Zотов
Еликсир в Ада (51)

Петдесета глава
Рестото

малко по-рано, 3 часа и 54 минути

— Не, благодаря — каза спокойно Калашников. — В този момент изобщо не ми се пие кафе. И какво казахте? Чух само палач, блудница и…

— И дракон — продължи спокойно Юда. — След тях ще последват мъртвец и вещица. А когато броят им достигне нужната цифра, ще се случи онова, което чакам толкова дълго.

Алексей много мразеше хора, които говорят със загадки и намеци. И вече се досещаше, че ще трябва буквално да измъква с ченгели подробностите от устата на Тринайсетия. Юда видимо се наслаждаваше на моментната си власт.

— Мъртвец и вещица ли? Това ли пише в онази Книга? — прекъсна го той. — В крайна сметка можете ли да ми кажете каква е тази Книга? И изобщо кой е нейният автор?

Юда го погледна с царствена насмешка.

— Това е прочутото Евангелие от Юда… — изрече бавно Калашников, осмисляйки мъчително случващото се. — Онова Евангелие, чийто текст така и не е намерен, защото го крият много старателно… Това ли е Книгата, която описва сегашните събития в Ада?

— Точно така — отвърна Тринайсетият, разглеждайки поддържаните си нокти. — Нали разбирате, по онова време всеки апостол си пишеше свое Евангелие. Аз имах само един екземпляр и през онази нощ го скрих на много сигурно място, така че то просто нямаше как да бъде намерено. Преди няколко дни видях по телевизията, че уж някакви отделни страници от моята книга са се появили в Ню Йорк. Това са глупости, евтина фалшификация. Бяха ги открили и в Египет, само че аз никога в живота си не съм бил в Египет. Книгата е сложена в специален разтвор, който никога няма да й позволи да изгние. Имам едно предположение — че някой в Града я е прочел и е решил да изпълни ПРОРОЧЕСТВОТО. Само мога да се досещам по какъв начин е попаднала в ръцете му. Но той очевидно я е намерил.

— А какво е ПРОРОЧЕСТВОТО? — попита Алексей невинно като питомник на забавачка.

— Няма значение — отсече Юда. — Наистина е прекрасно, че ми съобщихте тази новина. Сега дълго време ще бъда в добро настроение. Но не мога да ви помогна с нищо друго.

Калашников се ядоса, защото не беше в състояние да въздейства на този човек нито със заплахи, нито с натиск. В полицейския участък на Земята беше много по-лесно да се работи. Той минаваше за виртуоз на интелектуалните разпити и измъкваше информацията от арестантите зрънце по зрънце. Но в този случай събеседникът му го превъзхождаше по ум.

— Не бива да се държите така. Ако се съгласите да ни сътрудничите, ще се опитам да променя условията ви на живот. — В отчаянието си той започна да дрънка пълни глупости. — Наистина ли не ви е омръзнало тук?

— О, да, разбира се! — изхили се подигравателно Тринайсетият. — Едно редово ченге от Ведомството без проблеми може да промени режима, при който живея и който е установен с личното споразумение между шефа и Гласа. И с какво ще ми помогнете вие… момче? Може би ще ми дадете още една допълнителна стая? Или пък ще подхванем игра в стила на Кларис и доктор Лектър — ще ми издействате да мога да рисувам в килията или нещо такова? Няма с какво да ме заинтригувате. Ще ви кажа честно, че съм лично заинтересован убийствата в Града да продължат. Но можете да се успокоите, защото няма да чакате дълго.

— Какво? — изрева Калашников, забравил за приличието. — Какво да чакам?

— Не се притеснявайте — повтори с усмивка на фокусник Юда. — Много скоро ще разберете. Ако можехте да мислите логично, нямаше да се опитвате да ме съблазните с условията на живот. Нима след като постъпиха така с мен, аз съм длъжен да помагам за залавянето на онези, които създават неприятности на един от двамата ми основни мъчители? Вашите проблеми дори ме забавляват. А тук аз имам толкова малко забавления…

Калашников осъзна, че е изгубил времето си напразно, ако не се броеше информацията за изчезналото Евангелие. Вероятно трябваше да се сбогува студено и да си отиде, но му се прииска да изтрие самодоволната усмивка от лицето на Тринайсетия.

— Е, да… Вие, както и всички останали, смятате, че са ви наказали несправедливо — изсъска Алексей.

— Голяма работа, че сте продали нещо си, нали? Наистина, това е толкова дребно…

— Да. Представете си, недоволен съм. — Юда помръкна. — Защо в крайна сметка си изпатих единствено аз? Защо вече две хиляди години лежа в единична килия? Съгласен съм да ме пратят където и да било, да лежа къде ли не, само не и тук! Знаете ли какво означава години наред да разговаряш само със себе си? Ще минат сто хиляди години, милион години, а пък аз все ще си седя тук между тези четири стени. Като че ли другите са по-малко виновни от мен! Случайно да сте видели Пилат тук? Кажете де? Къде е той?

