Zотов
Еликсир в Ада (3)

Втора глава
Уродливо утро

6 часа и 02 минути

Както винаги Калашников се събуди доста рано и причина за това бяха дивашките крясъци зад стената. Беше обикновено сиво утро — такова, каквото бе през последните осемдесет и пет години. Наемателите на съседното жилище непрекъснато се сменяха, но проблемите им винаги бяха едни и същи. Виковете плавно преминаха в истеричен писък, в който се долавяше страдание.

Алексей нямаше нужда да гадае какво се случва в този момент там, тъй като Управлението за наказания не се отличаваше с изобретателна фантазия. В стаята на бойците от „Ал Кайда“ отново бяха пуснали расови свине, които на всичкото отгоре бяха намазани с мас, та кошмарът да е пълен. Терористите пристигнаха съвсем наскоро и още не бяха свикнали с мястото, на което се намираха. Обикновено за някакви си петдесет години човек се примирява с какво ли не и понася наказанието си тъпо и безропотно като крава в обор. Тъй като, ако си се държал добре, средното по продължителност възмездие продължаваше най-малко сто хиляди години, а след това дори и най-зверските мъчения се превръщаха в съвсем обичайна процедура, да речем, като сутрешната гимнастика.

Калашников се протегна, докато костите му изпукаха, и си спомни как преди година и половина в това жилище доведоха Аслан Каскадов. Заринатите в книжата си бюрократи от Управлението за наказания, лишени от каквото и да било въображение, също решиха да го плашат със свине. Само че по съветско време едва ли имаше един кадрови военен, който поне веднъж да не е опитвал свинско, особено като се имаше предвид с каква помия ги хранеха във войнишките столови. След като видя, че свинете не въздействат на Каскадов, шефът наби канчетата на цялото учреждение. „Това тук да не ви е Сочи! Това тук да не ви е курорт!“ Проблемът беше решен едва след седмица с помощта на свежо попълнение в лицето на един нов креативен мениджър, който постъпи на работа след катастрофа в Москва. По негово предложение изпратиха бившия президент като „новобранец“ в ремонтния взвод, където се разпореждаха „старите пушки“ от противниковата армия, които до един бяха участвали във войната в Кавказ. Каскадов вече трети месец удържаше положението сред „старите пушки“, макар да беше ясно, че никой не би могъл вечно да чисти всеки ден тоалетните чинии с четка за зъби.

Алексей отвори очи с огромно усилие. Отново видя стаичката, с която бе свикнал — съдраните й тапети от вестници, тавана с петна, издутия жълт линолеум. Както и изсъхналият фикус, който му подари наивната Мария-Антоанета и който не беше поливал вече трета година. Големината на цялото жилище беше само трийсет квадратни метра заедно с кухнята. Какво пък, макар и да бе скапано, все пак си беше негово. Защото някои чакаха по четиристотин години на опашка за собствено жилище.

В това време зад стената се вихреше истинска вакханалия. И не можеше да се разбере кой врещи по-силно — свинете или бойците. Добре де, той беше наясно, че повече няма да може да заспи. Макар че за какъв сън можеше да става дума, при положение че закъсняваше. Проклетият будилник отново не работеше.

Алексей наплиска лицето си с ръждива ледена вода и се погледна в спуканото мътно огледало над умивалника. Видяното не му хареса. От огледалото го гледаше мъж с кестеняви коси, кафяви очи и набола четина, чиято вежда бе разсечена от едва забележим белег. Какво ли намери в него Алевтина? Направо ума му не го побираше. Всъщност в момента беше крайно неподходящо да си спомня за нея.

Калашников погълна чашата отвратително царевично кафе, облече си ризата и бързо я закопча. Мързеше го да си вземе душ, още повече че в офиса имаше прекрасна баня, макар и без гореща вода, но пък гореща вода нямаше в целия град. Докато намъкваше панталоните си, подскачайки на един крак, той сграбчи черното си сако от леглото и хвърли бегъл поглед към часовника. Асансьорът не работеше вече от половин година, а старият му автомобил „Победа“ ръждясваше в гаражната клетка. Вчера не можа да зареди с бензин, защото на бензиностанцията имаше огромна опашка, а безплатните му талони свършиха преди седмица.

Алексей слезе на бегом по стълбището от осемдесет и седмия етаж и бутна с рамо изкривената врата на входа, покрита с олющена зелена боя. В очите му блесна огромният светещ билборд с рекламата на „Кока-кола“ и въпреки че бе свикнал с нея, той инстинктивно се смръщи. Трябваше да отдаде дължимото на Управлението за наказания, защото такива шегички се използваха като възможно най-универсални мъчения. От рекламите страдаха всички — и привържениците на „Ал Кайда“, и антиглобалистите, и комунистите, и дори бившите граждани на САЩ, които бяха абсолютно уверени, че поне тук няма да видят тази реклама. Да не говорим за самите служители на „Кока-кола“, на които им се повдигаше само от вида на тези билбордове. Разбира се, имаше и служители, които много се радваха на ярките плакати в червено и бяло, но все пак Учреждението не ядеше хляба си напразно и веднага ги заселваше в онази част на града, където висяха рекламите на „Пепси-кола“…

Калашников притича покрай павилиончето със залепена накриво бележка „Бира няма в понеделник и през всички останали дни“, задържа се на спирката само за миг и едва успя да скочи в раздрънкания автобус, който се носеше с реактивна скорост. В града никой не използваше таксита и изобщо не беше ясно защо съществуваха, при положение че за тях наемаха само слепи шофьори. Те прекрасно се ориентираха в потока от коли по миризмата на бензин, но малко хора можеха да се примирят с факта, че таксиджиите винаги закарваха клиентите си на друг адрес. Разноцветните автобуси в града бяха само индийски и не стига, че в тях натъпкваха по двеста души, но и още толкова висяха на гроздове на вратите им.

Алексей се вкопчи в басмяната пола на една жена, която се държеше за перилото, и отново хвърли поглед към часовника си. Вече закъсняваше с три минути. Имаше случаи, когато шефът уволняваше хора заради това, че са пристигнали само една секунда по-късно, и никой не знаеше къде изчезваха те сетне. Уж нямаше нищо по-лошо от това да живееш в града, но от личен опит Калашников знаеше, че има и още как. Например на тях нищо не им костваше да не ти позволят да се видиш със семейството си цели петстотин години.

Щом се сети за семейството си, той се натъжи още повече. Ама че тъпотия! Вече измина почти цял век, а той все не можеше да се успокои. И взе решение. Каквото и да се случи, вечерта ще се отбие в китайския квартал, ще си поръча гарафа водка и кротко ще се напие.

Автобусът едва не се обърна на поредния завой, изсвистя страдалчески със спирачките си и спря до хилядаетажната сграда на Управлението за наказания. И макар Алексей да беше любимец на шефа, много добре знаеше, че той не би простил закъснение от четвърт час дори на родната си сестра. Калашников се втурна в сградата, размаха пластмасовата си карта пред портиера ескимос и в движение се напъха в претъпкания железен асансьор.

— Здравейте! — усмихна се Калашников на колегите си и си пое дъх. — Какво ново?

В отговор последва мълчание. Когато асансьорът, който се движеше надолу, стигна някъде към двайсетия етаж, един от присъстващите се съжали над него и едва чуто прошепна в ухото му какво ново се е случило в Учреждението тази сутрин. И Калашников страшно съжали, че изобщо е легнал да спи през тази нощ. Но вече беше късно за това…