Аби Клементс
Карамел с морска сол (37)

Глава трийсет и четвърта

На дъската за специалитети — Сорбе от шампанско

— Голяма фунийка с лешников и фъстъчен сладолед, моля — поръча Джули, около петдесетгодишна жена, която бързо стана редовен клиент на „При Вивиен“.

След като изпрати рецептата си на Матео, Анна не получи никакво съобщение повече от него. Предвид предстоящия прощален купон на Имоджен и Фин и перспективата наистина да започне да управлява магазина сама, тя имаше достатъчно важни неща, за които да мисли.

Но беше изминала повече от седмица. Цели десет дни, откакто му писа. И неизвестно защо, мислите й се въртяха само около това. И около онова, което Матео й беше писал в предишното си съобщение.

— Да, добре — каза Анна, като се отърси от мислите си. — Готово.

— Какво ти става, миличка? — попита Джули. — Тази сутрин като че ли не си на този свят.

— Има нещо такова — призна Анна. — Ще се оправя. Мисля си за разни неща, това е.

— Е, не си сама в това отношение — отвърна Джули благо. — Може би трябва да се полекуваш със собственото си лекарство. — И тя посочи сладоледите във витрината. — На мен със сигурност ми помага.

Джули пое фунийката с усмивка и си тръгна. „Може би е права“ — помисли си Анна. Обикновено не ядеше, докато беше на работа, освен да опита някой от експерименталните си продукти. Но днес, когато имаше нужда от утешение, май заслужаваше да направи изключение. Тя си взе една фунийка и щедро загреба от шоколадовия сладолед с макадамия, а после седна на едно високо столче да го изяде. Парченцата шоколад и ядки, които се редуваха, направо можеха да доведат до пристрастяване. Докато попиваше ароматите и им се отдаваше с наслада, всякакви мисли за Матео или за предстоящите натоварващите месеци, които я очакваха в магазина, се изпариха.

— Подяждаш си печалбите, а? — чу тя познат мъжки глас.

Познаваше този глас не по-зле от собствения си. Погледна и видя ведрата усмивка на баща си. Имаше няколко нови бръчки около очите, но с изключение на това изглеждаше както винаги.

— Татко, ти тук!

— Разбира се, че съм тук. Не мога да пропусна прощалния купон на Имоджен. Ние с майка ти отдавна се каним да ви посетим, но аз не се чувствах добре. Съжалявам — извини се той.

Анна се пресегна и стисна лекичко ръката му.

— Изглеждаш по-добре, татко — окуражи го Анна. — А така ли се чувстваш?

— Щом съм тук. — Той се усмихна. — Благодарение на майка ви. Тя е моята опора. Във всеки случай тя беше изключително развълнувана покрай купона, особено след като ще се запознае с онова ново момче на Имо.

— Радвам се да ви видя. А мама къде е сега? — И тя хвърли поглед към вратата.

— На фризьор е в хотела. Отседнали сме в „Гранд хотел“. Реших, че в общи линии ще ни е по-лесно, отколкото да отседнем в къщата с всичките й спомени. Аз обаче не устоях да не се отбия и да кажа здрасти.

Анна разпери ръце и баща й я прегърна. За секунда двайсет и осемте й години се стопиха на осем. Чувстваше се защитена в силните му ръце.

— Изцапа ми пуловера със сладолед — засмя се баща й и изтръска парченце, което тя случайно беше размазала върху ръкава на вълнения му пуловер.

— Ох, съжалявам. Рискове на професията. — Ана се разсмя. — Но като заговорихме за сладолед, какво мислиш за магазина? — И тя разпери широко ръце, за да обхване всички промени, които той бе претърпял.

— Просто е невероятно — похвали я баща й. — Вие положихте толкова усилия, и двете. Изглежда даже по-добре, отколкото на снимките, които изпратихте.

— Не е зле, нали? — попита Анна в прилив на гордост.

— Баба ви щеше наистина да се гордее — заяви баща й.

Стиснал устни, той потискаше чувствата си и Анна докосна нежно ръката му, съзнавайки, че ако той се разплаче и тя нямаше да се сдържи.

— Постигнали сте онова, за което тя бе мечтала, нали? — продължи той. — Все още си прилича на нейния магазин, но вие сте го осъвременили.

— Радвам се, че мислиш така. — Усмихна се Анна. — Трябва да ти призная, че имаше дни, в които се чудех дали ще успеем.

— Винаги сме вярвали във вас — каза той. — И нямаше начин да позволя на Франсоаз да ви подложи крак.

— Беше чудесно, когато я постави на място — спомни си Анна.

Том се усмихна.

— Тази жена няма право да ни разиграва.

— Какво мисли за това Мартин?