— Пилат е осъден на вечен живот и вие много добре знаете това — въздъхна Калашников. — Както и това, че Понтийски вече хиляди пъти се е опитвал да се самоубие по всички познати начини, включително и чрез последния си опит да се взриви, след като се опаса с динамит. Но пак не излезе нищо. Това стана в Йерусалим, а там го взеха за арабски терорист. И в момента се намира в затвора, където излежава доживотната си присъда. Доживотна! Можете ли поне приблизително да си представите колко му остава да лежи?

— И какво от това? — не се предаваше Юда. — По-важното е, че прекара всички тези години сред хората — бил се е, спорил е, обичал е, мразил е. А пък аз стоя тук сам. Никой не иска да разговаря с мен. Храната се материализира в стаята ми от въздуха точно както вестниците и видеокасетите. Ако охраната иска да ми каже нещо, чувам гласовете им през тонколоните на интеркома. Може би ТОЙ щеше да ми прости, ако можеше да ме чуе лично. Бих могъл да му обясня всичко. Но никой не ме пуска при НЕГО.

— А вие какво ще МУ кажете? — със садистична усмивка попита Калашников. — Че сте имали страшна нужда от онези трийсет денария?

— Не, това направо е непоносимо! — Тринайсетият скочи от стола, който падна безшумно върху персийския килим. — Какви трийсет денария! Аз ГО предадох за двеста и седемдесет, чувате ли? И знаете ли какво се крие зад приказките, че сетне уж подхвърлили кесията в покоите на юдейския първосвещеник Каифа? Просто аз му върнах рестото като честен човек. Той ми плати триста пари в брой, а аз нямах дребни, за да му върна, и затова после му занесох трийсет сребърника, както му бях обещал. Докога ще опровергавам тази клевета? На нищо не прилича! Това вашето не е история, а същинска жълта преса.

Алексей много се зарадва на възмущението на Юда. Изкарвайки го от равновесие, той постигна целта си. Но когато погледна ръчния си хронометър, установи, че разговарят вече цял час. Ала резултат нямаше да има и беше време да си върви. Може би шефът знаеше нещо за това Евангелие. Или поне знаеше къде да го намери.

— При всички случаи сте взели малко — отбеляза и стана, наблюдавайки Юда, който обикаляше нервно стаята. — Общо взето, минали сте се, така ми се струва.

— И аз мисля така! — развика се Тринайсетият, без да долови иронията. — Исках му петстотин! Но този мръсник Каифа взе да се прави на беден като истински актьор, започна да бърка из джобовете си, да брои монетите си и да се оплаква, че римляните напоследък им бавели заплатите… Жалваше се, че на пазара всичко е поскъпнало и че сестерцият пада, а доносниците отдавна настояват да повиши хонорарите им. Така че в крайна сметка бях принуден да се съглася.

„Де да беше при нас — помисли си замечтано Калашников. — В казана с новия метод на завиране в туристическия квартал. А пък той си живее тук наготово като в «Астория», че на това отгоре е и недоволен. Скучно му било сам, разбирате ли! Прави се на интересен, гаднярът.“

— Добре. Искате ли да се видите с НЕГО? — смени внезапно тактиката си Алексей. — Разкажете ми подробно какво пише в Книгата и аз ще поговоря с шефа да предаде вашата молба на Гласа. Кой знае, може пък ТОЙ да ви приеме.

— Охо, я виж ти, залогът нараства! — озъби се злобно Юда. — Само че знаете ли какво, скъпи мой приятелю… Отдавна вече съм наясно с цената на подобни обещания. И ще трябва да ви разочаровам, но тук условията диктувам аз, а не вие. Ще направим така — първо вие ще поговорите с шефа. И ако Гласът се съгласи да ме приеме поне за двайсет минути, тогава наистина ще ви разкажа всичко, което поискате, и дори повече. Ако ли не, тогава пожелавам успех на вашето разследване, което е влязло в задънена улица. Това е последната ми дума.

Въздухът зад гърба на Алексей се раздвижи, затрепери и се разтресе. Стената започна да изчезва, а в далечината се появиха отчетливите контури на охранителите на Тринайсетия — на Черния и на Белия мъж. Съгласно инструкциите и двамата бяха сложили предварително черните си очила.

— Време е да тръгвате — каза тихо Юда и се извърна. — Разговорът ни приключи.

— Имам още един въпрос. Съвсем личен, ако нямате нищо против…

— Кажете? — отвърна тихо Тринайсетият, без да се обръща.

— Само заради парите ли ГО предадохте? Или имаше и друго?

Юда се поколеба. Калашников не видя изражението на лицето му, но Тринайсетият потръпна и размърда рамене, сякаш изтръскваше нещо.

— Там имаше жена — прошепна той толкова тихо, че Алексей едва успя да го чуе. — Няма какво друго да знаете, многоуважаеми господин полицай…

Въздухът престана да се движи и на негово място се изпречи плътна стена.