Аби Клементс
Карамел с морска сол (19)

Глава шестнайсета

Джованна беше изнесла възхитителни на вид печива на терасата на покрива и Шан и Матео седяха до масата и пиеха кафе.

— Добро утро на всички — поздрави Анна с лъчезарна усмивка и се присъедини към тях. — Не знаех, че и ти си отседнала тук, Шан.

— Пристигнах снощи — отвърна тя. — Бях в един пансион наблизо, истинска дупка. Съвсем се бях отчаяла, но после Матео ми препоръча този хотел и за мой късмет имаше свободна стая.

Анна се усмихна и седна на масата им. Терасата гледаше към красив площад, само на стотина метра от него се виждаше небезизвестния силует на Дуомо — катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, която беше основна забележителност на града. Тя се пресегна към чинията и си взе една каноли — пуричка със сметанов крем, — отхапа, а бутер тестото се разтопи сладостно в устата й. Все още беше топла и прясна от фурната.

— Ммм — въздъхна Анна с неприкрито удоволствие. — Невероятни са.

— Доста са добри, а? — каза Матео, като й наля кафе. — Мисля, че цяла Италия знае за печивата на Джованна.

— Откъде я познаваш? — попита Шан.

— Беше ни съседка, преди да се преместим в Сиена. Майка ми и баща ми решиха, че имат нужда от промяна и създадоха там джелатерия. Казаха, че тук конкуренцията станала твърде голяма и градът се политизирал.

— А ти? — полюбопитства Анна, като колебливо отпи от все още горещото кафе. Беше много по-силно от онова, с което бе свикнала.

— Сиена беше добра за мен, докато учех — започна Матео, като отметна една тъмна къдрица от очите си. — Родителите ми искаха да се занимавам с нещо различно и аз започнах да уча за счетоводител. Но тази работа не беше за мен. Изобщо — разсмя се той. — Будя се и мисля за храна, лягам си и мисля за храна. Дори сънувам сладолед! Как да се занимавам с каквото и да било друго?

Анна се усмихна на познатото усещане. За миг се почуди как бе издържала на онази работа толкова дълго.

— Когато проумях това — продължи Матео, — училището на Бианка бе очевидното място, където да се обучавам. Надявам се, че когато свърша, ще мога да се върна в Сиена и да започна собствен бизнес. — Той се усмихна благо и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици. — Ама, чакайте, не възнамерявах да ви разправям историята на живота си.

Шан слушаше Матео прехласната и Анна забеляза, че почти не е докоснала сладкиша си.

— Как ви се струва Флоренция? — попита той и двете.

— Красива е — отвърна Шан.

— Много повече, отколкото очаквах — добави Анна.

Тя не спираше да се удивлява на елегантността на всеки фонтан, на всеки детайл от високите къщи. Като че ли дори и най-дребните детайли бяха произведения на изкуството.

— Знаете ли другата причина, поради която Флоренция е идеалното място за обучение как се прави сладолед?

— Има ли такава? — попита Анна.

— Да, знаменитият Фестивал на сладоледа.

Анна се сети за туристическия си справочник и се замисли дали не беше пропуснала нещо в него. Щеше да има фестивал на сладоледа точно тук, във Флоренция? Защо не беше чувала за това?

— Другата седмица — уточни Матео. — Започва на следващия ден, след като завършим курса. Ще видите града преобразен. — Очите му светнаха, докато говореше. — Сорбета, сладоледи, гранита… каквото поискате, ще можете да го опитате тук.

Анна се усмихна развълнувано.

— Какъв неочакван пир.

Щеше да разполага с цял ден, преди да излети самолета й.

— Звучи като идеалния начин да празнуваме след усърдната работа в курса — зарадва се и Шан. — Но аз вече ще съм в самолета за Дъблин.

— Планове — отбеляза Матео с дръзка искрица в очите. — Най-хубавото нещо на плановете е, че можеш винаги да ги промениш — продължи той.

Шан се усмихна. Анна изведнъж се почувства неловко, като че ли не трябваше да бъде тук. Да не би между Матео и Шан да имаше нещо, което тя не беше забелязала?

— Добре. — Тя погледна часовника си. — Осем и половина. Ще тръгна по-рано, за да обиколя покрай реката. Ще се видим в клас.

 

 

— Днес — обяви Бианка — ще се учим да правим сладолед със смокини и бадеми.

По изражението й Анна позна, че това е един от любимите й сладоледи, а щом видя смокините на работния си плот — зрели и сочни, почти се пръскаха от сок, — разбра и защо е така.

— Изглежда добре — прошепна Шан на Анна.

След ужасния сладолед, който направи първия ден, Анна с облекчение разбра, че са я сложили в двойка с Шан. Вече виждаше как Георгиос и Хиро се бореха със списъка с продукти на съседния плот.

