Zотов
Еликсир в Ада (38)

Трийсет и седма глава
Ключът

по-рано, 17 часа и 01 минути

Калашников и Малинин си тръгнаха от „Тъжните кучешки зъби“ едва привечер, когато подложеният на кръстосан разпит барман окончателно заприлича на изстискан лимон. След като се наиграха до насита на доброто и лошото ченге, те изцедиха от него всичко възможно. И най-вероятно утре вампирът трябваше да излезе в болнични.

По улицата започнаха да се появяват хора, защото се смрачаваше, а това означаваше, че работният ден във вампирския квартал започваше. Двамата стигнаха до колата, без да разговарят. Калашников се отпусна на седалката, първо включи служебния си диктофон, превъртя бързо лентата и усили максимално звука му.

Както предполагаше, аплодисментите на поклонниците на Висоцки се бяха записали на заден план, а нервният накъсан шепот на вампира звучеше съвсем ясно и всяка дума се чуваше дори без слушалки:

„А пък той, значи, ми отговори… Вече ще имам толкова кинти, колкото си поискам… И не само кинти… Ти, вика, нямаш представа с какви хора се запознах? В сравнение с тях Дракула е кутре… И като се разпищоли… Всички, вика, ще ги накарам да пълзят наоколо… С кървави сълзи ще си платят, че толкова години ме мачкаха, ама ще е късно… Не мога да понасям вашия кретенски Град… И хвърли един портфейл със злато на масата. Сиреч, да му донеса най-хубавите коктейли. Ама, аз виждам, че човекът е пиян и не се чува какви ги дрънка… И го питам: «Как ще се прибереш вкъщи в това състояние, ще изхарчиш всичките си пари…» А пък той ми шушне на ухото: «Ш-ш-шът, не съм чак толкова глупав, вика, не нося всичко в себе си, куфарчето е в скривалището.» А пък аз го питам: кой ти даде толкова пари… и най-вече защо? Къх-къх… А пък той уж пиян, ама върти глава, че не може да ми каже. Но, вика, толкова много мразя тоя шибан Град, че дори не ми трябват пари, и безплатно бих помагал. Абе, дрънка глупости. Никога не съм го виждал такъв, все едно че беше някакъв друг човек. Гледа всички отвисоко, съска през зъби, блъснаха го лекичко, а той налита да се бие… направо беше превъртял. Изпи горкичкият петия коктейл и съвсем пощуря. Взе да ме прегръща и да ме лигави с целувки. Ти, Вили, вика и реве, си свестен човек. И бих се радвал да ти помогна, но няма да мога, прости ми, моля те. Гледай го, викам си, направо обезумя от пиене, за какво ще ми помага? А сетне заби мутра в солените фъстъци и заспа. После нашата служба за VIP-клиенти го закара с лимузината вкъщи да се наспи. Само коктейлите, които излочи, струваха сто златни дублона.“

Алексей натисна бутона „стоп“ и монологът на вампира секна. А-той продължи да седи още две минути, без да помръдва, вглеждайки се в черната мъгла без звезди, която заместваше небето над Града. Малинин почтително мълчеше.

— Трябва да се обадим на Краузе — заяви Калашников, без да откъсва очи от мъглата.

Малинин измъкна мобилния телефон от джоба си и набра дванайсетцифрения номер, бъркайки бутоните и псувайки мръсно. На десетия опит да се свърже унтерофицерът удари с всичка сила апарата във волана. А той издаде жално пиукане и започна да бучи. Всъщност този акт по никакъв начин не подобри връзката.

— Ти на „Хелафон“ ли си абонат? — попита с насмешка Калашников.

Малинин вече не можеше да потисне разочарованието си и нервно кимна.

— Ама че си тъпанар, братле. Намерил си къде да се включиш, при тях почти по цяло денонощие всичко дава заето. Като отидем във Ведомството, ми пусни по електронната поща една молба и ще ти дадат номер на спътниковия провайдър. Дръж, обади се от моя.

Но и мрежата на Калашников не помогна. От слушалката продължаваха да се разнасят все същите къси сигнали. Алексей затвори телефона и двете му половинки изтракаха една в друга.

— Кой говори толкова дълго с него? Добре де, може пък да говори с шефа човекът.

Още преди три часа, веднага след като получиха шифрованите съобщения от Калашников, Краузе, Ван Ли и оперативната група би трябвало моментално да тръгнат по задачите си. Първият да отиде в жилището на Хензел, а вторият да посети на работното му място в склада с розите на Дракула. Заповедта гласеше следното: помещението да се претърси основно, включително подът и стените, за да бъдат открити следи от скривалището.

