Zотов
Еликсир в Ада (58)

Петдесет и седма глава
Елементът от кръвта

13 часа и 08 минути

Ситуацията не се променяше. Калашников продължаваше да разглежда бележника, шепнейки неразбираеми думи и хапейки устни. На два пъти понечи да излезе от колата, но се натъкваше на някакво невидимо препятствие, спираше и се отпускаше отново на седалката.

„Това му се случва вече за втори път през последното денонощие — констатира печално изтрезняващият от паническите си мисли Малинин. — Май че съвсем е сдал багажа.“ Калашников не реагираше, когато размахваше ръка пред лицето му, а само отваряше уста като риба в аквариум и отново я затваряше. Малинин се отчая напълно, но в този момент му хрумна простичката идея как да му помогне. И дори се учуди, че не се е сетил по-рано, защото това винаги помагаше.

Той свали тумбестата кожена манерка от кръста си, развинти цилиндричната капачка и я напълно догоре с прозрачната течност. Унтерофицерът побутна безчувствения Алексей по рамото и му подаде импровизираната чаша.

— Пийнете си, вашброде. Може да ви олекне.

Ако по националност Калашников беше германец или турчин, номерът на Малинин нямаше да мине. Но в този случай всичко стана като по вода. Алексей взе като робот подадената чаша и я пресуши на един дъх. Не се закашля, както злорадо очакваше Малинин, но мътните му очи се избистриха или поне когато вдигна очи към унтерофицера, погледът му беше съвсем разумен.

— А, Серьога? Какво правиш тук?

— И таз добра. Чакам ви, вашброде. Както ми наредихте вчера.

Пред очите на Алексей отчетливо изплува сцената, в която излезе от Ведомството, и той си спомни краткия, но съдържателен разговор с човека с бялата престилка. Потръпна, погледна към отворения бележник, а химическите формули се взривиха в зениците му и образуваха черна паяжина.

— Серьога… — прошепна той и отново се отнесе нанякъде.

— Какво? — изплаши се Малинин.

— Закъсахме я… Дай ми още водка.

Втората чаша също се изля в гърлото на Калашников. Малинин се опита веднага да му налее трета чаша, но той отблъсна ръката му.

— Благодаря, оправих се. При шефа треснах и малко уиски. Главата ми бучи. Само да не заспя.

Той поседя около минута и за пореден път се вторачи напрегнато в страниците с формулите. Малинин отново зачака.

— Май че имаме огромен проблем, братле — възвърна си способността да говори Калашников. — Не ме карай да ти обяснявам какъв, защото дори не зная как да докладвам това на шефа. Трябва да се прибера вкъщи, да остана малко на спокойствие и да обмисля всичко. Все едно че ме удариха с парен чук по главата.

— Кажете ми де! — примоли се сълзливо Малинин. — Какво ви подшушна онзи дядка с бялата престилка? Какво има в оня шибан тефтер? Мама му стара, направо няма да заспя!

Лицето на Калашников придоби строго и в известна степен дори злобно изражение.

— Само да кажеш една думичка на някого за това, с теб е свършено — изрече с хищническо изражение той и стисна болезнено ръката на Малинин. — Още на първото заседание при шефа лично ще поискам да те изпепелят. А сетне чистачката най-спокойно ще смете праха ти и на другия ден вече никой няма да си спомня за теб. Надявам се, че разбираш какво ти казвам?

— Вашброде, ама аз… — задави се Малинин. — Мамка му, ако трябва, ще гриза земята…

— Общо взето — прекъсна клетвите му във вярност Калашников. — Онзи мъж с бялата престилка ми каза, че в бележника на Менделеев е записано следното: един от основните елементи, които се съдържат във веществото, е натурална кръв от плъх. И той е толкова сигурен в това, колкото е сигурен, че две и две прави четири. Зададох му въпроса няколко пъти, дори му се разкрещях, но той твърди, че е така. Моментално ми се зави свят, без малко не припаднах, краката ми се подкосиха и дори не зная как съм стигнал до колата.

Калашников замълча в очакване на бурната реакция на Малинин. Но той само примигваше объркано с очи. Сензацията за директора, който по неизвестни причини знаеше таблицата за умножение, не му направи впечатление.

— Не разбра ли какво ти казах? — вбеси се Алексей.

— Не — отвърна честно обърканият Малинин.

— На кого би могло да му хрумне такова нещо! — разкиска се Калашников. — Ето за какво става дума, умнико: къде, на кое място в целия град си виждал поне веднъж натурална кръв? Във вампирския квартал ли? Там има само сушена кръв във вид на прах! Тук има само мъртви плъхове, разбираш ли? А тази кръв е истинска! Схващаш ли какво означава това?

Малинин схвана само, че трябва да изчака края на ефектната пауза, защото началството му се бе съвзело окончателно и само след минута щеше да му обясни всичко и да му го поднесе на тепсия.

— Не схващаш — обобщи Калашников, след като сложи край на паузата. — Е, добре, щом си толкова тъп, ще ти обясня дума по дума тази сензация като на малоумен. Това означава, че веществото, с помощта на което бяха изгорени шестимата знаменити хора в Града и което се състои от няколко елемента, включително и светена вода, изобщо не е направено в Ада, както ние с теб наивно предполагахме до този момент. Защото в Града от веки веков не съществува нищо живо и всичко наоколо е мъртво — и хората, и животните, може би единствено растенията са нормални, но тях не ги слагаме в сметката. А истински живи плъхове с натурална кръв могат да се намерят само в онзи свят, от който навремето и ние с теб дойдохме тук.

Малинин зяпна и физиономията му неволно се превърна в точно копие на лицето на Калашников отпреди десетина минути. Но Алексей вече не гледаше към него и продължаваше увлечено да размахва ръката, в която стискаше бележника.

— Та така, братле, през цялото време сме търсили не където трябва. Установих това буквално секунда след като химикът ми каза за формулата на кръвта на плъха. Онзи, който планира и реализира всички убийства в Ада, изобщо не се намира в Града.

Последва още една ефектна пауза. Алексей най-после се сети за Малинин, който направо се бе вдървил, и го дръпна към себе си.

— Той е на Земята.

Калашников не чу отговора. Разнесе се глух пукот като от удар на дърво, Малинин удари рязко главата си в повърхността на облицования с желязо волан и изгуби съзнание.

Алексей не започна да го свестява. Вдигна краката си върху таблото и остана да седи така още около четирийсетина минути, мислейки за нещо. Безполезният вече бележник лежеше върху гърба на Малинин. Калашников не стигна бързо до решението, което взе.

Най-сетне извади мобифона си, включи го и след това погледна в указателя му. Стигна почти веднага до познатото му име от четири букви, което се изписа на дисплея, и натисна зеления бутон.

От другата страна вдигнаха слушалката още след първия сигнал:

— Ало. Здравейте.

— Добър вечер. Търся Вонг.

— Няма го, господине.

— А кога ще се върне?

— Не зная, господине. Не е казал на никого, излезе. Мисля, че след около пет часа ще е тук. Да му предам ли нещо?

— Не, благодаря — отвърна любезно Калашников. — Ще го потърся по-късно.