Аби Клементс
Карамел с морска сол (5)

Глава втора

— Последно волеизявление и завещание на мисис Вивиен Макавой — прочете адвокатът.

В кантората цареше абсолютна тишина и въздухът беше натежал от напрежение. Адвокатът — мъж на средна възраст, облечен в графитеночерен костюм, бе седнал зад старо дъбово писалище, държеше в ръце последните желания на бабата на Анна и Имоджен.

През последните два дни семейството им беше почти неразделно и въпреки това, тук, в тази претъпкана стая на втория етаж в адвокатската кантора в Брайтън, те се чувстваха някак дистанцирани един от друг.

Предишния ден погребението бе преминало спокойно. Крематориумът беше толкова претъпкан от приятелите на Вивиен и бившите й клиенти, дошли да й засвидетелстват почитта си, че се бе наложило да върнат някои хора. Към края на службата едно момченце бе подало съболезнователна картичка на Том, с нарисуван на ръка сладолед, посипан с блестящ скреж.

— Тя беше добра жена — бе казало то, преди да се върне при майка си.

След погребението семейството и неколцина приятели се върнаха в къщата на Том и Джан в Луис за сандвичи и напитки. Историите и спомените, които си разказваха хората за баба й, придадоха завършек на събитието за Анна. Но тя забеляза, че баща й не взе участие в нито един разговор, измъкна се от тълпата и се оттегли в студиото си в ранния следобед.

За днешното огласяване на завещанието Анна беше облякла черен блейзър и панталони, шити по поръчка, носеше бронзово бижу и беше вдигнала дългата си тъмна коса на френски кок. Изглеждаше компетентна и спокойна, макар и да не се чувстваше така. Отърсвайки се от тъгата си, тя извади химикалка и бележник и се приготви да води записки.

Баща й, с очила с телени рамки, които носеше рядко, гледаше право напред, безизразно и като че ли претръпнал, а майка й търсеше нещо в кожената си чанта. Имоджен гледаше разсеяно етажерката за книги и си играеше с кичур коса. В помещението бяха още чичо й Мартин и съпругата му Франсоаз, която седеше неподвижна и скована.

О, хора, хайде де! Разведрете се малко! — Анна се усмихна, представяйки си какво би казала баба й, ако ги беше видяла сега.

Станалото — станало и нищо не можеше да го промени, помисли си Анна. Най-малкото, ако се стресират заради подялбата на някакво имущество. Това беше просто част от процеса. Тази сутрин баща й бе казал, че не иска да дойде и не го е грижа за вещите на майка му, а му липсва компанията й, но Анна в крайна сметка го убеди колко е важно да присъства.

— Мисис Макавой е особено настоятелна по един въпрос — четеше адвокатът, като разлисти документите, за да покаже, че желанията на клиентката му надхвърлят размера на лист А4. Франсоаз се наведе напред в стола си и се заслуша по-внимателно.

— И това е… хмм… грижата за нейното куче Хепбърн.

Анна потисна изненадания си смях, припомняйки си любимото кученце на баба си. Трябваше да се досети — колко типично за Вивиен да впише Хепбърн най-напред в списъка си — та те бяха неразделни. Очевидно той бе стоял до Вивиен до последно — хората от бърза помощ казаха, че неговият лай привлякъл вниманието на съседите. В момента Хепбърн спеше върху дивана в къщата на родителите й.

Адвокатът продължи.

— Мисис Макавой желае за Хепбърн да се грижи внучката й Анна, за да може… — и той отново погледна в документа — да продължава все така да се разхожда по любимите си пътеки покрай плажа и да получава лакомствата си с бекон от магазина „Догс Ен’Ко“ в Хоув.

Анна кимна в знак на съгласие, външно спокойна, но вътрешно изпадайки в паника къде ще вмести и куче в своя живот. Ще й разреши ли шефът й да го вземе в офиса? Джон обича ли кучета?