Алексей не се съмняваше, че оперативните работници от ведомството вече с пълна пара къртеха паркета дъска по дъска, раздираха възглавниците и рушаха панелите на стените. Притесняваше го само това, че до този момент не беше получил никакви новини от тях. Май че доста сглупиха, като не претърсиха това жилище по-рано и се ограничиха само с повърхностен обиск. Ето какво означаваше за толкова години да отвикнеш от истинската работа. Да, това не беше като да правиш хайки в китайските закусвални. Алексей погледна подчинения си, но стреснатият от сутрешните сблъсъци Малинин тактично не изрече нито дума, а само галеше машинално волана и чакаше началството му да си поеме дъх и да започне да споделя ценни мисли.

— Направо ще ми се пръсна главата — простена Калашников, скърцайки със зъби. — Ако ще да пукна, но нищо не разбирам. Въртим се като катерици в колело, спим по три часа в денонощие, разпитахме толкова свидетели, а мозъците ни не раждат нищо. Все не можем да открием Сталин. Днес изгубихме два часа, за да измъкнем съучениците му от семинарията, и какъв компромат получихме в крайна сметка? Как се криел да пуши тайно в клозета. Нямаше нито дума за никакъв Юда. Естествено, че е така. За какво биха могли да си говорят в семинарията, освен за жени и за пиячка. И няма защо да се чудим, че всичките му съученици са тук…

Малинин примигна състрадателно. И той също имаше чувството, че мозъците им не раждат нищо. Прииска му се да тупне началството си по рамото и да му каже: „Я се успокой, Льоха, всичко ще е наред“, но отново си спомни какво стана сутринта и не го направи.

Калашников изпсува цветисто, навързвайки десетина думи в едно изречение, и натисна бутона. Стъклото се плъзна надолу, издавайки тих звук. Алексей се изплю настървено през отворения прозорец на автомобила, въпреки че правилата на Града строго забраняваха да се плюе наляво, и продължи монолога си:

— И така, да подредим фактите за стотен път… При нас се е появил маниак, който уби трима от най-известните хора на XX век. Между другото изгори химика, който изследваше средството, с което са извършени убийствата. Направо е някакво чудовище, същински човекоядец и хладнокръвен убиец. Всъщност всички тук сме със студена кръв, но това не е важно. Важното е друго — че тихомълком му помага един скромен вампир, който работи като склададжия и който изчезна веднага след издънката с цветята. Една седмица преди да започне серията от убийства, този вампир се напорква в бара, където плаща със злато и твърди, че вече има умопомрачително богати спонсори, но мрази от цялото си сърце града и му е много мъчно за бармана. Знаеш ли какво излиза от всичко това, скъпи мой?

Естествено, че Малинин не знаеше. Но за сметка на това знаеше, че началството му обожава ефектните паузи. И сега бе настъпил моментът, в който трябваше да вторачи изумения си поглед в него, както и постъпи.

— От това излиза — заяви Калашников, след като приключи с ефектната пауза и понижи гласа си до шепот, — че ние разплитаме нишката, развързвайки възелче след възелче, но те все не свършват. Само че не можем да открием кой завързва тези възелчета. Много ми се ще да разбера кой от нашите е станал къртица. Не бих казал, че той ме интересува най-много от всичко, защото най-важен във веригата е Поръчителят. Знаеш ли, Серьога, започвам да се прекланям пред него. Той е гениално момче, което е обмислило всичко до най-малката подробност и е събрало около себе си ударен отбор. В момента сигурно гледа новините, пие си студената бира и ни се присмива. Само че какво иска? И какво очаква да се случи?

Най-неочаквано Малинин се сети за една сцена от младежкия трилър на ужасите „Зная какво направи миналото лято“. В нея героинята усещаше, че убиецът е някъде наоколо, и крещеше, разперила ръце: „Какво чакаш? Какво-о-о-о чака-а-аш?“ И изведнъж го досмеша. Той извърна глава и започна да се тресе, кривейки уста.

Но Калашников не обърна никакво внимание на терзанията на Малинин. Той размахваше оживено ръце, доколкото пространството в колата му позволяваше това, и си говореше сам. Не забелязваше и главата на Малинин и затова на унтерофицера на няколко пъти му се наложи бързо да се наведе, та докато началникът му жестикулира, да не го цапардоса.

