Zотов
Еликсир в Ада (37)

Трийсет и шеста глава
Свръзката

23 часа и 52 минути

Възрастният офицер в зелен мундир въртеше химикалката между пръстите си и почукваше с нея по бюрото. Лакът върху олющения му плот започна да се напуква.

Той намести още веднъж с обичаен жест очилата си с тънки рамки, а на носа му остана бледа вдлъбнатина. Вече беше време, но куриерът така и не се появи. На два пъти се обажда на човека от транзитната зона, но той също нищо не знаеше. Никога до този момент не беше имало толкова големи паузи в доставката на еликсира. Дори започна да си мисли, че Поръчителят се е отказал. Но ако беше така, тогава какво трябваше да направи с Изпълнителя?

Всичко, което килърът знаеше за него, беше телефонният му номер. Дали не го е сменил? Не, това едва ли щеше да му помогне. Защото, ако пожелаеше, Изпълнителят без проблеми щеше да намери на всеки пазар DVD с пълната база-данни за номерата на мобилните телефони в Града и щеше да разбере на кого принадлежи този номер. Ако вече не го беше направил. Всъщност офицерът не се притесняваше кой знае колко от вероятността убиецът да научи името му. Дори и да хванеха убиеца, той щеше да погълне капсулата и да остави на преследвачите си само тлеещи частички пепел. Мрежата, която свързваше Изпълнителя, Хензел и Поръчителя, не биваше да се разпада и всеки от тях — посветените в тази тайна, знаеше това.

Блъсна се врата. Офицерът трепна, а химикалката изпращя и се счупи. В кабинета влезе разрошен русоляв красавец, който носеше чаша, пълна с кафе. Без да намалява устрема си, той се спъна в прашния килим и част от течността се разля на пода. Стаята се изпълни със силен аромат и всеки би разпознал дори от десет метра, че това е оцветен спирт. Офицерът разпери ръце:

— Леле, Серьога! Сто години не съм те виждал, какво става с теб, душо изгубена?

Красавецът примлясна с пожълтелите си от тютюна устни и изплю майсторски дъвката си в ъгъла.

— Ти майтапиш ли се? Какво може да става с мен в това прокълнато място? Вчера пак тикнаха в лудницата две момчета от китайския отдел, получили нервен срив. Кой би могъл да постави под контрол черния пазар, при положение че тези мръсници нахлуват в Града с десетки хиляди? С тези темпове скоро половината от обитателите ни ще бъдат китайци! Честно ти казвам, шефът трябва да направи нещо с тяхната раждаемост на Земята. Ако в онзи шибан Китай започне гражданска война или избухне някаква епидемия, ще ни се наложи да блъскаме на три смени. А още не сме се съвзели от предпоследната цунами.

„Има си хас — помисли си злорадо офицерът. — Притесняваш се, нали, мръснико? Това не ти е като да дращиш стихчета, шибан романтик такъв. Тук хората бачкат по цели нощи, а не хабят хартията. Няма да е зле и теб да те пратят в лудницата с нервен срив. Няма да ти е за пръв път.“

За късмет на възрастния офицер поетът Сергей Есенин не можеше да чете чужди мисли. Всъщност те го наричаха поет по-скоро по навик, защото той отдавна се бе отучил да пише стихове. Есенин успя да получи сравнително леко наказание, защото служителите на Главното политическо управление, които се озоваха в Града двайсет години след смъртта му, потвърдиха, че той е бил убит, а не се е обесил в пристъп на алкохолна депресия, като преди това си е прерязал вените. Това беше съществено предимство, защото Ведомството вече векове наред измисляше невероятно жестоки наказания за самоубийците. През последните три години например те пееха отзад напред „Най-добрите хитове“ на Верка Пердючка. А когато в продължение на половин час хората изпълняваха „Меип ис олесев еин, пох-пох-пох“, след това бяха готови да ги кълцат на парчета с нажежени ножове.

Есенин не се чувстваше чак толкова зле в Града. По улиците го разпознаваха, момичетата ходеха при него да му искат автографи, плешивите мъже в ресторантите заливаха със сълзите си и без това разреденото вино и пееха дрезгаво: „Сякаш някой в кръчмарски бой е забил в сърцето ми финландски нож.“ Главният съд се отказа да включи графата „забрава“ в присъдата му, иначе сега щеше да ремонтира спуканите тоалетни чинии в индийските покрайнини също като завистливия композитор Салиери, който непредвидливо беше отровил Моцарт.

„Жалко, че Поръчителят не се интересува от теб — мислеше си офицерът, кимайки в нужните моменти и усмихвайки се със съчувствие на Есенин. — Писна ми вече от тебе, пияно животно. И защо държат на работа такива хора. По цял ден лочи спирт и рисува гълъбчета върху служебната хартия.“

Но каза любезно, съединявайки две бланки с ръждясалия телбод:

— Стига де, братле, отпусни се. Трябва да минат само някакви си петдесет хиляди години и ще можеш да подадеш молба да ти смекчат наказанието. Не е изключено от чиновник в нашата кантора да те направят репортер във вестник „Смърт“. Че да не е лошо! Ще си седиш и ще съчиняваш криво-ляво стихчета за рождения ден на шефа. Какво толкова? Все пак това не е като да тичаш след китайците.

