Аби Клементс
Карамел с морска сол (26)

Глава двайсет и трета

— Това е пропуск за търговци — каза Имоджен, като показа пропуска си за Гланстънбърския фестивал на охранителя край оградата.

— Не съм виждал такива преди — отбеляза той, загледан в сигнално оранжевия ремък, който тя му връчи.

— Всички търговци на храна и напитки имат такива — каза Имоджен, като започна да губи търпение.

Той какво си мислеше — че е докарала тук вана само за забавление, за да се опита да проникне по този начин на музикалния фестивал ли?

— Ще трябва да се обадя на шефа си — заяви мъжът, като зашляпа в калта с гумените си ботуши в цвят каки, пръскайки наоколо кал с всяка стъпка.

Имоджен потегли по обед. Натовари вана с неща от първа необходимост, които зае от приятели, посещаващи редовно фестивалите, а после натъпка фризерите на колата със сладоледи и сорбета, както и с торби с фунийки и вафли. Оставаше й само да се надява, че топлото време ще се задържи — ако годината се окажеше отново дъждовна, не само че имаше опасност от нов кошмар, свързан със здравната безопасност, но беше почти сигурна, че хората щяха да се насочат към вановете с органичните бургери, а не към ледените сорбета и гранита.

Докато чакаше охранителят да я пусне, стана шест часът вечерта. Пътищата за Съмърсет бяха почти безлюдни, с изключение на последните няколко мили до мястото на събитието, където започнаха задръстванията. Тя изтърпя дългото пъплене в трафика заедно с останалите посетители на фестивала, които бяха тръгнали по-рано, като надуваше до дупка радиото си.

Анна се труди усърдно цяла сутрин, за да приготви навреме сладоледите за Имоджен. Изглеждаше й изморена и Имоджен й предложи да й помогне, но Анна настоя да свърши всичко сама.

— Можете да минете — каза й охранителят, като й връчи обратно пропуска и й махна да мине през портата. — Между другото, имате хубав ван.

Имоджен форсира двигателя и той веднага се задави. Прониза я тръпка на страх — може би все пак трябваше да го закара на преглед при квалифициран механик, преди да тръгне на такова дълго пътешествие? Завъртя отново ключа и този път, за нейно огромно облекчение, моторът заработи. С шумен рев двигателят се съживи и ванът се затресе през портата по неравния кален терен.

И ето че тя вече беше вътре! Щом колата навлезе в периметъра на фестивала, я прониза тръпка на възбуда за съботата и неделята, които й предстояха. Да, нямаше да стои със скръстени ръце, но извън границите на магазина веднага се почувства по-свободна. Отдясно и отляво се заредиха поляни с бели вигвами, а хората бяха започнали да разпъват и по-малки палатки и сергии за храна и напитки. Жена с фосфоресциращ елек погледна пропуска и й посочи къде да паркира вана. Тя провери отново детайлите. Позицията му беше идеална — съвсем близо до сцената на „Джаз Уърлд“, където посетителите на фестивала щяха да мързелуват на слънце и най-вероятно щяха да похапват, и на около десет минути от по-голямата сцена на „Пирамидата“, където щяха да свирят основните банди, което й гарантираше силен човешки поток.

Имоджен паркира вана и слезе, като лекичко се протегна, за да отпусне стегнатите си от шофирането мускули. Обърна се към возилото, което току-що беше направило първото далечно пътешествие като нейна собственост и усети прилив на гордост. Боядисан в свежи пастелни тонове, със смело лого и сладоледена фунийка на покрива, ванът сега беше не само красив, но и функционален. Освен това, по пътищата не срещна друг такъв ван. Няколко коли и камиони й бяха изсвирили с възхищение по пътя за насам.

След като вече беше пристигнала, време беше да поразузнае как стоят нещата. Тя заключи вана с вещите си, нахлузи гумените ботуши, нахлупи сламената си каубойска шапка и тръгна да се запознае с новата обстановка.

Прекоси поляните и след малко стигна до нещо като повдигната площадка в задната част на периметъра, където големи каменни блокове наподобяваха миниатюрен Стоунхендж. Група мъже и жени на по двайсетина години, седяха в средата на това полусвещено пространство и пееха под акомпанимента на лошо изпълнение на китара.

— Има ли място за още един човек? — попита Имоджен.

— Разбира се — каза едно момиче със сплетена на африкански плитчици коса. — Можеш ли да пееш?

— Не, но мога да свиря на китара — отвърна Имоджен и седна с кръстосани крака до тях на одеялото.

— Слава богу — засмя се жената. — Подай китарата, Рик.

Тя взе инструмента от приятеля си и го подаде на Имоджен, въпреки протестите му.

— Някакви специални поръчки?

— „One Way or Another“ на „Блонди“ — провикна се някой.

Имоджен прокара пръсти по струните и настрои китарата, преди да изсвири началния акорд. Докато свиреше, поляната бавно се запълни с нови групи младежи, които бяха започнали отрано фестивала. Групата, към която се беше присъединила тя, пусна по веригата двулитрова бутилка сайдер, като след всяка глътка хората запяваха все по-силно.

