Аби Клементс
Карамел с морска сол (29)

Глава двайсет и шеста

— Откъде се взе тази усмивка? — попита Анна Имоджен другата събота.

Имоджен седеше край тезгяха и прелистваше някакво списание.

— Отникъде — отвърна Имоджен. — Не ми ли е разрешено да съм в добро настроение напоследък?

— От доста време не бях я виждала, само това е, а пък ти сияеш вече цяла седмица — отбеляза Анна и си наля чаша кафе от машината. — Да не би нещо да е станало по време на фестивала? — попита тя. — Имам предвид, че ти съобщи как си разпродала всичките ни сладоледи, но сигурно дори и това не би могло да бъде причина да си толкова засмяна.

— Беше ми приятно да сменя пейзажа — обясни Имоджен. — Заредих се с нова енергия.

— Окей — кимна Анна.

Животът на къмпинг в събота и неделя определено беше направил нещо с Имоджен. Слънцето беше изсветлило русите кичури в косата й, но най-очевидната промяна беше положителната й нагласа.

— О, и имам да ти съобщя добра новина — обяви тя жизнерадостно.

— Давай направо — отвърна Анна. — Тъкмо нещо такова ми трябва.

— Чувала ли си нещо за Сара Кавели? Или Канели?

— Канели — каза Анна. — Разбира се, че съм чувала… всички я познават. Тя е на корицата на списание „Хийт“ тази седмица. Какво за нея?

— Само това, че е най-голямата ни фенка — усмихна се Имоджен. — Тази сутрин прочетох в туитър разпалените й излияния по адрес на нашето сорбе с „Ърл Грей“, което опитала в Гластънбъри от „разкошния ни ретро ван“.

— Шегуваш се! — възкликна Анна и настроението й веднага се подобри.

— Знам. Чудесна безплатна реклама, нали?

— Точно каквото ни трябва — съгласи се Анна.

— Тогава защо продължаваш да си депресирана, сестричке? — попита Имоджен. — Или най-малкото, изморена. Имаш сенки под очите. До късно ли стоя снощи?

— Да, до късно — отвърна Анна. Прииска й се липсата й на тонус да не беше толкова очевидна. — Макар и без рокендрол като теб. Стоях до един да правя три нови партиди — сорбе на „Пим“, „Уимбълдън“, което е сметанов сладолед с ягоди, и едно много свежо на вкус краставично сорбе.

Нямаше нищо по-добро от проваления романтичен живот, помисли си Анна, да накара човек да се развихри в кухнята. След разговора й с Джон миналата седмица, тя се зае с готвене, за да може да обмисли всичко. Джон изглеждаше толкова жалък и разнебитен, докато седеше там. Мислите й все още не се бяха избистрили — доверието й в Джон, в тяхната връзка, беше разбито. Такова нещо не можеше да се оправи за една нощ. Но да обърне просто гръб на онова, което споделяха, на Алфи? Нямаше сила да го направи. Трябваше да разбере останало ли бе нещо, което заслужава да бъде спасено.

— Е, наистина си се трудила здраво — отбеляза Имоджен.

— Знам — отвърна Анна. Обикновено споделяше тревогите си със сестра си, но точно сега й беше по-лесно да се държи като че ли нищо не е станало. — Та какво ще кажеш? Нарекох ги „Английска лятна колекция“. Имам и вафлени фунийки за сервиране днес.

— Звучи ми добре — каза Имоджен. — Звучи възхитително. Но какво ще правиш с тези количества? Искам да кажа, знаеш как стоят нещата тук. Кой ще изяде всичко това?

— Гратисчиите — отговори Анна, без да се замисли. — Отдавна го обмислям… някои от магазините за сладолед в Италия ти дават да пробваш безплатни мостри и това е много смислено. Как да накараме клиентите да посещават нашия магазин, ако не знаят какво продаваме? Джес каза, че ще ми помогне. Нали нямаш нищо против да наглеждаш магазина днес за малко?

— Докато ти се потиш като, обикаляйки плажа с хладилните чанти ли? Нямам нищо против.

Джес пристигна след няколко минути, двете с Анна сортираха сладоледите и ги поставиха в хладилните кутии, които преметнаха на гръб.

— Чувствам се като товарен кон — разсмя се Джес.

Тя вдигна една торба с вафлени фунийки и двете поеха към плажа, като пристъпваха внимателно с джапанките си по чакъла.

 

 

— Радвам се, че донесе отново слънцето със себе си — заяви Джес, докато роклята й се развяваше красиво от вятъра. — Така всичко става много по-забавно.