— Не зная — отвърна кисело Есенин и машинално отпи голяма глътка спирт. — Все си мисля, че може би не бива да подавам молба. За осемдесет и две години свикнах тук. Седиш си, прехвърляш листовете насам-натам, топло ти е, светло ти е и мухите не те хапят. Боя се, че може да стане от трън, та на глог и след това ще трябва вечно да тичам като шантав по пресконференции.

Офицерът знаеше от малък стиховете на Есенин и го смяташе за божество. И през ум не му бе минавало, че някога може да се срещне лично с него, затова еснафското поведение на поета го дразнеше. Все пак тези творци бяха доста кекав народ. Много е лесно да си популярен, когато покрай теб няма никаква конкуренция. Но я се опитай да си такъв в ситуация, когато влизаш в автобуса, а там Пушкин продава билети, или се отбиваш в закусвалнята, а там Цветаева разнася бира с таблата, или спираш да си купиш цигари, а пък житана от будката ти подава Лермонтов. На тези дори да им кажеш името си, те, свинете проклети, ще те попита: „Кой-кой?“

Не, Градът бързо сриваше знаменитостите и той бе усетил това върху себе си, макар да не беше поет нито попзвезда. Сергей Есенин не издържа на конкуренцията и престана да пише стихове, но не заряза пиенето. Смяната му в кантората току-що беше започнала, но той вече така смърдеше на алкохол, че ако човек застанеше до него, направо можеше да си замезва. Ако се съдеше по това какви количества лочеше, сигурно в апартамента му по водопровода пускаха спирт.

— Е, както искаш — каза насмешливо офицерът. — Това си е твоя работа. Щом тук ти харесва, аз мога само да съм доволен. Наистина съм щастлив, че работя с човек като теб.

— И аз също — зарадва се Есенин. — Добре, тръгвам си вече. Отбих се за малко само да те поздравя. Между другото, твоята смяна свърши. Защо не си тръгваш?

— Ами, нали виждаш, затрупан съм с работа — смръщи се офицерът. — Днес пак имаше земетресение в Иран и на контролния пункт ей сега ще надойдат толкова хора, омотани с бинтове, че направо да полудееш. Тъй че ще остана още три-четири часа да поработя. Може би така ще е по-добре, отколкото сетне да тичам като ужилен из кантората още от обяд.

— Е, щом искаш, остани, скъпи мой. Аз си тръгвам. Прегръщам те.

— Успех, старче.

Когато вратата се затвори след Есенин, усмивката изчезна от лицето на офицера. Да, такива мръсници навсякъде щяха да се уредят както им е удобно. Той беше виждал как това поетче излизаше от офиса, а пред централния вход го чакаше тълпа от девойки, мокрейки се от дъжда. А какво чак толкова беше направил? Да не би да беше спасил някого, да не би да беше помогнал на някого, да не би да се бе погрижил за някого? Не. А пък на него абсолютно никой не му носеше цветя, макар да бе помогнал на толкова много хора. Но, от друга страна, кой е казал, че в Рая е по-добре? Как ли пък нямаше да се любува на онези самодоволни мутри на праведниците, които се разхождаха важно, придружавани от екскурзоводи, из квартала с казаните. Може би изобщо нямаше никакъв Рай, а всички тамошни туристи бяха изобретени от шефа, та да ядосва още повече гражданите? Както и да е, какъв смисъл имаше да си блъска главата над това. Все едно нямаше възможност да провери всичко това лично.

Той изтупа пърхота от зеления плат на лявото си рамо. Гърбът го болеше от влажното и задушно време и ревматизмът му си казваше думата. Защо тук годишните времена се изчерпваха само с пролет и есен, когато се изостряха хроничните болести? Поръчителят казваше истината — нямаше нищо по-лошо от Ада. Тъй да бъде. Но когато куриерът пристигнеше, той щеше да се почувства по-добре. Изпълнителят щеше да очисти още две кандидатури и в Града отново щеше да настане невиждан хаос.

Когато в пушалнята станеше дума за Ангела на смъртта, той криеше ехидната си усмивка в присъствието на колегите си. Ех, какво ли не биха дали те за възможността да научат онова, което той отдавна вече знаеше! И макар че болката в гърба му не преставаше и сякаш го пронизваше нож, той твърдо реши да остане в офиса до сутринта.

Офицерът стана от стола, отиде до бучащата кафеварка и напълни чашата си с царевичния заместител на кафето, който смърдеше отвратително. Трябваше да чака още дълго, а не му се искаше сънят да го надвие в най-неподходящия момент.

Старинният часовник с кукувичка на стената удари полунощ.