Zотов
Еликсир в Ада (15)

Четиринайсета глава
Пътят към кабарето

22 часа и 14 минути

— … У-у-у… Ваш’та мама… да ви шибат в гроба, да ви го нафукат дано!

Това беше двайсет и седмата псувня на Малинин, откакто напуснаха ресторанта и професионализмът му заслужаваше похвала, защото той не се повтори нито веднъж. Стиснал здраво обкования с желязо волан, унтерофицерът псуваше като навит, изстрелвайки толкова цветисти словосъчетания, че дори и докерите на пристанищата биха се изчервили от тях. Чувствителната му душа беше ранена най-вече от това, че халбата с ледената бира остана на масата. Вероятно се бе чувствал по-зле единствено в деня на смъртта си.

Калашников мълчеше, макар че също му беше жал за бирата. Май че го връхлетяха прекалено много събития за един обикновен работен ден. Засега имаше само една добра новина. Изясни се, че убийството на Хитлер изобщо не беше отмъщение на някакъв самотен маниак, както предполагаше в началото, защото на загиналата в кабарето жена нямаше кой да отмъщава. Пък дори и да имаше, едва ли би го направил по толкова перфиден начин.

Всички останали новини бяха лоши. Още преди да е започнало, разследването се провали с гръм и трясък. Вече нямаше нужда да гадаят — те си имаха работа с класически сериен убиец. Само че Калашников нямаше никаква представа как той се бе появил в Града, коя щеше да е следващата му жертва, защо дестилираната вода изпепеляваше хората като напалм…

Нарушавайки професионалната етика, Калашников си призна наум, че докато беше на Земята, имаше много по-добро мнение за възможностите на шефа. Там всички смятаха, че шефът е всесилен, че може да проникне в мозъка на всеки човек и да го накара да изпълнява волята му. Но в действителност се оказа, че всичко това е една красива приказка. Просто слугите на шефа на Земята му осигуряваха добър пиар. През дългото съществуване на човешката цивилизация Адът се оказа пренаселен до такава степен, че дори и на китайците им стана тясно в него, тъй като още от каменния век в пъкъла пристигаха десетки милиарди покойници. И в резултат на това градът, който и без друго беше раздут до невероятни размери, всеки ден продължаваше да се застроява с панелни блокове от по петстотин етажа.

Алексей се усмихна мрачно и завъртя глава. Ама че работа! А навремето искрено вярваше в наивните приказки, че през свободното си време шефът уж се разхожда по Земята, подмамвайки хората със съблазни, и води продължителни разговори с всеки отделен човек, за да го накара да подпише договор за продажбата на душата си и да я замъкне в Ада… Тук тези трилъри му изглеждаха като елементарно детинско малоумие. Естествено, шефът продължаваше да посещава лично най-уважаваните клиенти като въпросния доктор Фауст или философа Кант… Но иначе отдавна бе наредил нещата така, че грешните души идваха при него не сами, а на огромни партиди. Той беше основният акционер на тютюневите фабрики, хората му бяха собственици на заводите за производство на оръжие, с неговото злато избираха за президенти психически неуравновесени личности. Но всичко си имаше граници. Хитлер, Сталин и Пол Пот не бяха фаворити на шефа, защото страшно много се престараха, когато започнаха да изпращат в Града такива количества души, че целият персонал на Ада, включително служителите на граничния контрол и митницата, преминаха на извънредни денонощни дежурства. Затова шефът нямаше физическата възможност да се вмъкне в мислите на милиардите обитатели на Града и да разбере кой точно е убиецът сред тях, особено като се имаше предвид, че в Ада всекидневно пристигаха нови и нови партиди на едро от граждани.

Както и да е, отново се впусна в излишно философстване… Общо взето, с какво разполагаха на този етап? Ами, с нищо. Убитите вече бяха двама и килърът най-вероятно нямаше да спре дотук. Скоро щеше да се появи трети труп и в това нямаше никакво съмнение, което означаваше, че веднага щеше да дойде редът и на четвъртия. Естествено, пресата щеше да отразява с радост събитията, което неминуемо щеше да разклати вярата на обитателите на Града във всемогъществото на шефа. От това следваше изводът, че трябваше да размърда мозъка си колкото се може по-бързо и че вече не можеше да си позволи да се церемони с всевъзможните носители на нужната информация.

Веднага щом установеше обстоятелствата около убийството на жената, веднага щеше да отиде в каменоломната при Сталин и по всички възможни начини щеше да измъкне информация от това старо магаре. Ако знаеше, че след първото убийство последва второ, щеше да се постарае да направи това веднага. Онова деденце със златни пагони сигурно знаеше нещо, но не искаше да говори, вероятно защото изпитваше някакъв неясен страх. Дали той беше свързан с убийството? Това беше изключено. Иначе нямаше да изпадне в онова жабешко вцепенение, когато чу, че някакъв доброжелател е изгорил стария му враг.

Страховитото скърцане на спирачките го изтръгна от мислите му. По една щастлива случайност беемвето не се сблъска с едно жълто такси, което най-безпардонно се носеше в насрещното движение. Двамата шофьори изгасиха моторите на колите си едновременно, колите спряха една до друга и препречиха частично пътя.

— Изрод, къде гледаш! — разкрещя се Малинин през прозореца, пръскайки слюнки. — Да не си сляп?!

Зад волана на таксито се мъдреше белокос негър с черни очила. Той се ухили, оголвайки белите си зъби, сякаш нищо не се е случило.

— Разбира се, че съм сляп, мамка ти мръсна — каза негърът дежурно, но много твърдо. — Тук никога не наемат срящи хора са такзиджии, сатваряй зи узтата и зе махай оттук, чвор нещастен!

Ако се съдеше по акцента на негъра, той беше от новаците и явно бе започнал да учи руски съвсем отскоро. Малинин изпсува и се наведе да вземе манивелата. Калашников се разсмя:

— Серьога, остави го на мира! Зная, че тукашното движение може да те изкара от кожата, но човекът не е виновен. Такива са правилата, за толкова години няма ли най-сетне да свикнеш с тях?

Малинин завъртя волана. Все така ухилен, негърът се поклони в посоката, откъдето идваше гласът на Калашников, и напипа ключа на таблото. Алексей хвърли бегъл поглед към табелката, залепена на предното стъкло, на която със старославянски букви бе изписано: „Рей Чарлз“. Интересно, с какво ли се бе занимавал този африканец на Земята…

Беемвето изхвърча на шосето. Многобройните виадукти, които опасваха Града като гигантска мрежа заради невероятния брой коли, не помагаха. Строгите правила на Ада допускаха само по един автомобил на милион жители и призоваваха всички да използват градския транспорт. Но милиардите частни велосипеди, мотори и самоходки изобщо не подобриха ситуацията по пътищата.

Примигвайки с червените си светлини, от вечерния полумрак бавно изплува сградата на кабарето.