— Опитвам се — усмихна й се Анна.

Беше чудесно да види как крайбрежната улица най-сетне се оживи, докато местните хора се радват на слънцето, за което копнееха.

— Мисля, че виждам първите ни клиенти. — Тя посочи младо семейство, излезли на пикник и седнали на одеяло. Двете им дечица, едва проходили, се смееха и играеха с една топка.

— Безплатен сладолед! Идвайте на безплатния сладолед! — развика се Джес.

Абсолютното й отсъствие на срам, което често притесняваше Анна през годините, днес я правеше идеалният партньор.

По-голямото от децата погледна към тях и ги посочи оживено.

— Искате ли два? — попита Анна майка им.

— Каквото и да е, само да ги усмири малко, тези двамата — отвърна жената и пое две фунийки с благодарност.

А после едно деветгодишно момиче посочи към тях.

— Ето там. Те казаха „безплатен сладолед“!

След петнайсет минути Джес и Анна бяха заобиколени от деца и родителите им, които настояваха да опитат тяхната стока. След около два часа кутиите бяха празни.

— Излапаха всичко — въздъхна доволно Анна, затвори хладилната кутия и седна на една пейка с лице към морето. — Мисля, че заслужаваме почивка, а ти?

Джес седна до нея и се усмихна, като килна леко назад сламената си шапка, за да може слънчевите лъчи да стоплят лицето й. „Английската лятна колекция“ стана хит. Те разговаряха с всички семейства, които дойдоха да опитат сладоледите, и им дадоха брошурки на магазина.

— Справихме се добре, нали? — попита Джес с вече поруменели страни от ранното юнско слънце.

— Даже по-добре, отколкото очаквах — каза Анна.

— Бих казала, че „При Вивиен“ наистина отново се връща в играта — разсмя се приятелката й.

Джес я прегърна и Анна се отпусна в прегръдката й. Онова, от което имаше най-голяма нужда в момента, бе да забрави какво се бе случило с Джон. Слава богу, че магазинът идеално отвличаше вниманието й. И дори и да не печелеха все още пари, днес тя видя, че инстинктът, нейният и на Имоджен, не ги е излъгал — определено съществуваше местен пазар за сладолед за ценители. Хората, които опитаха мострите им, харесаха много свежите домашни и сезонни аромати на сладоледите „При Вивиен“.

— Защо тогава, Анна… — каза Джес внезапно със сериозно изражение на лицето, от което мехура, в който Анна се чувстваше в безопасност, се пукна. — Виж, не искам да прекрачвам границата… но ми се стори, че днес нещата вървяха невероятно… защо тогава не си доволна?

— О, добре съм — отвърна Анна, отпъждайки с ръка загрижеността на Джес. — Бяха няколко истерични седмици, докато оправим всичко, което не беше наред. Това е.

— Добре — примири се Джес в очакване да чуе повече.

— Джес, всичко е наред, честно — увери я Анна. — Искам да кажа, че в отношенията ни с Джон настъпиха разни превратности напоследък, но коя двойка ги няма?

— Стига ти да си окей — съгласи се Джес. — Помни, че винаги съм насреща, ако искаш да поговориш.

— Благодаря ти. Но всъщност нямам какво да ти кажа.

* * *

На дъската за специалитети — Сорбе с круши и джинджифил

Следващия петък Джес пристигна в магазина рано преди работа, докато Анна се готвеше да отвори.

— Джес — започна Анна, докато разбъркваше чая в чашата си. — Имам идея. След като раздадохме безплатните сладоледи миналата седмица, бизнесът наистина потръгна. Всъщност клиентите идват на тълпи.

Джес стана и направи реверанс.

— Няма нужда да ми благодариш — усмихна се тя.

— Независимо от всичко съм ти много благодарна — отвърна Анна. — Твоят силен като високоговорител глас определено помогна да привлечем вниманието към нас. Това ме накара да се замисля, че подобни работи наистина имат значение, нали? Може би трябва да организираме някакво местно събитие.

— Ами хубаво — каза Джес. — Нещо като промоция в магазина ли?

— Нещо, свързано с местната общност. Много хора никога не идват чак дотук по крайбрежната улица, освен ако нямат някаква специална причина — като например, ако знаят за школата по сърф на Фин. Дойдат ли обаче веднъж дотук, после отново се връщат. Другите собственици на магазини в Аркадата досега се държаха чудесно — Иви и Фин и онова семейство, което продава вестници и списания. Може би, ако направим нещо заедно, нещо като купон на естрадата за оркестъра?