Поне Алфи щеше да е щастлив, помисли си тя, спомняйки си как бе прегърнал с пълничките си детски ръчички кученцето, когато се запозна с него. Хепбърн щеше да е хит поне на този фронт.

— Сега към имотите — продължи адвокатът с облекчение, че се прехвърля върху по-съществени въпроси. — Жилището на мисис Макавой в Хоув, петстайна къща.

Цялото семейство познаваше добре къщата, особено Том и Мартин, които бяха израснали там. Викторианска къща на тиха уличка, с просторни стаи с високи тавани и голяма градина с езерце — всички имаха спомени, свързани с нея. Това бе къща, винаги изпълнена с шум и живот.

Вивиен говореше от години, че трябва да си намери нещо по-скромно и по-практично. Анна обаче усещаше, че й бе трудно да се откаже от къщата, в която бе живяла със съпруга си Стенли толкова години.

— Наследява се поравно от двамата й сина, Том и Мартин.

Братята си кимнаха миролюбиво.

Адвокатът повдигна леко очилата на носа си и се върна към документа.

— Сега за друг възлов актив…

Всички знаеха какво ще последва. Пръстите на Франсоаз с добре поддържан маникюр се вдигнаха към гердана й и се заиграха с дребните кремави мъниста.

Анна прехапа устна. Докато адвокатът ровеше из документите, тя се сети за разговора на закуска, проведен тази сутрин от семейството в дома на родителите й.

— Е, местоположението на магазина не е много лошо — започна Франсоаз, като си наля чаша силно кафе от кафеника. Храната пред нея стоеше непокътната. — Мисля, че има потенциал. Да се надяваме, че Вивиен е премислила внимателно кой най-добре ще го осъществи.

Амбицията в гласа й не можеше да бъде сбъркана с нищо.

— Да — съгласи се Том малко отнесено. — Е, аз не съм сигурен какво бих направил с магазина — добави той, като топна залък в рохко свареното си яйце, а после така и не го лапна. — Не съм от деловите бизнесмени, а и си имам достатъчно работа с моите скулптури напоследък. А мама знае колко е заета Джан с агенцията. — Той остави топнатия в жълтъка залък отстрани на чинията си, като че ли гладът му се беше изпарил. — Мама знаеше, исках да кажа.

— И, разбира се, ние живеем в Париж… — включи се Мартин, докато мажеше с масло препечената си филия.

— Но това не би трябвало да бъде проблем — добави Франсоаз, вдигайки чашата с кафе до начервените си устни. — Мартин, ти знаеш, че си търся един, как му викате вие… малък „проект“. Може да е това? Разбира се, трябва да изчакаме и да видим какво е решението на Вивиен… и да се надяваме, че е по-делово, отколкото когато тя стопанисваше магазина.

Франсоаз хвърли поглед навън през кухненския прозорец на традиционно английската кухня на родителите на Анна.

— Отдавна си мисля при посещенията ни тук, че южното крайбрежие… може да понесе малко повече изтънченост. Един ресторант с малко френска елегантност. Може би бих могла да създам един тук.

Имоджен погледна Анна и дискретно повдигна вежди. Баба им — елегантна по свой собствен начин, но отколешен привърженик на домашно приготвената храна и пържената риба с картофки в края на седмицата — никога не бе стъпвала в претенциозен ресторант.

Сега, в кантората на адвоката, Имоджен погледна сестра си отново, докато чакаха тревожно новината.

— И така — продължи адвокатът. — Да преминем към магазина на мисис Макавой, търговско помещение в Аркадата „Гранвил“ в Хоув, използвано в момента за продажба на сладолед и напитки.

Анна се опита да не взема навътре безстрастното, студено описание — адвокатът само си вършеше работата. Но „Залез 99“ — магазинът на баба й Вивиен край морето беше много повече от помещение „използвано за продажба на сладолед“. Много, много повече. От петдесетте години на миналия век, когато Том и Мартин били още малки момченца, магазинът бил мечта на Вивиен, нейният бизнес, основан заедно със съпруга й Стенли, който бе продължила да стопанисва дълго след смъртта му.

