Zотов
Еликсир в Ада (27)

Двайсет и шеста глава
Подготовката

10 часа и 44 минути

Убиецът седеше в старомодното кресло и гледаше телевизия. Картината на екрана непрекъснато се кривеше, а от тонколоните се разнасяше бучене. „Рекламата“ на Хензел беше на ниво… На всеки пет минути всички канали показваха мъртвешки бледото лице с подпухнали очи и обявяваха: „Ако сте виждали този човек, веднага се обадете на телефон 666 666 666, обаждането е безплатно за всички райони на Града.“

За щастие той успя да изпрати вампира на такова място, че щяха да го търсят много-много дълго. Съжаляваше, че стана така, но сам си беше виновен заради своята разсеяност. От веригата се откъсна едно важно звено и сега щеше да му се наложи да се среща лично с човека, който организираше доставките на куриерите. Той изчака два дни в бърлогата си, но копоите така и не надушиха следите му. Значи всичко вървеше по план и можеше отново да тръгне на лов.

Вярно, Обект номер три не беше стар шизофреник, нито истерична актриса и можеше така да те цапардоса, че свитки да ти излязат от очите. Трябваше да прояви цялата си ловкост, преди мъжът да стане на пепел. Какво пък, това дори щеше да му е интересно. Трудното беше друго. Обект номер три беше последният, посочен в предишното послание, а изображенията на новите жертви още не бяха пристигнали. Куриерът донесе само еликсир. Вампирът вече не му беше под ръка, за да научи последните новини, и трябваше да си контактува директно със Свръзката. За щастие всичко бе обмислено предварително и Свръзката беше сигурен човек. Хензел го предупреди, че в случай на крайна необходимост може да се обърне към него лично и за тази цел те бяха измислили специална парола.

Натискайки бързо светещите гумени бутончета на новия мобилен телефон, килърът набра един номер, който вампирът му каза преди седмица.

— Ало… — отвърна един глас през мембраната. Абонатът не се чуваше много добре, тъй като около него беше доста шумно. Усещаше се, че притиска другото си ухо с ръка.

— Носфератус… — изрече паролата убиецът.

— Ел сангре…^[1] — отвърна абонатът. — С какво мога да ви бъде полезен?

— Моля да ме извините за безпокойството — покашля се килърът. — Само искам да попитам дали в скоро време не очаквате нещо… ЗА МЕН?

В слушалката продължаваха да се разнасят пукот и съскане. Мобилните връзки в Ада работеха отвратително, но, честно казано, щеше да е странно, ако беше обратното.

Гласът, който си пробиваше път през смущенията, звучеше глухо, сякаш абонатът говореше от бъчва.

— За съжаление засега не е пристигнало нищо. Опитайте се да ми се обадите утре.

— Благодаря. Всичко хубаво.

— Много сте любезен. И на вас също.

Той свали ръката си с изключения мобилен телефон. Трудно бе да предвидиш желанието на Поръчителя, когато разполагаш с едностранна връзка, особено сега, след като се наложи да извади вампира от играта. Най-важното условие на поръчката бе да извърши всичко изключително бързо. Но очевидно сега правилата бяха променени. Всъщност защо трябваше да се притеснява? Списъкът с новите обекти сигурно щеше да се появи в ръцете му буквално през следващите дни. Може би още утре. И най-важното бе да не забрави да се обади навреме.

Лицето на Хензел избледня на екрана и се смени с други кадри.

— Аз съм Елен Мерил, гримьорката на новия филм „Казанова“ — ухили се с изкуствена усмивка една блондинка на средна възраст. — Преди три дни върху мен падна един кулокран и ме размаза на асфалта. Но сега благодарение на козметичните средства „Макс фактор“ изглеждам като чисто нова. И това е така, защото единствено „Макс фактор“ се задържа дълго върху кожата ви и я прави свежа. Козметичните средства „Макс фактор“ са вашият живот след смъртта!