— Чудесно! — Лицето на Джес светна. — Мога да поканя оркестъра на Дан да дойде. Нали се сещаш, оркестърът, който свири на нашата сватба? Те свирят понякога безплатно за приятели, местни парчета и щом успеят да пробутат няколко диска с музика, са щастливи. Освен това съществува и местният Брайтънски духов оркестър, можеш да започнеш с тях. Старите парчета са страхотен хит и се обзалагам, че ще свирят заради саморекламата.

— Идеално — въодушеви се Анна, като записа идеята в бележника си.

— Можем също така да си направим барбекю на плажа — добави тя. — Смятам, че Фин ще се навие да го организира, а това значи, че много от неговите сърфисти ще дойдат. Да се надяваме, че Иви ще ни направи малко знаменца или пък ще изпече кексчета за продан — тя е доста добра в това. Ще бъде ден на хората от местната общност — да се съберат и да се порадват на слънцето, като по този начин направят тази част от крайбрежната улица особено привлекателна.

— Какво замисляте вие двете? — попита Имоджен, докато сваляше якето си и го закачаше.

— Купон — отвърна Джес. — Макар че аз всъщност не би трябвало да се занимавам с това — добави тя и си погледна часовника, — тъй като закъснявам за работа. Ще се видим по-късно.

— „Лято под Аркадата“ — произнесе Анна, вслушвайки се в звученето на фразата, докато Джес изхвърчаше навън. — Събитие, в което ще се включат всички местни дребни фирми.

— Хубаво — одобри Имоджен. — Ами да ковем, докато желязото е горещо и да го организираме още по следващата събота и неделя? Мога да се обадя на Фин. Той е в Корнуол на лагер за сърфисти за няколко седмици, но мога да му се обадя и да проверя дали има някакви идеи.

— Наистина ли? — попита Анна. — Вие какво, сега приятели ли сте?

— Не точно — отвърна Имоджен. — Но предполагам, че съм имала погрешно мнение за него. Срещнах го случайно в Гластънбъри и той всъщност се оказа абсолютно окей.

— Чудесата нямат край — усмихна се Анна.

— Няма смисъл да му имам зъб — каза Имоджен. — Лятото дойде, така че по-добре да го използваме максимално.

Тя взе една лъжичка, гребна си от прясно направеното от Анна сорбе от круши и джинджифил и се облиза усмихнато.

— А това никак не е лошо.

 

 

У дома същата вечер Анна седеше със скръстени крака на пода в стаята на Алфи, заедно с него. Той беше облечен в жълта тениска с жираф на нея, която тя му беше купила още първия път, когато той остана да спи, и редеше едно върху друго цветни кубчета.

— Алфи строи къща — обяви той победоносно, като сложи едно зелено кубче върху останалите. Бузките му се бяха зачервили от радостта от постижението. — Строи къща за Анна.

Хепбърн се вмъкна през вратата и се заклатушка към Алфи, като едва не събори кулата от кубчета и потри глава в хълбока на детето. Алфи се прехласна от смях.

— Хеп… ърн — каза той, задъхвайки се от смях. — Гъделичка ме!

Анна изтегли полекичка Хепбърн настрани и го гушна в скута си, откъдето той продължи да ближе ентусиазирано лицето й.

— Къща за Анна и Хеп… ърн! — смееше се Алфи, добавяйки поредното кубче върху кулата си.

Анна се усмихна. Времето, прекарвано с Алфи, я държеше в настоящето както нищо друго. Когато му четеше приказка преди лягане или събираше с него камъчета на плажа, ежедневното напрежение намаляваше или изобщо изчезваше. Той я увличаше в своето ярко и необременено възприятие на света със способността си да създава игриви измислици.

Джон надникна през вратата.

— Тук всичко наред ли е? — усмихна се той. — Защото звучи като лудница. Вечерята е почти готова.

— Добре сме — отвърна Анна и го погледна.

Видя сърдечното му изражение, което я беше пленило още първата вечер, която прекараха заедно.

— Добре — каза той. — След още пет минутки. Боя се, че все още няма нищо за нас, Анна, освен ако не искаш панирани пилешки хапки.

— Мисля да изчакам малко — каза Анна.

Джон затвори вратата и тя се обърна отново към Алфи. Бърз като стрела, Хепбърн скочи от скута й и хукна навън, като разпиля кубчетата във всички посоки.

— О, НЕ! — възкликна Алфи и отново се разкиска.