Сега обаче, в непоносимо дългото, както се стори на Анна, мълчание в офиса на адвоката бяха на път да научат как ще се развият нещата.

— Мисис Макавой е пожелала помещението на магазина да бъде наследено от…

Настъпи тишина. Със силата на волята си Анна подканяше адвоката да продължи. Това напрежение бе по-лошо от „Сделка или не?“.

— … внучките й Анна и Имоджен Макавой с равни дялове. Има оставена също и известна сума пари, предназначена да покрие началните разходи.

— Господи — въздъхна Имоджен, като се изпъна в стола си и ярките й очи се отвориха широко. — Искам да кажа… — Тя вдигна ръка до устните си и поклати леко глава. — Съжалявам, но господи, наистина, Анна — обърна се Имоджен към по-голямата си сестра, — какво си е мислила тя, че ще направим с магазина?

Анна продължаваше бавно да осмисля информацията. Беше сигурна, че възможностите са ограничени, че магазинът ще отиде или при баща й, или при чичо й. Изобщо не беше предвидила такъв развой. Да се грижи за Хепбърн беше едно, но да поеме контрола върху бизнеса на Вивиен?! Това беше нещо съвсем различно.

— Оставила е бележка за вас… — продължи адвокатът, като надникна в допълнителен розов лист, закачен отпред на документа. После се прокашля и зачете. — Написала е: „Знам, че не съм в крак с времето, но вие двете сте точно жените, които ще придадат модерен вид на магазина. Затова го оставям на вас. Нашият семеен бизнес. Накарайте ме да се гордея с вас“.

— Оставила е за вас и този албум със снимки — добави адвокатът и подаде на Анна тежък позлатен том. — По отношение на магазина ще трябва да уговорим час, в който и двете да дойдете, да подпишете документа за собственост и да вземете ключовете.

Анна пое албума безмълвно, после усети как в нея се надига паника. Съдейки по изражението в очите на Имоджен, не беше единствената.

 

 

След срещата се върнаха в къщата на Вивиен и се настаниха във всекидневната. Анна плъзна очи по стенния часовник, персийския килим, черно-белите снимки в рамки — същото място, където бе седяла с баба си преди седмица и половина, но този път за Вивиен само се шепнеше.

Джан послушно наливаше чай от скъпоценния й чайник, а Анна раздаваше чашите с горещ чай с по една от домашните си джинджифилови бисквитки в чинийката.

— Това беше малко изненадващо — обади се Том и се облегна в тъмнозеления фотьойл на майка си до камината.

— Няма да ви е лесно, момичета — добави Франсоаз, като погледна към племенничките си. Беше застанала до еркерния прозорец, хванала отделно чашата и чинийката, с плътно стиснати устни. — По-добре е наистина да го продадете.

Чичо им наклони глава и се обърна към тях.

— Освен ако нямате голямо желание да го стопанисвате, разбира се. Имоджен?

— Не гледай мен — отвърна Имоджен, докато отхапваше от бисквитката. — След десет дни се връщам обратно на плажа.

— Ами ти, Анна? — попита Мартин. — Предполагам, че едно от нещата, които трябва да имаш предвид, е апартаментът, който току-що купи. В момента имаш редовен доход, но ако поемеш магазина, няма да е същото.

Анна разбърка лъжичка захар в чая си и кимна учтиво. Току-що повишена в длъжност маркетинг директор на събитията в Брайтън Павилиън, тя най-сетне имаше свястна, стабилна заплата. Съзнаваше добре, че при тази криза в сектора на изкуството, беше една от малкото щастливки.

И въпреки това, след седем години в тази фирма, където прекарваше все повече време по срещи и да отговаря на електронните съобщения… може би беше дошло време за промяна. Не смееше да си помисли, но нима винаги не си беше мечтала да приготвя храна, нещо, по което страстно се увличаше още от момиченце?