— Възможно ли е да се предположи, че той изпробва веществото върху жителите на Града, като че ли са лабораторни зайци, опитвайки се да опознае силата му? Звучи съмнително. Поръчителят нарочно се старае да предизвика резонанс, с цел репортажите за Ангела на смъртта да се въртят по телевизията денонощно. Ако е изобретил начин да приготвя мутираща светена вода, защо е трябвало да посвещава в плановете си толкова много хора? И изобщо дали те са посветени? Не бих се изненадал, ако половината му съучастници нямат представа за какво точно са наети и каква конкретна цел преследва Поръчителят. Но това означава, че той притежава уникален талант. Да, хората в отделите на Ведомството наистина не са ангели и вземат рушвети от китайските търговци, но едва ли биха рискували кариерата си, забърквайки се в шокиращо престъпление, което на всичкото отгоре се следи лично от шефа. И въпреки това Поръчителят е намерил къртица сред нашите хора. Интересно какво ли му е обещал?

Звънът на мобифона прекъсна разпалените му разсъждения. Калашников грабна апарата с думите: „Ох, най-после!“ Но се оказа, че това не беше дългоочакваният Краузе.

— Алексей, чуйте ме, това е просто чудовищно! — разнесе се в слушалката ридаещият глас на доктор Склифасофски. — Защо, кажете ми защо научавам всичко последен? Само си представете — едва миналата седмица играхме шах с покойния Дмитрий Иванович и изведнъж — хоп! — на ти сега… Направо ще полудея, умът ми не може да го побере, че е мъртъв. Знаете ли, този път дори никой не ми се обади, за да изследвам местопрестъплението. Ама че свинщина! Случайно да знаете, миличък, кога ще бъде погребението на Менделеев?

— Николай Василиевич, какво погребение, за какво говорите? — Калашников се стараеше да отговаря на хирурга колкото се може по-деликатно, но сякаш напук не можеше да се сети за подходящи думи, с които да изкаже съболезнованията си. — Извинете ме, но ние и без това сме си под земята.

— Ох, да-да… Вие ме извинете, миличък — простена Склифасофски, прекъсвайки речта си с дълбоки въздишки. — В такова състояние съм, че просто не мога да мисля, изобщо не мога да мисля… Наистина, къде ще го погребат тук… Толкова мил човек беше… Умът ми не го побира как можа да се случи такова нещо… Каква жестока съдба — нали и без това вече е умрял веднъж! А беше толкова отдаден на работата си. Знаете ли, вече няма такива хора…

Калашников тактично мълчеше и само кимаше от време на време, сякаш професорът можеше да го види. Но не можеше да прекъсне пръв разговора, тъй като смяташе, че това няма да е любезно.

— Такъв светъл ум беше — нареждаше Склифасофски. — Преливаше от идеи, не можеше да седи на едно място, по десет бележника на ден изписваше, веднага щом му хрумнеше нещо, и записваше. Много му беше мъчно, че тук никой няма нужда от химията. А пък тялото му, миличък… Останало ли е нещо от тялото му, та поне да се сбогувам с него?

— Не, Николай Василиевич… Също както миналия път — има само малко въглени и пепел.

— Това е чудовищно, направо е чудовищно… Докъде сме се докарали, след като старци като нас нямат мира дори и в Ада? Ох-ох-ох… ще отида да си полегна, сви ме сърцето, направо нямам сили… Алексей, моля ви, миличък, дръжте ме в течение какво се случва… Непременно ме дръжте в течение.

— Разбира се, Николай Василиевич. Моля ви, успокойте се.

Той се наруга, че не погледна номера, който се изписа на дисплея. Дядото явно беше разстроен и като нищо можеше да започне да му звъни на всяка минута. Току-виж на доктора му щукнало, че следващата жертва на килъра е той и тогава щеше да стане страшно… Без да затваря капачето на мобилния телефон, Калашников отново набра номера на Краузе. Телефонът продължаваше да дава заето. Да не би и той да беше абонат на „Хелафон“? Странна работа, май че не беше. Но в същия миг червените светлинки на апарата му замигаха.

— Ало.

— Льоха? Чуваш ли ме? Аз съм Ван Ли — разкрещя се той с китайски акцент.

— Ей, къде изчезна, по дяволите — изруга Калашников. — Много ми е интересно къде се губите с Краузе толкова време?

