Zотов
Еликсир в Ада (12)

Единайсета глава
Обект №2

20 часа и 50 минути

Подвила стройните си крака, пищната блондинка със закърпено бельо седеше върху протритото диванче в мизерната гримьорна. Тя имаше толкова печален вид, че ако в този миг до нея се озовеше Петрарка, поетът щеше да възпее тъжната роза, която растеше самотно върху развалините.

В едната си ръка жената държеше евтино пластмасово огледалце, а с другата гримираше дългите мигли, които обрамчваха сините й очи. Върху облегалката на стола висеше тъмночервена рокля. Тя не обичаше да се облича в бяло от момента, в който я запратиха ТУК, защото петната от гнили домати се открояваха много ясно върху светлия плат и беше дяволски трудно да ги изпере. Когато застана пред Главния съд, журито се запозна с предложението на Ведомството за наказания и постанови да бъде низвергната да обитава вечно Ада по две причини — заради сладострастието си и заради тщеславието си. Никой не чу горещите й оправдания, че всички хора с нейната професия са тщеславни и че през XX век сладострастието е заменило понятието любов.

Тя въздъхна толкова дълбоко, че огледалцето леко се запоти. Защо ли тези комплексирани хора мислеха с мухлясали критерии от средните векове? На никого в Града дори и през ум не му е минавало да направи поне една-две промени в строгите закони, за да съответстват на новата реалност. В Ада горяха толкова много специалисти по пиар и не беше ясно защо не им възлагаха да направят ребрандинг. Когато един от многобройните й бивши любовници чу това предложение, прихна и завъртя насмешливо пръст до слепоочието си. Ама че простащина! Да, тя беше съгласна, че не е ангел небесен. Но нима не беше глупаво да съдиш хората от света на кадилаците, стриптийз клубовете и небостъргачите по правила, утвърдени неизвестно от кого преди седем хиляди години?

На праведниците от Рая най-редовно им организираха обиколки по тези места, за да видят какво са избегнали благодарение на скопения си живот на Земята, лишен от всички забранени удоволствия. Само че на някои хора от ръководството на този Град нямаше да им навреди, ако също отидеха да наобиколят въпросната Земя, за да установят до каква степен блестящото с неоновите си светлини битие в Лае Вегас се различава от онова, което те са наблюдавали в своя прогнил древен Вавилон. Сексът между почти непознати и дори напълно непознати хора вече не се смяташе за прелюбодеяние, а минаваше за нещо като скучна норма, подобна на миенето на зъби, марихуаната се употребяваше дори в училищата, а голи момичета не танцуваха около пилоните може би единствено по време на тържествата в детските градини.

Естествено, ако й бяха позволили да поживее на Земята малко повече… Може би в такъв случай тя щеше да се промени. Че защо не? Щеше да започне да ходи на църква, а сетне щеше да прочете Библията и може би в крайна сметка дори щеше да се превърне в патрон на някое сиропиталище. Но нима някой й даде такъв шанс?

Жената намъкна през главата си тясната рокля, в която малките й гърди нула номер едва се забелязваха. Не й помогна дори китайският сутиен със силиконов пълнеж, който си бе купила на черния пазар. Тя се обърна към огледалото и се погледна с омраза. Всяка вечер изпълняваше номера си в онова вмирисано на вкисната бира кабаре и всяка вечер пияните потни зрители с бичи вратове и налети с кръв очи я освиркваха и я замеряха с домати. Милионите мъже не гледаха тялото й с влюбени очи, както ставаше на Земята, младите момчета не бяха готови да отдадат живота си за една нейна целувка, а журналистите не я преследваха дори в тоалетната с молба да им даде интервю. В този Град тя беше просто една певачка без глас, от която за четирийсет години нито една жива душа не бе поискала автограф. Макар че навремето разсичаше гордо, като истински ледоразбивач, тълпата от жадуващи хора, които й протягаха умолително листчета през веригата от яки телохранители. Но сега нито един човек не я бе помолил да му се подпише. Нито един човек не й бе подарил едно-единствено, макар и увяхнало цвете. Тогава й се струваше, че обожанието на тълпата никога няма да свърши… Ех, колко наивно от нейна страна. Тук тя беше никоя, просто една статистическа единица от сивата маса, която влачеше жалкото си съществуване, защото й отнеха дори възхитителния й бюст. Кретени! Нима имаха право да постъпят така!

Пластмасовото огледалце полетя към ъгъла и се строши с жален звън. Блондинката изхлипа истерично и закри напудреното си лице с ръце. Не, не биваше да плаче. Предстоеше й да излезе на сцената и ако се разплачеше, щеше да й се наложи отново да се гримира.

На вратата се почука плахо, но в същото време и настойчиво.

— Да-да! — отвърна жената. — Зная, че е мой ред. Един момент!

В пролуката на открехнатата врата най-неочаквано се показа букет цветя. Беше от рози с едри листа, една от друга по-ярки и съвсем свежи, сякаш току-що ги бяха откъснали от храста.

Тя запримига като пластмасова кукла. Стори й се, че сънува. Беше уморена, защото работеше прекалено много. Колко жалко, че тук никъде не можеше да си купи приспивателно.

Мъжът на вратата се поклони галантно. Лицето му почти не се виждаше зад белите рози. Той заговори, а гласът му трепереше и тя си помисли, че причината за това е невероятното благоговение, което изпитваше към нея.

— Отбих се само за миг… Минавах покрай вашето кабаре и не можах да се преборя с желанието си да надникна… Извинете ме за дързостта, но страшно се радвам, че мога да ви видя… И през ум не ми е минавало, че това може да ми се случи. Вие сте мой кумир още от дете. Позволете ми да ви целуна ръка.

Баналните думи звучаха в ушите й като сладка музика. Толкова години не беше чувала такива неща! Жената се изчерви, свали копринената си ръкавица и размърда пръсти.

Неканеният гост направи крачка напред, протягайки букета с лявата си ръка, а в дясната му проблесна малко старомодно шишенце с изящно изработена ръчно капачка.

„Виж ти… Парфюм — развълнува се блондинката, предвкусвайки удоволствието. — Толкова е мило.“

Но сгреши.