— Няма да повярваш, но той най-сетне й е дал пътя.

— Не може да бъде. — Анна притисна пръсти до устата си.

— Да, направи го. Мартин каза, че след като видял колко съм разстроен и сърдит, това било последното доказателство, че тя вече не била жената за него. Ти знаеш за нас двамата, Анна. Никога не се бяхме карали преди. Във всеки случай той призна, че е трябвало да го направи много по-рано.

— Браво на него — зарадва Анна. — И браво на теб, татко. — Усмихна се тя. — Той как се справя?

— Като помислиш, живее си живота. — Разсмя се Том. — Почти не напуска игрището за голф и даже си има почитатели. Сега наистина има време да забележи това.

— А има и друго нещо — продължи баща й. — След като си отиде Франсоаз, той като че ли напълно се отказа от идеята да продава къщата на мама.

— Не иска да я продаде изобщо ли? На никого? Това е страхотна новина, татко.

— О, дори и още по-добре, миличка — каза той. — Мартин ще се нанесе да живее там. Но ще го оставя да ти разкаже сам за това, когато го видиш.

— Когато го видя ли?

— Да. Преди купона на Имоджен тази вечер има нещо, което ние с Мартин искаме да направим. И се надявам, че ти и сестра ти ще дойдете с нас.

 

 

Мартин и Том стояха с лице към морето, като Мартин здраво стискаше урната с праха на майка им.

Джан стоеше между двете си дъщери. Слънцето се отразяваше от спокойното море пред тях. Анна държеше верижката на Хепбърн, който лежеше спокойно на чакълестия плаж, като че ли усещайки защо са тук и проявяваше уважение.

— Ще стане част от морето, което винаги е обичала — каза Мартин, като погледна към брат си. — И всички ще можем да идваме на това място и да си мислим за нея.

— Все говореше за това — добави Том. — Как щяла да бъде свободна, но и да хвърля по едно око на магазина. — Той се усмихна на дъщерите си.

Мартин внимателно вдигна капака на урната и пристъпи към водата. Том вървеше до него. Мартин разпръсна част от праха на Вивиен над морето, а после подаде урната на брат си.

— Сбогом, мамо — прошепна Том.

Той обърна полека урната и остави прилива да отнесе останалата част от праха й.

Върнаха се мълчаливо в къщата на Вивиен. Церемонията като че ли даде на всички шанс да се отпуснат. Имоджен проговори първа.

— Та какво ни разказваше татко, чичо Мартин? — попита тя. — Че ще се местиш в къщата на баба Вив?

— Няма да е веднага — каза Мартин, — но сега, след като я няма Франсоаз… — Той млъкна и им се стори по-тъжен, отколкото през целия следобед. — Май е дошло време да се върна у дома. Не знам какво съм си мислел, като я оставих да ме придума да продам къщата на онези ужасни предприемачи. Къщата на мама ще си остане точно там, където винаги е била. Но ще направим някои промени.

— Промени ли? — попита Анна.

— Да. Нали знаеш колко обичаше мама да е сред хора… как вратата й никога не се затваряше — било вкъщи, било в магазина.

— Да — каза Имоджен.

— Ще преустроя къщата в квартири за нощувка и закуска. Въпреки че ще живея там, пак остават четири свободни стаи, а вие знаете колко са просторни. Освен това и аз ще имам нужда от малко компания, след като отново съм ерген.

— Каква чудесна идея — намеси се Анна. — И със сигурност ще ги посъветваш къде да намерят най-хубавия сладолед в града, нали?

 

 

— Bon voyage!^[1] — Вдигнаха тост семейството и приятелите на Имоджен. Бяха изпълнили всекидневната на Фин, пиеха шампанско и ядяха сандвичи на фона на изумителната гледка към морето през огромните прозорци.

Анна погледна сестра си, която целуваше Фин, забравила за всичко, без да забелязва другите хора в стаята.

Веднъж и Имоджен да знае къде отива и с кого. За сметка на това животът на Анна представляваше бял лист.

— Та какво мислиш за него? — прошепна майка им на Анна.

— Фин ли? Той е съкровище — отвърна Анна.

— Ще се грижи добре за нея, нали?

— Разбира се, че ще се грижи, мамо. Той е едно наистина добро и честно момче — каза Анна. — И е подходящ за нея.

— Хубаво — каза Джан. — Знам, че тя не го вижда, но аз й се възхищавам. Просто понякога ми се ще да прилича повече на теб, скъпа, и да не е толкова склонна да излага живота си на опасност. Но може би ще настъпи и такъв ден.

— Не я притеснявай — каза Анна, като отпи от шампанското си. — Хайде, мамо, на кого са му притрябвали две такива като мен? И мисля, че забавлението липсва на всички ни.