— Преравяме склада. Изпотрошихме всичко. Дракула е бесен, каза, че щял да изпрати на шефа писмо с подробно описание на щетите от нашето пребиваване тук.

— Да му праща каквото ще. Не ме мъчи… кажи ми намерихте ли нещо?

— Разбира се. Точно затова ти се обаждам.

Стомахът на Калашников сладостно се сви от предчувствие.

— Виж какво, не можахме да открием нищо, което да прилича на скривалище — продължи Ван Ли. — Но под една от дъските на работното място на Хензел изровихме желязно ключе. Никой нямаше да му обърне кой знае какво внимание, само че един от нашите хора наскоро е ходил на гарата. Бил в отпуск и тръгнал за хавайския квартал. Та той моментално разпозна този ключ — бил същия като за багажните клетки на гарата, където оставил куфара си с дрехите…

— Какъв номер има на ключа? — разкрещя се Алексей.

— Там е работата, че няма никакъв номер — отвърна сухо Ван Ли, недоволен, че го прекъснаха. — В района, където живее Хензел, изброихме около двайсет големи гари с такива багажни клетки. Ще дам този ключ на ключар, за да направи сто копия. Пак няма да спим цяла нощ, защото ще трябва да претърсим всички гари наоколо и освен това трябва да го направим много внимателно, за да не предизвикаме подозрение у хората и да избегнем интереса на телевизионните журналисти.

— Така ли сте решили? Това ще отнеме доста време — изрече разочаровано Калашников.

— Нямаме избор — отвърна Ван Ли. — Всъщност ти откъде научи за скривалището.

— Какво значение има откъде съм научил — махна с ръка Алексей. — Краузе свърза ли се с теб?

— Не, аз му се обадих да го попитам дали не е намерил втори ключ с номер, защото обикновено на гарите дават на клиента по два ключа. Но на горкичкия Краузе изобщо не му е провървяло. Момчетата му преровили жилището на вампира, но късметът не им се усмихнал. — В гласа на Ван Ли прозвучаха нотки на превъзходство. — Преди да претърся багажните камери, първата ми работа ще бъде да изпратя по един човек на всяка гара. Там в багажните отделения обикновено работят пенсионери от средновековието, които не гледат телевизия, понеже вече столетия наред не могат да свикнат с нея. Ще им покажем фоторобота на Хензел и може би те ще си го спомнят. Все пак такъв клиент трудно може да се забрави.

— Съгласен съм — усмихна се Калашников. — Добре, обади ми се, ако има нещо.

— Ясно.

Алексей отпусна глава на топлата облегалка. Не биваше да отлага повече разговора с шефа за Тринайсетия. Макар че той със сигурност щеше да се ядоса, защото не му бе доложил за бележката на Сталин, а се бе опитал да разрови тази работа самостоятелно. Но нямаше какво да се прави и вече трябваше да информира боса си. След убийството на Менделеев стана ясно, че убиецът нямаше никакво намерение да престане, затова трябваше спешно да разпитат Юда. Той се обърна рязко към Малинин, за да му нареди да натисне педала към Ведомството, но безобидната фраза „Закарай ме при шефа“ внезапно застина на устните му. Ами да, разбира се… Как не се сети веднага!

Малинин наблюдаваше изумен началството си и седеше със зяпнала уста.

„Втасахме я… Нашият пристав точно така получи мозъчен кръвоизлив, докато ядеше палачинки на Заговезни“ — стрелна се тревожна мисъл през главата на Малинин. Всъщност беше му необходима още една минута, за да се сети, че на мястото, на което се намираха в момента, по принцип нямаше мозъчни кръвоизливи. Дори не ставаха и никакви случайни микроинсулти и всички лекари с тази специалност седяха без работа.

— Вашброде… — Той разтърси началството си за рамото. — Как сте?

Калашников най-неочаквано осъзна, че седи срещу Малинин с изключително странен вид, облещил очи и отворил уста. И я затвори, изтраквайки със зъби като куфар и прехапвайки езика си.

— Мамка ти мръсна! Ох… да-да. Всичко е наред. Пали колата, отиваме веднага в…

И той каза вече познатия на унтерофицера адрес.

— Там ли отиваме? — изуми се Малинин. — Ама там… Това няма да се хареса на шефа.

— Трябва да отидем — отсече Алексей. — Не разсъждавай, а тръгвай веднага.

Двама възрастни украински вампири, които пресичаха улицата, отскочиха, тъй като без малко не се озоваха под колелата на беемвето, което се понесе бясно напред.