Убиецът изпита неудържимо желание да запрати телефона си по блондинката, но се сдържа. Нямаше смисъл да превключва канала, тъй като рекламите винаги се въртяха по всички канали едновременно. Добре, че в момента имаше с какво да се разсее. Но това щеше да свърши и какво щеше да прави сетне? Какво щеше да се случи, след като се справеше с всичките седем обекта и получеше честно спечеления си хонорар? Нима наистина щеше да му се наложи да спре дотук и да продължи мизерното си скучно съществуване, което би трябвало да продължи десетки, че дори и стотици хиляди години?

Едва ли. Той заслужаваше нещо по-добро. Може би щеше да поиска малко еликсир за резерва, като обясни, че е използвал по-голямо количество, отколкото е предполагал. И когато след две години всичко се успокоеше, той отново щеше да тръгне на лов, превръщайки това място в нещо, което то заслужаваше — в истински Ад. Всички свине, които му бяха скъсали нервите, най-сетне щяха да умрат наистина и щяха да отидат там, откъдето нямаше връщане назад. Това, че Поръчителят му имаше доверие, беше много хубаво. Защото в действителност той не разполагаше с никаква възможност да контролира работата му.

Килърът отвори вратата на стилния гардероб с безброй полици и извади оттам закачалка, на която висеше импрегниран шлифер като онези, които им раздаваха служебно на работното място. Така, примката вече беше в джоба му. Нунджакото — също. Като се имаше предвид уникалната физическа сила на обекта, нямаше да е зле да вземе и нож, но това би привлякло внимание. Дали пък да не се запаси и с аерозол с лют пипер? Прекрасна идея! Той прибра флакона във вътрешния си джоб. Добре де, не биваше да се окичва с оръжие като Шварценегер във филма „Командос“. Това му беше достатъчно. По време на нападението трябваше да използва основното си предимство — изненадата, а пък еликсирът можеше да повали и стадо слонове.

Той погледна за последен път снимката, затвори очи и запомни лицето на обекта. Щракна запалката си и хартията се накъдри, гърчейки се в пламъка.

Скоро обектът също щеше да се сгърчи по същия начин, ухили се злорадо той, докато мачкаше парещата пепел в ръка. Разполагаше с още малко време, преди да се заеме с работата си. Може би по новинарската емисия на телевизията щяха да кажат какво ново са предприели копоите. На екрана потрепна мрачната заставка на „Адски вести“.

— За съжаление властите отказват да коментират резултатите от разследването — дърдореше забързано Влад Кистев и стъклата на очилата му проблясваха. Миналата нощ се опитахме да се свържем с Алексей Калашников, който ръководи екипа на Ведомството, за да получим официална информация за убийството на Мерилин. По молба на многобройните ни зрители повтаряме записа на интервюто с него.

От тонколоните се разнесе звънене на телефон, след което се чу познатият на килъра глас:

— Ало. Слушам ви.

— Здравейте! С вас разговаря водещият на новинарската емисия „Адски вести“. Бихме искали да чуем коментара ви за убийството на Мерилин Монро. В момента сме в ефир.

— Върви на майната си.

Последва шум от тресване на слушалка и серия къси сигнали, с които репортажът свърши. Килърът се отпусна назад в креслото и тялото му се разтресе от беззвучен смях. Да, май наистина беше изкарал копоите от кожата им, щом като не можеха да се сдържат и теглеха майни на репортерите в директния ефир! В очите на убиеца се появиха сълзи.

— Останете с нас, рекламите ще свършат бързо! — обеща Кистев и моментално изчезна.

На екрана вече се мъдреше една симпатична двойка — момиче, облечено със светлосиня полицейска униформа, и момче с риза и дънки. „Защо мълчиш? — попита страховито момичето. — Може би ще станеш по-приказлив, ако ти сложа белезници?“ В отговор младежът удари рязко момичето в корема. А след като то падна на земята, започна да го рита. „Белезници ли? — крещеше младежът. — Ще те шибам до припадък и ще те накълцам на парчета, мръсна куко!“ Мелодичният глас зад кадър сладостно изрече: „Антон е бъдещ сексуален маниак? А ти кой си? Жаждата ще ти подскаже!“

Настроението му се развали. Мобилният телефон се заби в екрана на телевизора, примигна за последен път с умиращата си светлинка и отхвръкна в ъгъла. Този път убиецът не можа да се сдържи.