— Няма нищо, миличък — каза Анна. — Това просто значи, че трябва да започнем играта отначало.

Тя загреба кубчетата с ръка, така че Алфи да стига до всички с пухкавите си ръчички.

— Сега какво друго да построим? — попита Анна, като сложи ръка на устата си, все едно че обмисляше план.

— Дъ… руга къща — каза Алфи.

— Различна ли?

— Да — отвърна той и сложи едно жълто кубче за основа. — В тази къща ще живеят мама и татко.

Думите му направо зашлевиха Анна.

Може би не Алфи играеше „на ужким“. Може би играеше тя самата.

* * *

След като сложиха Алфи да си легне, Джон приготви вечеря за себе си и за Анна — чинии с димящи спагети болонезе.

— Как мина днес? — попита Анна. — Ходил си на среща, така ли?

— О, да — отвърна Джон, докато сипваше спагетите. — Приятни момчета и агенцията май е интересна. Не съм сигурен, че това ще доведе до нещо обаче.

— Окей. Е, все пак си струваше да опиташ. Джон сви рамене.

— Да се надяваме. Между другото, исках да ти кажа, че другата седмица Алфи ще поостане малко по-дълго от обикновено.

— Чудесно — отвърна Анна. — Знаеш, че обичам да е при мен.

— Миа ще го доведе в четвъртък. Имала някакво мероприятие по събиране на средства.

— Окей — каза Анна, като се насили да не реагира при споменаването на Миа.

При мисълта, че ще я види отново след всичко онова, което се беше случило, на Анна й прилоша.

— Нямаш проблеми с това, нали? — попита я Джон. — Искам да кажа, че бих могъл да се срещна с нея някъде другаде, ако така ще ти бъде по-лесно.

Всичко й идваше толкова скоро.

— Няма нищо — въздъхна Анна. — Искам да кажа… — Нещо в нея поддаде и се скъса. — По-скоро не бих искала да я виждам никога повече, честно казано… но мога в случая да се държа като зрял човек, ако и тя може.

— Хайде, Анна — каза Джон, — няма нужда от всичко това.

— Така ли? — Тя му хвърли гневен поглед. За момент й се зави свят и тя почувства нужда да остане сама. — Отивам да взема вана.

Анна излезе от кухнята, а главата й се въртеше. Седна на пейката в антрето, до купчината поща, натрупала се там през седмицата, без да я погледне.

Изведнъж тя забеляза цветна картичка сред купчината сметки и я извади. Яркосиньо небе сияеше над теракотени на цвят сгради и искряща река. В центъра на снимката се виждаше мост, който тя веднага позна — Понте Векио във Флоренция.

Тя обърна картичката и зачете елегантния почерк в черно.

Анна,

Кажи ми, че не си забравила Флоренция и силата на сладоледа все още.

Прегръдки, Матео

Тя се усмихна въпреки всичко. Докато четеше думите, те й прозвучаха със сърдечния глас на Матео с италиански акцент.

Тя пъхна картичката в една книга и я постави на етажерката, като чувството на лека вина, която изпитваше заради приятелството си с Матео, се смеси с яда към Джон. Едно беше ясно — в момента имаше най-малко нужда от блянове и слънчеви спомени, които нямаха нищо общо с живота й.

 

 

След като влезе в банята, Анна заключи вратата след себе си. За пръв път дърпаше резето — обикновено обичаше да оставя вратата леко притворена, за да може да разговаря с Джон, докато той се мотае наоколо. Но сега нещата изглеждаха различни.

Тя седна в плетения стол до ваната и пусна горещата вода върху цитрусовата пяна за вана.

Изчака ваната да се напълни и разсеяно вдигна бродираната възглавница от стола, като прокара пръсти по бродерията. Възглавницата беше едно от малкото неща, които бе избрала да вземе от къщата на баба си. Спомняше си как Вивиен я бродираше, докато гледаше „Имението Даунтън“. За миг като че ли усети присъствието на баба си в помещението.

Когато Вивиен живееше на една пресечка оттук, а Анна още обитаваше жалкия си апартамент под наем, тя винаги се чувстваше в Брайтън като у дома си. А сега в собствения си дом, с мъжа, когото се предполагаше, че обича, тя се чувстваше самотна като никога.

„Ох, нещо не е наред“ — помисли си Анна, докато наблюдаваше как водата изпълва ваната. Притисна възглавницата до гърдите си и думите, които изрече на глас, бяха заглушени от течащата вода.

— Но не мога просто да се откажа, бабо Вив. Нали?