Zотов
Еликсир в Ада (76)

Седемдесет и пета глава
Аудиенцията

17 часа и 35 минути

— Няма да ви пусна! Правете каквото искате, шевалие Калашникоф, но няма да ви пусна!

Кралица Мария-Антоанета, която по съвместителство беше и секретарка, стоеше изпъчила твърдия си бюст и беше непреклонна в решението си, а за по-убедително бе разперила широко ръце, сякаш искаше да сграбчи Алексей в горещите си обятия.

— Върна се от митницата страшно ядосан. Отдавна не съм го виждала такъв. Не влизайте, това е за ваше добро. Да не мислите, че ще ви пожали? Дори няма да усетите как ще ви изпепели.

— Нека да ме изпепели — съгласи се тъжно Калашников. — Но преди това току-виж ми разрешил да кажа поне две думи, а пък сетне нека да прави каквото ще. И без това само си късам нервите с тези убийства. За едва седмица съм спал най-много десет часа, така че не ме е страх от нищо.

— Шевалие, не разбирам тази руска дума „току-виж“! — изврещя кралицата. — Като че ли не знаете какво става, когато е разярен? Стаята се нажежава до такава степен, сякаш се намираш в стоманолеярен цех. Не мога да докосна бюрото, пари. В такова състояние не би пожалил дори родната си майка!

— Че той има ли майка? — учуди се Калашников.

Мария-Антоанета плесна емоционално с ръце.

— Виж ти, това е страхотно! Когато хората ругаят, винаги споменават майката на опонента си, но като се замисли човек, наистина, откъде шефът би могъл да има майка? Не е зле да се мисли, преди да се говори!

— Не е зле, но аз често забравям да го правя — смути се Калашников. — Тъй че, Машенка…

Кралицата застина. Досега никой не се бе обръщал към нея толкова фамилиарно.

— Пуснете ме да кажа дори не две, а само една-единствена дума — продължи доверително Алексей. — Повече не ми трябва. Повярвайте ми, работата наистина е спешна. Ако не ме пуснете, ей сега ще разбия тази врата. Кълна се.

— Ще ви изпепели — повтори уморено Мария-Антоанета и се отмести встрани.

— Извикайте чистачката — подхвърли през рамо Калашников и влезе вътре.

Шефът впи в Калашников толкова мил, поглед, че той отново почувства познатите болезнени пробождания по цялото си тяло. От ноздрите на боса непрекъснато се стрелкаха тънки синкави езичета на пламъци, а това беше признак на изключителен гняв. Стените бяха алени.

— Доколкото виждам, ти си откачил напълно — облъхна го с жар в лицето босът. — Марш навън, животно!

Калашников се смръщи и пипна опърлената си лява вежда, а по върха на пръстите му останаха сгърчени от пламъка косъмчета.

— Ще си тръгна веднага — сви рамене той. — Но не съм дошъл току-така. Имам новини.

Както очакваше щабскапитанът, тази дума беше напълно достатъчна. Шефът мълчеше гневно, бълвайки кълбета дим, но престана да мята пламъци към него.

— Сталин ми разказа всичко за Евангелието от Юда — обяви Алексей, загледан в тавана с горгони, изрисуван лично от Микеланджело. — Все още не зная името на убиеца и по тази точка се провалих. Но вече зная със сигурност коя ще бъде последната жертва.

Очите на шефа моментално се разшириха и от изненада той отвори уста, която изпусна пара. Калашников се възползва от момента, наведе се грациозно към островърхото ухо на шефа и разпалено му зашепна нещо. Докато обясняваше, Алексей размахваше ръце и на два пъти удари лекичко началството си по рогата. Но шефът не забеляза това, тъй като беше шокиран от сензационната новина, която току-що чу.

— Това не може да бъде… Тя пък какво общо има с това? — блъвна той облаче синкав дим от устата си, сякаш нарочно се задави с него, и подсмръкна.

— О, всичко е много-много добре обмислено — извиси глас Калашников и направи загадъчен жест около главата си. — Тя е необходима, за да затвори кръга и ПРОРОЧЕСТВОТО да се сбъдне. Тя е нещо като спусък. Честно казано, аз също се изненадах, че са решили да посегнат на такава личност. Но независимо от всичко това е точно така.

— Ох, не ми се ще отново да се срещам с нея — отбеляза кисело шефът. — След онзи инцидент в Рая двамата страшно се скарахме и след това какво ли не чух по свой адрес. И живота й съм съсипал, и младостта й съм затрил, и децата съм оставил без баща. Както виждаш, говоря си дори с Гласа, но с нея — не. Много ми е обидно, разбира се, все пак ми е роднина. Ако си беше намерила друг мъж, нямаше да има проблеми. Но не, тя се запъна. Опитах се да възстановя отношенията ни, веднъж й изпратих картичка за рождения ден, но това не предизвика никакви емоции в нея.

Босът се почеса нервно по тила.

— Кажи ми честно, сигурно ли е, че следващата ще бъде тя?

— Абсолютно сигурно — отсече Калашников.

— Аха. Тогава няма какво да се прави — въздъхна страдалчески шефът. — Добре, първо ще обсъдим подробно всичко, а сетне ще отидем при нея заедно, за да я предупредим. Няма да й се обаждаме по телефона предварително, няма да информирам и Гласа, защото едва ли само Андропов е използвал възможността да се включва към кабела за специална връзка. Не казвай на никого нито дума — дори на Малинин. Нямам нужда от нови издънки както в случая с Краузе. Докарай веднага Сталин тук, ще го заключа, нека да постои малко в бронирания шкаф в кабинета ми, докато не приключим. Тук поне със сигурност няма да му се случи нищо.

Алексей кимна три пъти, което би трябвало да означава: „Звучи логично, шефе.“

— А къде го откри? — Шефът посегна към цигарите.

