъществяването на среднощните ми мечти. И знаеш ли, ще ти кажа честно, че открих себе си в това. Жал ми е само за едно — че всички жертви ставаха на пепел, а не се взривяваха във фонтан от кървави пръски.

— Ти познаваше лично някои от тях, нали така?

— Разбира се. Правих психологическа експертиза на Хитлер, когато пристигна тук, понеже е VIP-клиент. Веднъж на десет години преглеждах и Франкенщайн в болницата, където е диспансеризиран. Ходих в магазина на Дракула да купувам цветя за мама, защото при него работят много опитни цветари. Изобщо не ми беше трудно да стигна до тях. Можеш да си представиш колко се изненадаха Хитлер и Дракула. А пък горкичкият Франкенщайн дори не успя да се изуми. Не зная защо наказаха точно тях. И това не е моя работа.

— Ако не ми кажеш кой е Поръчителя, ще пукна от любопитство, преди да си ме превърнал в пепел — каза Калашников. — Какъв е този човек?

— Свръзката ми казваше твърде малко неща за него — сви рамене Склифасофски. — Зная само, че той е някакво духовно лице, което живее в Подмосковието под името „отец Андрей“. Трябва да ти призная, че се възхищавам от него. Много умен мъж. Наистина трябва много да те бива, за да измислиш такова нещо и да изработиш еликсира, който може да унищожи враговете ти в Ада. Свръзката ми обясни, че той контактува с тях чрез среднощни спиритически сеанси, но не зная дали това е вярно. При всички случаи с мен не се е свързвал нито веднъж.

— Интересно защо му е на едно „духовно лице“ от Подмосковието да поръчва убийството на Хитлер? — подсмихна се Алексей. — Няма ли си друга работа там?

— Вече ти обясних, че нямам представа защо — каза със съжаление докторът. — Но щом съм се нагърбил с ролята на килър, спазвам правилото, че професионалният убиец никога не се интересува от причините, заради които поръчителят е избрал една или друга личност. Това е нещо като кодекс на честта, гледах го във филма „Леон“. Мога да те зарадвам, че ми поръчаха и твоето убийство.

— Каква чест! — възхити се Калашников.

Лекарят пресуши чашата до дъно и с неудоволствие установи, че водата свърши. Това беше знак, че трябваше да сложат край на дрънканиците.

— Напротив, това е недалновидност — констатира той. — Поръчителят те подцени. Трябваше да изпепеля твое благородие още в началото, за да хвърлим в паника оперативната група. Канех се да извърша това сам и дори тренирах, опитвайки се да си внуша, че си ми чужд, защото ние поддържахме доста добри отношения. Но аз съм дисциплиниран човек и не мога да върша нищо, без да ми е наредено. Знаеш ли, беше страхотно, когато в началото ходех на собственото си местопрестъпление и го изследвах с умен вид, гледайки стъписаните ви физиономии. Много трудно ми беше да сдържам смеха си.

— Само едно не ми е ясно… — замисли се Калашников. — Щом сте искали да ликвидирате Менделеев, за да не разкрие преждевременно тайната на еликсира, тогава за какъв дявол ми се обади лично по мобифона и ми съобщи за онзи негов бележник?

— Ох… Толкова ми се щеше да не ми напомняш за това — притесни се Склифасофски. — Знаеш ли, това беше издънка от моя страна, както и това, че забравих цветята в гримьорната на Монро. Едва по-късно осъзнах и си казах: майко мила, излиза, че съм очистил Менделеев напразно, ето какви ги върши проклетата склероза! Надявах се, че налудничавият старец може да ти е казал нещо, а ти да си забравил. Както и да е, в края на краищата това може да се случи на всеки, все пак аз съм на възраст. Надявам се, че Поръчителят не знае нищо за тази моя грешка.

— Знаеш ли, порових в шкафчетата ти и намерих билет за хавайския влак — измести плахо темата Калашников. — Събра ли си вече багажа?

— Уф-ф… Благодаря ти много, а пък аз се чудех къде съм го дянал? — въздъхна с облекчение докторът. — Да, ще замина, за да си почина малко, цели сто години не съм бил в отпуск. Свръзката трябва да ми плати един милион златни дублона, след като ликвидирам седмата кандидатура, затова трябва да побързам. Разговорът ни приключи, време е да се хващам на работа, трябва да свърша още куп неща. А… между другото, щом си тук, да те попитам — случайно да знаеш какво е станало с нашата Свръзка? Не вдига телефона и изобщо не установява контакт, вече започвам да се притеснявам.

— Сега е мой ред да те зарадвам — усмихна се Калашников. — Свръзката е мъртъв.

— Наистина ли? — ухили се саркастично лекарят. — А пък аз си мислех, че в Ада има само живи хора!

— Самоуби се с еликсира на митницата, когато се опитахме да го арестуваме — продължи Алексей, пускайки подигравката покрай ушите си. — Можеш да си представиш какви усилия ни костваше да скрием това от телевизията. Тъй че извинявай, но няма да получиш злато. Пък и, честно казано, още от самото начало никой не е имал намерение да ти плаща за труда ти. Просто са те прецакали като последния хлапак.

Ръката на Склифасофски, в която стискаше ампулата, не потрепна, но върху лицето му се изписа сложна гама от чувства, вариращи от омраза до пълно удовлетворение. Вените, които моментално изпъкнаха на челото му и намекваха за колебание, бързо изчезнаха. Разнесе се автоматично щракване и вратата се блокира. След секунда усилените многократно високоговорители разтърсиха стаята с първите акорди на „Into The Storm“ на групата „Blind Guardian“, подът започна да вибрира като бесен, а стъклата на прозорците се раздрънчаха.

— Предполагам, че ме лъжеш — изкрещя докторът в ухото на Калашников. — Но дори и наистина да сте се добрали до Свръзката, това няма значение. Аз вярвам на Поръчителя, защото той е сериозен човек.

— Ти си глупак, професоре — изрева в отговор Алексей. — Главата си режа, че няма да ти плати.

— Майната му — извика Склифасофски, макар че едва дочуваше думите на Калашников. — Това си е мой проблем, сам ще се оправям с него. Не се тревожи!

Той намести хлъзгавата ампула между палеца и показалеца си.

— Време е да тръгна за романтичната среща с Лилит. Сбогом, бащице.

— The end — изрева с цяло гърло, обобщавайки разговора кой знае защо на английски Калашников, прехапа устна и изкрещя с всичка сила, преминавайки във фалцет и надвиквайки сатанинския грохот на китарата на „Blind Guardian“.

— Ей, по-бързо! Докога ще те чакам!

С известно закъснение Склифасофски разбра, че тези думи не се отнасяха за него.