Zотов
Еликсир в Ада (5)

Четвърта глава
Тайната на Града

6 часа и 44 минути

Шефът само стрелна с очи Алексей, но в погледа му имаше толкова ярост, че почти го изпепели. Но за щастие го направи наистина почти. Иначе случаите, в които на чистачките сетне им се налагаше да обират с прахосмукачка пепелта от килима, тоест онова, което оставаше от немарливите служители, не бяха чак толкова редки. По сакото на Алексей се плъзнаха леки електрически искри, а на ръкава му заигра малко пламъче. Хората, насядали покрай дългата маса от черно дърво, му съчувстваха, но не смееха да вдигнат очи в присъствието на началството.

— Седни — отсече шефът почти без да мърда устни. — И затвори вратата след себе си. И така, докъде стигнахме? Ще повторя специално за онези, които непрекъснато закъсняват за работа и на това отгоре имат наглостта да не включват мобилните си телефони…

Ръката на Калашников се стрелна трескаво към горния му джоб. Имаше късмет, че на всичкото отгоре не бе забравил телефона си вкъщи, както често се случваше. Така. А какъв беше пинкодът му? Да, разбира се.

— 666. Апаратът изгрухтя доволно и дисплеят му се озари от бледа светлина.

— … Имаме извънредно произшествие, каквото никога досега не се е случвало в града — продължи бавно и мрачно шефът, изричайки много отчетливо всяка дума и пронизвайки Алексей със злобните си очи. А след това плъзна поглед по присъстващите и добави:

— Тази нощ е извършено УБИЙСТВО.

Алексей вдигна рязко вежди. Колегите му от Учреждението едва сдържаха усмивките си, макар че само преди половин час щяха да паднат от столовете. Мислите на Калашников се защураха трескаво в главата му като канарчета в клетка, блъскайки се една в друга. Беше извършено истинско УБИЙСТВО?! В нашия град? Но нима беше възможно да се убие един обитател на града — един човек, който и без това вече беше мъртъв?

Адът още от самото начало беше замислен така. По идея всички пристигащи тук човешки души трябваше задължително да се дразнят от всичко наоколо, та всяка секунда от съществуването си в града да се измъчват, иначе защо изобщо трябваше да съществува Адът? Един специален чиновник от Преизподнята прецизно следеше деянията на всеки човек на Земята и вкарваше старателно в компютъра информацията за чревоугодничество, сладострастие, завист и други смъртни грехове. Понякога досието на грешника набъбваше до цял огнеупорен шкаф, натъпкан догоре с хартии, дискети, снимки и свидетелски показания. Никой дори не се опитваше да преброи еднотипните шкафове със специална номерация, чиито дълги редици запълваха просторния Архивен отдел, но по най-скромните оценки те бяха милиарди, ако не и повече.

Желязната им вътрешност съдържаше не само описание на греховете, но също така и подробна информация за това какво точно е обичал и какво точно е мразел грешникът в живота си. Когато обърканата му и неспокойна душа се появеше пред Адските порти, служителите на шефа вече знаеха много добре какво да правят с новодошлия. Дамгосваха с нажежено желязо номер на ръката му и след това всичко тръгваше по отъпкания път. Никой не можеше да избегне наказанието за нито едно свое деяние, а с това се занимаваше Учреждението на улица „Черна“, което беше на хиляда етажа и имаше стотици асансьори и милиони кабинети. Точно то се смяташе за най-важната структура, която ръководеше съществуването на целия Ад, а в него изпращаха на работа най-добрите, избирайки по един човек на милион души. Всичко, което обитателите на града виждаха ежедневно покрай себе си, беше произведение на творческата мисъл на служителите от Учреждението. Най-добрите мозъци на света измисляха най-хитроумните наказания и никой не можеше да се скрие от тях в нито един от хилядите райони на града.