— Днес започваме сериозно — каза Бианка. — Нямаме много време, само една седмица, така че ще ви товаря много и очаквам да видя резултати. Само онези, които са направили три най-висококачествени сладоледи, ще получат диплома в петък.

Анна се сети за вчерашния си буламач и колко далеч беше той от възможността да се състезава. Днес обаче, зарече се тя, като стегна връзките на престилката си, е нов ден.

— Така. За този сладолед имаме само трийсет минути — съобщи Бианка, — така че да започваме.

Анна погледна със завист към Матео и Риа — изглеждаха толкова организирани и само за няколко минути подредиха работното си място и бяха готови да почват. Матео белеше смокините и ги режеше на малки парченца.

Анна и Шан се заловиха на работа и скоро подготвиха плодовете за сладоледа, както и нарязани бадеми. Бъбреха, докато работеха и за Анна всичко беше много по-естествено, отколкото предния ден. След петнайсет минути приготвиха сместа за замразяване в машината за сладолед.

— Изглежда доста добре — коментира Бианка, докато минаваше покрай тяхната маса. — Мисля, че може би ви подцених, синьора Макавой.

 

 

Бяха ги довели тук следобед, като награда, но докато Анна пъшкаше нагоре по стъпалата на Дуомо, започваше да се чуди дали пък не й беше по-добре в класната стая.

— Не се отказвайте! — насърчи Бианка курсистите, които я следваха по каменното стълбище. — Почти изминахме половината.

След като цяла сутрин успешно правиха сладолед, Бианка предложи да свършат час по-рано и да използват прекрасния летен ден, за да се разходят заедно.

— Аз съм първият човек, който ще ви каже колко е важно правенето на сладолед — каза тя пред класа след кратката обедна почивка, — но не може да сте цяла седмица във Флоренция, без да видите една от най-красивите гледки в света.

— А какво има тук? — попита Хиро.

— Сега ще откриете. Минете през този портал.

Бианка им посочи отвор в каменната стена отляво, а после ги поведе през него.

Анна беше забила очи в Матео пред себе си, като се опитваше да не мисли колко високо се бяха качили. Когато го последва през портала, откри, че стоят на платформа, обикаляща купола отвътре. Зад ниската стена, която ги предпазваше да не паднат, виждаше хората долу в катедралата като дребни точици. Прималя й и тя стисна парапета.

— Добре ли си? — попита я Матео.

— Донякъде — усмихна се Анна. — Ужасявам се от височини.

— Опитай се да не гледаш надолу — каза той и сложи успокояващо ръката си върху нейната.

Тя не дръпна своята. Чувстваше се добре от докосването му, а физическата близост на такава височина беше нещо различно, помисли си тя.

— И защо ти е да гледаш надолу? Погледни нагоре, Анна.

И той посочи фреските по тавана на катедралата в наситени сини тонове и златните листа, които се виеха между тях. Същинско изображение на рая.

— Ау — възкликна тя, забравила доскорошния си страх.

— Харесва ли ти?

— Толкова е красиво, че кара човек да забрави колко високо сме се качили — усмихна се тя.

Те обиколиха купола до половината, а после излязоха през друг портал на нови стъпала. Анна се спря пред малко прозорче, докато се качваха нагоре и посочи многобройните метални катинари, закачени за решетката.

— Какво представляват?

— Те са, как го казвате… за спомен — обясни Матео. — Виж! — Той й показа как хората бяха надписали или нарисували инициалите си върху метала. — Идваш тук с някого, който е важен за теб, и оставяш катинар за спомен. Така той винаги ще остане тук.

Анна се сети за Джон. Той никак не обичаше да пътува — беше излизал от Англия само веднъж, на ергенска екскурзия до Амстердам. Но може би тя щеше да го склони да дойде тук. Може би можеха да повторят изкачването и да оставят техния собствен катинар тук. Мисълта я стопли.

— Хубави са, нали? — усмихна се Матео. Той погледна нагоре към празното стълбище пред тях. — Те отидоха напред. Хайде да ги настигнем.

Анна ускори крачка и след няколко минути стигнаха горе. Тя излезе на външната платформа на купола на Дуомо, където гледката, която я посрещна, спря дъха й. Беше ясен, слънчев ден и се виждаше на мили далеч, през целия град, отвъд искрящата река и чак до тосканския пейзаж.

— Е, какво мислите? — попита Бианка, като посочи гледката. — Изкачването си струваше, нали?

Анна се приближи до края, където бяха застанали другите курсисти и правеха снимки. Застана малко встрани от тях, за да може да попие гледката.

— Да — прошепна Анна. — Зашеметяващо е.

Матео дойде и застана до нея.

— Струва ми се — усмихна се той, — че световъртежът ти може би е излекуван.