— Няма да ми повярвате, но го открих в жилището на групенфюрер Мюлер, на същия онзи човек, който е ръководел Гестапо. Двамата си седяха в кухнята и пиеха шнапс като неразделни приятели. За да го измъкна, се наложи да взривя стената с едно взривно устройство, което взех от служебните запаси.

Шефът се облегна назад в креслото и за пръв път от началото на разговора искрено се развесели.

— Да, всички ни надхитри старчето Коба… Но и теб си те бива, щом си успял да го откриеш. И най-важното е, че го направи бързо! Честно да ти кажа, вие руснаците сте много странна нация — докато не ви набият яко канчетата, не се помръдвате да свършите някаква работа.

Калашников си имаше свое мнение по този въпрос, но предпочете да не го изразява.

— А сега да поговорим за най-важното — навъси се шефът. — Какво е това шибано ПРОРОЧЕСТВО?

Алексей приближи креслото си до масата.

— Имаме проблем — каза тихо, вторачен право в жълтите очи на началника си. — Не, извинете, не се изразих правилно, ние имаме ОГРОМЕН проблем…

Колкото повече говореше Калашников, толкова повече свъсваше вежди шефът, а ноздрите му отново започнаха да бълват пламъци. И той стана много помрачен от момента, в който щабскапитанът влезе в кабинета му. Сграбчи преспапието, направено от черепа на главния инквизитор на Севиля, повъртя го в ръка, а сетне го запрати яростно в ъгъла.

— Да, работата е много лоша — каза. — Дори не допусках, че нещата са стигнали дотам. Мислех си, че става дума за най-обикновен маниак, каквито по Земята ходят с хиляди, а то какво било. Ако знаех по-рано, още преди две хиляди години щях да прекопая цялата планета, за да открия това проклето Евангелие. Ама и Тринайсетия си го бива! Седи си, мръсникът, и потрива ръце. Заложил е на всички ни бомба с часовников механизъм. Черният ангел ли казваш?

— Да — потвърди лаконично Алексей, тъй като бе наясно, че в тази ситуация няма нужда от излишни думи. Той се бе отпуснал в креслото и се чувстваше господар на положението.

— Само това ни липсваше… — разстрои се окончателно шефът, загледан в парчетата от черепа. — Прав си, налага се да я спасим, иначе с нас е свършено. Трябва да направим всичко възможно, за да заловим Изпълнителя жив, чрез него ще стигнем до Поръчителя и тогава на цялата тази компания работата й е спукана. Ти как мислиш, дали да направим засада?

— Можем да направим засада — отбеляза Калашников. — Но най-важното е нашият хубавец да не глътне ампулата в последния момент, както постъпи Свръзката. А той няма никакъв проблем да направи това.

— Между другото, това е твой личен гаф — озъби се шефът. — Не биваше да сваляш очи от него! Както и да е, да оставим това… Намери Сталин, разбра за Книгата и за всичко това заслужаваш похвала. Между другото, ето ти един любопитен документ. — Босът дръпна чекмеджето на бюрото си и извади оттам лист от оризова хартия. — Както установиха в отдела по криминалистика, след като сравниха изследванията, на всички места в града, където бяха извършени убийствата, са открити ясни отпечатъци от гуми на един и същ велосипед. Остават, защото асфалтът е мек и се разтапя от жегата. В онази задънена улица, в която килърът гениално вкара Дракула, също има такива следи, дори се вият в кръг. Велосипедът е стар, с големи колела, произведен е от немска фирма, довоенен е, както се изразяват в Русия отскоро. Общо взето, не зная дали на този етап това може да помогне на разследването, но ти за всеки случай вземи документа.

— Ще е грях, ако откажа — взе Калашников протегнатия лист. — Само че вече е време да тръгваме. Ще отида да се разпоредя за Сталин, а вие се пригответе. И без това вече закъсняваме.

Ако ситуацията не беше извънредна, шефът едва ли щеше да му прости подобно фамилиарно отношение, но сега не обърна внимание на това, а стана послушно от креслото и тръгна към гардероба си, защото се канеше да се появи пред тази жена облечен със строг костюм.

Мария-Антоанета за пореден път си помисли, че наистина не можеше да се ориентира в земния живот, но, изглежда, в задгробния се ориентираше още по-малко. Когато Калашников излезе от кабинета на шефа, не само че беше цял и невредим, но на всичкото отгоре беше ухилен до ушите. И тя реши, че нещастникът е полудял. Неизменно спокойният шевалие потвърди опасенията й с това, че когато мина покрай нея, направи крачка встрани и целуна горещо кралските й устни. В същото време ръката му се задържа за две секунди от дясната страна на бюста й на мястото, което бе докосвал единствено Луи XVI и още около стотина нейни любовници. След като извърши този кощунствен ритуал, Калашников се облиза и без дори да погледне към стъписаната секретарка, се понесе като вихър към асансьора и изчезна зад вратите му.

Мария-Антоанета постоя известно време със зяпнала уста и се сети, че все пак трябва да поработи малко. Но още не бе успяла да докосне клавиатурата, когато от кабинета излезе самият шеф, облечен с елегантен сив костюм, с цилиндър между рогата и с бастунче от слонова кост. Той се завъртя контешки пред огледалото, намигна на онемялата кралица и изчезна плавно през входната врата.

„Хората се обличат така, когато отиват на среща… На среща с много близък човек… Калашникоф също изхвърча от кабинета страшно щастлив… Да не би и двамата… Какво?!“

Последната дума се стрелна през главата на кралицата по време на почти безтегловния й полет от стола. Парфюмираният й с контрабанден парфюм мозък не можа да издържи на внезапния щурм на страшната информация и Мария-Антоанета припадна.