Аби Клементс
Карамел с морска сол (35)

Глава трийсет и втора

На дъската за специалитети — Пралинов деликатес

Анна седеше на същото високо столче, на което бе седяла до сестра си като дете. Пред нея имаше купа с пралинов сладолед, щорите на магазина бяха спуснати наполовина и умълчаният Хепбърн й правеше компания. Дори и той като че ли разбираше, че нещо не беше наред.

Тя огледа магазина и се сети за всички препятствия, с които се бяха сблъскали с Имоджен досега — а знаеше, че ще има и много други. Беше много по-лесно, когато ги посрещаха заедно. Щеше ли да се справи сама?

Някой почука на рулетката и Анна видя през прозореца долната част на Иви, която не можеше да бъде сбъркана в характерния си гащеризон и розовите боти.

— Иви — възкликна Анна и настроението й малко се оправи.

— Разбира се, че съм аз, миличка — каза Иви. — Ще ме пуснеш ли?

Анна вдигна рулетката и видя усмихнатото лице на Иви. За момент й се стори, като че ли донякъде и баба й Вивиен бе застанала също там.

— Добре ли си, скъпа? Много си бледа.

— Честно казано, била съм и по-добре — призна Анна.

Двете с Иви седнаха в едно сепаре.

— Неприятности с мъже? — пробва Иви и докосна ръката на Анна със своята, с покрити със сребърни пръстени пръсти.

— Да — отвърна Анна. — Колкото искаш. Но не това е причината. Достатъчно ми се струпа през последните дни, но не става дума за днес. Става дума за магазина. Или по-скоро за Имоджен.

— Засърбели са я подметките ли?

— Как се сети?

— Може би краставите магарета отдалеч се подушват — засмя се тихичко Иви. — Навремето и аз попътувах доста. Забелязах този копнеж за приключения у сестра ти още първия път, когато я видях.

— Та нека се досетя, ти се тревожиш от това — продължи тя, като кимна към тезгяха, към пълните с шарени сладоледи витрини и натрупаните накуп вафлени фунийки с всякакви размери. — Да управляваш магазина самичка?

— Да — каза Анна. — Горе-долу това е — и се разплака тихичко.

— Е, работата е много, нали, когато я вършиш сама. Но ти си силна жена, Анна. В теб има толкова много от баба ти.

— Наистина ли мислиш така? — подсмръкна Анна и изтри сълзите с ръкава на жилетката си, доволна, че освен Иви нямаше кой да я види.

— О да, ти олицетворяваш духа на Вивиен. И много борбен дух, при това.

— Тя липсва ли ти, Иви? — попита Анна.

— Дали ми липсва ли? — Иви повдигна вежди. — Не минава ден, без да ми липсва баба ти. Като че ли е оставила дупка в сърцето ми.

И точно тогава Анна го забеляза. Проблясък на болка в очите на Иви, чувството, че я е напуснала не само приятелка, но и сродна душа.

— Няма друга като Вивиен — отбеляза Иви.

— В момента ми липсва толкова много — каза Анна. — Винаги е знаела как да постъпи правилно.

— О да — усмихна се Иви. — Но и ти го знаеш. Трябва само да накараш останалите гласове да замълчат и да се оставиш да чуеш собствения си.

Час по-късно Иви и Анна още седяха в сепарето с чаши чай и албума със снимки на Вивиен пред тях на масата.

— Ето тази тук… — Иви посочи една черно-бяла снимка, закрепена с фотоъгълчета на страницата — е от онова лято през шейсетте години, знаеш ли, с шитите по поръчка дрехи и лъскавите италиански мотори. Идваха тук, биеха се за нищо и никакво, и правеха ужасни поразии.

Анна се загледа по-внимателно в снимката. Витрината на „Залез 99“ беше счупена, с куп стъкла пред нея, а магазинчето на Иви до него беше още по-пострадало, като вратата висеше избита на пантите си.

— Бяхме се вкаменили от страх онзи ден. Скрихме се в кухничката отзад в моя магазин и чакахме полицията да дойде и да ги усмири. Но им трябваше цяла вечност, за да пристигнат. А ние чувахме как онези младежи си причиняваха бог знае какво един на друг. Искам да кажа, ти ни познаваш с Вивиен, никога не сме били от плашливите. Но това беше нещо различно — нещо невиждано преди. Никой тук не беше виждал такова нещо.