Макар Калашников да не бе съгласен с това, мисълта на Учреждението работеше изключително виртуозно. Тя превръщаше изнасилвачите в привлекателни жени и ги изпращаше в мъжкия затвор, в който лежаха пощурели от вековно въздържание самци. Едва след като престояха там петстотин години и след като окончателно ги съсипеха, те получаваха правото да подадат молба да бъдат преместени в студиото, в което се снимаха високобюджетни немски порнофилми. В гърлата на рушветчиите не изливаха разтопено олово, както свидетелстваха средновековните европейски гравюри, изобразяващи Ада, а служителите на московската пътна милиция например ги изпращаха на работа в райони, обитавани от жители на Исландия, които просто не разбираха защо трябва да дават рушвет, тъй като тази страна беше последна по ниво на корупция в света. Нервните кризи и страшните запои сред нещастните пътни полицаи, принудени да живеят само със скромната си заплата, бяха нещо съвсем обикновено в града. Изпращаха алкохолиците да карат практиката си в общината на ислямските фундаменталисти, където нямаше и помен от водка, горделивците ставаха чистачки в обществените тоалетни, а пък джебчиите всеки ден ги инжектираха с парализиращи серуми и ги качваха в трамваите, в които се возеха скъпарски облечени милионери с натъпкани портфейли и отворени чанти.

Градът бе заимствал от богатия земен опит единствено онова, което значително усложняваше съществуването на гражданите му. Точно по тази причина окачаха реклами дори в тоалетните, тъй като рейтингите сочеха, че нищо не дразни толкова много хората, колкото това да им предлагаш по осемстотин пъти на ден да си купят „активно попиващи“ дамски превръзки. Домашните телевизори на борците срещу аморалното поведение денонощно излъчваха хард порно, а в общежитията на сексуалните маниаци непрекъснато се излъчваха филми за отглеждането на ягоди. Градът се задъхваше от невиждани задръствания дори и през нощите в почивните дни (за образец естествено бяха използвани Москва и Ню Йорк), силно разредената бира в ресторантите се сервираше само топла, а жените се оправдаваха с главоболие в леглата в течение на столетия. Времето беше ужасно — или цареше неописуема жега, от която асфалтът се топеше (единственият климатик се намираше в кабинета на шефа), или непрекъснато валеше дъжд вследствие на просмуканите подземни води и всички тънеха в есенна депресия. А заплатата се изплащаше крайно нередовно (преди десет години шефът почерпи този опит от правителството на Елцин).

Общо взето, това си беше истински Ад. Естествено, за да се поддържа легендарният му имидж, съществуваше и древен квартал с казани, в който демонстративно варяха специално наети грешници, а лицензирани екскурзоводи водеха там туристите от Рая.

За щастие на Калашников (както и на много други) през последното столетие за официален език за вътрешно общуване в Ада беше признат руският, тъй като той бе най-труден за изучаване от чужденците. Алексей бе срещал хора, които учеха руски в течение на петдесет години, но говореха на ниво „един гаща плява“. Официалните езици в Ада се сменяха на около хиляда години, а предишния път беше възприет кантонският диалект на китайския език. Надареният Наполеон се хвалеше на Калашников, че го е усвоил на един дъх, но на по-мудния Иван Грозни му бяха необходими няколко века, за да се научи да пише йероглифите.

В Ада имаше най-много проблеми с китайците. По традиция във всички заведения за обществено хранене в града сервираха най-лошата храна на света — английската. Дори и най-непретенциозните към храната побесняваха от това, че бяха принудени години наред да поглъщат пържените със старо олио fish and chips^[1]. Но тарикатите с дръпнати очи отваряха хиляди малки нелегални закусвални с по пет-шест масички, където пускаха само с парола. Ведомството вече бе закрило над половин милион такива ресторантчета, където в полукриминална атмосфера човек можеше да се наслади на кисело-лютива супа и патица по пекински, но те продължаваха да никнат като гъби след дъжд правопропорционално на броя на китайските жителите в Ада и служителите просто не смогваха. А най-важното бе, че така и не можеше да се разбере откъде китайците успяваха да се сдобият с нужните продукти. Подозираха в корупция самото Ведомство и смятаха, че може би някой от отдела за наказания на ислямските екстремисти тайно препродаваше на китайците излишъците от свинско месо, но засега тази версия не можеше да бъде потвърдена.

— И кой е убит? — реши се най-сетне да попита Алексей, загледан в немигащите жълти като на котка очи на шефа. Устата му се разкриви и разкри острите му кучешки зъби.

— Назначих те за ръководител на екипа за разследване. Ще научиш всичко на място.

Стаята се изпълни с шума на местещи се столове. Тъй като не пожела да се впуска в по-нататъшни обяснения, шефът се изниза плавно през междинната врата и остави след себе си христоматийната миризма на сяра. Калашников отвори сгъваемия си мобилен телефон, който стискаше в потната си ръка, и започна трескаво да търси в указателя му буквата „М“.