— Продължавай — подкани я един от младежите, когато Имоджен се опита да остави китарата.

— Окей, само още една — склони Имоджен. — Но не мога да остана тук цяла нощ. Трябва да стана рано и да приготвя вана за сутрешните клиенти.

— Какво продаваш тук? — попита друг красив младеж с гъсто набола брада и вълнен пуловер. — Приличаш на една от нас. Нали не си тук, заради някакво капиталистическо мероприятие?

Имоджен се разсмя.

— Едва ли — каза. — Продавам само сладолед — изражението му поомекна. — Сестра ми го прави. Двете държим малко магазинче в Брайтън.

Младежът се усмихна с мързелива сладка усмивка, която привлече вниманието на Имоджен.

— Хубаво — каза той. — Между другото, аз съм Броуди.

— Имоджен — отвърна тя.

— Боб Дилън — „All Along the Watchtower“ — провикна се един подпийнал приятел на Броуди, който нямаше търпение пеенето да продължи.

— Окей, ти си я поръча — отвърна Имоджен, като прокара весело пръсти по струните, докато изсвирваше началните акорди.

Крясъците на подпийналите певци отекнаха в звездната нощ.

Имоджен се събуди във вана с вкус на умрели лебеди в устата си. Чувстваше я грапава отвътре, слепоочията й пулсираха и ужасно й се пишкаше. Вместо да си легне рано, както предвиждаше, тя остана да пие евтин сайдер с приятелите на Броуди до ранните часове на утрото. Увивайки се още по-плътно в спалния чувал, тя се опита да игнорира натиска върху пикочния си мехур, но това само влоши нещата. Имоджен неохотно се измъкна, навлече един полар и отвори вратата на вана. Протегна крака и обу гумените си ботуши, като събра кураж за посещение на най-близката химическа тоалетна.

Газеше из все по-гъстата кал и се опитваше да изключи някак главоболието си. Слънцето надничаше иззад хоризонта, осветявайки слабо пътя й до пластмасовата кабинка. Когато я блъсна миризмата на урина, смесена с химикалите на тоалетната, за миг тя беше почти сигурна, че ще се запознае отново със сайдера, който изгълта с любителите на китарата снощи. Задържайки дъх, отвори вратата на тоалетната и я затвори след себе си.

След няколко минути тя огледа къмпинга, докато крачеше обратно към вана. Наоколо все още имаше пръснати няколко души, които очевидно бяха будували цяла нощ, но иначе мястото тънеше в тишина. Заобикаляха я поля и тя за момент бе запленена от абсолютната красота на съмърсетския пейзаж с тучни зелени ниви и дървета. Е, не беше Тайланд, но не беше лошо.

Вече следобед, Имоджен подаде едно сорбе с чай „Ърл Грей“ на хубава блондинка — приличаше на Холи Уилоуби^[1] само че по-млада, а чистичката й рокля на цветя показваше, че току-що е пристигнала.

Имоджен прибра парите на момичето с усмивка и се обърна към следващия клиент.

— С какво да ви помогна? — попита тя жизнерадостно.

— Не повярвах на очите си, като видях Сара Канели до твоя ван — каза поредната жена от опашката.

— Сара?

— Момичето, на което току-що продаде сладоледа. Не я ли позна? Тя е домакин на онова прославено шоу с танци на улицата. Излиза с… О, забравих го. Ама е много прочут… дъщерите ми все се прехласват по нея.

— Наистина ли? — заинтересува се Имоджен. Напоследък тя почти не гледаше телевизия. — Е, да те посети знаменитост не е лошо нещо, предполагам.

— Това променя нещата, нали?

— Както и редовните клиенти — усмихна се Имоджен. — Та какво да бъде за теб?

— Сметанов сладолед с ягоди, моля.

Сутринта всичко вървеше като по часовник, въпреки лекия махмурлук на Имоджен. Слънцето напичаше и температурата се вдигна до 30 градуса, което докара плътен поток на клиенти до вана. На обяд тя се съблече само по елек и вдигна дългата си коса на конска опашка.

С чувството, че вече й е по-хладно се обърна към следващия младеж на опашката. Позна го веднага — дръзката искрица в очите му. Беше младежът от снощната спявка. Броуди.

— Какво е това гранита? — попита той, докато четеше менюто и въсеше вежди в недоумение.

— Ще те почерпя с една — каза Имоджен. — Безплатно.

Натроши овкусения лед и го насипа във висока пластмасова чаша. Той пое няколко жадни глътки, докато практически пресуши чашата, после кимна одобрително.

— Дай да пробвам — каза момичето с плитчиците, появявайки се внезапно до Броуди.

Той сложи една лъжичка в устата й, последвана от продължителна целувка.

Имоджен потисна разочарованието си. Беше тук по работа, напомни си тя. Нищо повече.