— Звучи ужасно — каза Анна. — Толкова щети за нищо. Но се радвам, че не са ви наранили.

— Да, всъщност имахме късмет. Макар че тогава не разбирахме това и на двете ни струваше куп пари да оправим магазините.

— Представям си. Ами тази снимка? — Анна посочи една фотография на другата страница. Табелите на магазините, които би трябвало да светят ярко с неон, бяха тъмни и очукани. Вивиен и съпругът й стояха пред магазина усмихнати, но нещо в израженията им подсказваше, че нещата не са розови.

— Това е през осемдесетте години на миналия век… бизнесът не вървеше никак тогава. Но ние всички се подкрепяхме, помагахме си. И, разбира се, след като веднъж минеш през нещо такова, вече знаеш, че то ще отмине. Че нещата скоро ще се оправят. Винаги се оправят.

— Вие просто не сте се отказали, нали? И двете — добави Анна.

Тя разлисти нови снимки — чествания, улични купони, реновиране на магазините, мебели от петдесетте години, после психеделични снимки от седемдесетте, като тоалетите на баба й отразяваха и промените в модата.

— Не се отказвахме — потвърди Иви. — И ти няма да се откажеш, скъпа. Ти си от оцеляващите.

— Така ли? — попита Анна неуверено. Изминалите седмици бяха оставили своя отпечатък.

— Разбира се, че си от оцеляващите. Баба ти толкова се гордееше с теб.

На другата сутрин Анна започна работа с повече енергия и ентусиазъм, отколкото от дни насам.

Предната вечер, след като поговори с Иви, тя реши, че е готова да управлява магазина сама. Насърчена от това ново начинание, тя също така изтри номера на Джон от телефона си и най-сетне го изключи от приятелите си във фейсбук. Усещаше се освободена.

Все още отчаяно й липсваше Алфи. Липсваше й и Джон. Но когато предната вечер се прибра в апартамента, тя изведнъж разбра, че той не е празен без тях двамата. Просто се подготвяше да бъде напълнен с нещо ново. Нещо, за което Анна сега имаше място.

През почивката Анна отвори лаптопа и включи имейла си. Откри ново съобщение.

До: Анна

От: Матео

Скъпа Анна,

Поздрави от другата страна на океана. Прости ми, че ти пиша. Знам, че имаш свой собствен живот в Англия и всъщност би трябвало да те оставя на мира. Но истината е, че не мога да спра да мисля за теб.

Знам, че ти не искаше да ти казвам какво изпитвам към теб, когато беше тук. Но сега не можеш да ме спреш (ха!). Когато влизаше в стаята, тя светваше. Искам такова нещо в живота си. Искам те в живота си.

Анна попиваше бавно думите на Матео. Да научава за чувствата му директно от него я изпълваше с топлина.

Сигурно мислиш, че трябва да ми съобщиш, че имаш приятел. Не се тревожи, аз вече знам. Ти никога не си загатвала нещо различно. Шан ми каза, но аз вече се бях досетил.

Независимо от това, ще използвам този шанс. Защото не го направих тогава… така е. Предполагам, че ще се превърна в тъжен старец, който се чуди как биха могли да се развият нещата.

Надявам се, че си щастлива. Но ако не си… Или ако някой ден в бъдеще няма да бъдеш… Аз съм тук. Най-малкото, бих могъл да ти направя хубав сладолед, за да те разведря.

Сега ще натисна „Изпрати“ (Няма да се изплаша!)

Анна, не мога да те забравя.

Матео, целувки

На Анна й бяха необходими няколко минути, за да осмисли думите му. После отвори нов прозорец и започна да пише.

До: Матео

От: Анна

Здравей, Матео, Благодаря за писмото.

Тя се поколеба. Не й прозвуча добре. Натисна „Изтрий“, докато не заличи всичко.

Беше чудесно да прочета…

„Изтрий“

И започна да пише отново.

Опитай това

После подхвана наново.

Гранита с манго и малини

Продукти…

Когато свърши да пише, пое си дълбоко дъх и натисна „Изпрати“.