— Мартин, разбира се, е прав — намеси се и майка им, като хвърли поглед към Анна и я върна в настоящето. — Искам да кажа, че тази работа не е много сигурна, нали, миличка? Да стопанисваш магазин. Особено в такъв момент. — Том седеше до нея и пиеше чай бавно и мълчаливо. — А мисля, че всички знаем колко отдавна сметките на магазина не са излизали на печалба.

Анна си спомни последния път, когато посети „Залез 99“ — майка й беше права. Това не беше очарователната сладкарничка, която често си мечтаеше да има… беше занемарен и очукан магазин, да не говорим колко плачевно малък бе броят на клиентите. Без нито ден опит зад гърба си, щеше да й е невъзможно да го поеме сама.

— Отивам да си налея чаша вода — каза Анна, стана и отиде в кухнята. Имоджен я последва и хвана сестра си за лакътя.

— Хей — заговори Имоджен. — Не се изненадвам, че искаш да избягаш. Не им позволявай да те накарат да правиш, каквото им се иска, сестричке. Всъщност какво мислиш за всичко това?

— Честно казано, не знам — отвърна Анна, като се облегна на кухненския плот.

— Е, аз имам нужда от сериозно питие точно в момента — заяви Имоджен, ровейки из барчето на баба си. — Та какво казваше?

— Нужно ми е време да помисля. Трогната съм, че баба Вив е постъпила така. Но отговорността… та какво знае, която и да било от нас за управлението на магазин, Имо?

— Абсолютно нищо — отвърна сестра й, след като откри стара бутилка с бренди и си наля чаша. Вдигна въпросително вежди към сестра си, но Анна поклати глава.

— Не, благодаря, това като че ли не е отваряно от десет години. Имоджен отпи една глътка и се намръщи, потвърждавайки подозренията на сестра си.

— Ето защо казвам сега, че това не е за мен. И ти не би трябвало да се чувстваш притискана — само защото е оставила „Залез 99“ на нас, не значи, че трябва да го приемем. Ти си имаш своята баровска работа, за която да мислиш.

Анна шеговито бодна Имоджен в ребрата.

— Не е баровска — възрази тя. — Все още трябва да си приготвям сама чая.

— Знаеш, че просто завиждам — усмихна се сестра й. — За това и за апартамента. Стигнала си далеч, сестричке. И не искаш да зарежеш всичко това, нали?

Тук, в къщата на Вивиен, с любимите й рецепти, все още закачени на хладилника, и с дреболийките, подредени на перваза на прозореца, на Анна й беше трудно да се пребори с чувството, че Вивиен някак все още можеше да чуе думите им.

— Става все по-лоша, нали? — каза Имоджен, кимайки към всекидневната.

— Кой, мама ли?

Имоджен се разсмя.

— Не, не мама. Вече съм свикнала да се заяжда с мен. Не, говорех за Мадам в другата стая — тя понижи глас до театрален шепот, — Франсоаз.

— Хммм — въздъхна Анна. — Да, разбирам какво имаш предвид. Тя наистина иска магазина, нали?

— Не го криеше — допълни Имоджен, като отпи от шерито си. — И очите й светнаха, когато заговори за идеята си за френския ресторант. Говореше, като че ли вече е неин.

— Предполагам — прошепна в отговор Анна. — Но ти, както и аз, знаем как би се почувствала в случая баба Вив… определено не би желала нещо подобно. Човек би помислил, че с вилата в Дордон и апартамента в Париж, Франсоаз и Мартин са се установили твърдо във Франция.

— Може би й се иска да пътува — предположи Имоджен. — Във всеки случай защо не идем да хвърлим един поглед на магазина? При условие че няма да имаш нищо против да ти се натрапя за няколко нощи, докато обмислим следващия си ход. Любопитна съм да го видя отново, да зърна онова бижу, което баба Вив ни е оставила.

— Разбира се, ела да отседнеш при мен, ще можеш да разгледаш апартамента, ще видиш отново Джон и ще се запознаеш както трябва с Алфи. Но ако очакваш магазина да е бижу… Е, да речем, че е бижу, на което му трябва доста лъскане.