— Може би си права — отвърна майка й, като размисли. — А ти, скъпа — продължи тя, — толкова съжалявам за станалото между теб и Джон.

— О, недей — възрази Анна. — Било е за добро. По-добре сега, отколкото по-късно. А и толкова се радвам за шанса на Алфи, отново да расте с двамата си истински родители. Знам колко много значеше за мен да израсна с вас двамата.

Джан се усмихна и докосна ръката на Анна.

— Като заговорихме за това — продължи Анна, — май нещата са се пооправили между вас?

— Да. Нещата са на косъм, но все пак сме заедно. — Разсмя се майка й. — Знам, че никак не се справях, когато беше болен. Не съм от най-добрите слушатели и просто исках да си е както винаги. Беше ми трудно да го гледам толкова потиснат и отвеян. После, като каза на Франсоаз да не си вре носа в магазина, като че ли видях проблясък от онзи Том, когото обичах, и оттогава той все повече се подобрява. Никога не съм го обичала повече, Анна.

 

 

След купона Анна закара Имоджен и Фин на летище „Гетуик“. С тях пътуваха Том и Джан.

— Та от какво ще печелите пари, като отидете там? — Джан попита Фин от претъпканата задна седалка.

Анна шофираше, но майка й започна да я насочва от задната седалка от момента, в който тръгнаха. Затова Анна почувства облекчение, че сега тя бе насочила вниманието си другаде — да извлече възможно повече информация от новия приятел на Имоджен.

— Имам известни спестявания, с които ще се оправим — каза Фин.

— От доста време бизнесът ми е стабилен, а при работно време като моето и на Анди на човек невинаги му остава време да похарчи спечелените пари. Сега обаче — и той погледна с усмивка към Имоджен — имам идеалното извинение.

Баща й и Анна се спогледаха. И двамата знаеха, че съвсем скоро Джан щеше да бъде завладяна от непринудения чар на Фин. Той не само печелеше всички наоколо, но сякаш пробуждаше у Имоджен чувство на удовлетворение, непознато на никого от тях досега.

— Е — продължи Джан, като явно се опитваше да не капитулира напълно, преди да са пристигнали, — ако свършите парите, ще трябва да се приберете у дома, нали?

— Мамо — запротестира Имоджен, — хайде, остави го на мира, а? Така както си го подхванала, Фин сигурно ще си промени решението, още преди да сме стигнали летището.

Докато приближаваха „Гетуик“, Имоджен и Фин непринудено бъбреха за Тайланд и за това с какво да се заемат най-напред. Когато стигнаха до разклона за „Гетуик“ обаче, Джан отново се обади.

— Ами Коледа? — попита тя. — И тази Коледа ли няма да сте у дома?

— Ще се свържем с вас по скайпа от плажа. Ще намерим начин да сме там.

Намериха място на паркинга на летището и тръгнаха заедно към гишетата за чекиране.

— Ще се видим след шест месеца, сестричке — прошепна Анна в ухото на Имоджен и те се прегърнаха. — Забавлявай се.

Имоджен също се усмихна. Слънцето като че ли се беше завърнало отново в очите й, дори и в климатизирания терминал на аерогарата, през чиито прозорци се виждаха само сиви облаци.

— Ще се видим — отвърна Имоджен. — А пък това лято… е, то беше… — И тя сви рамене, неспособна да намери думи.

— Лято и половина, нали? — каза Анна.

— Емоционално — усмихна се Имоджен.

Анна се сети за времето, прекарано заедно със сестра й, докато изправяха бизнеса на крака. С всяко ново преодоляно препятствие те научаваха по още нещо за онова, на което наистина бяха способни и което имаше значение. И двете бяха силни, както и цялото им семейство. Е, все по нещичко щеше да липсва, но с помощта на магазина и на стаите, които щяха да дават под наем, щяха да намерят начин да поддържат спомена за Вивиен жив.

— Ще ми липсваш — каза Анна и хвана сестра си за ръката. — Моля те, не позволявай на мама да те разубеди изобщо да се върнеш у дома.

— Ще се върнем — обеща Имоджен, като се разсмя и хвърли поглед на Фин, който прегръщаше майка им и баща им на прощаване, като че ли ги бе познавал цял живот.

— Случила си с него. — Анна кимна към Фин.

— Да — съгласи се Имоджен. — И май може да се окаже не чак толкова лош в крайна сметка.

— Разбира се, че не е. Бъди добра с него и направи страхотни снимки, за да има на какво да се радваме, когато тук е студено и дъждовно.

— Ще се заема! Нямам търпение да се заловя с тях — добави Имоджен, като потупа чантата с апарата си.

— Чакам с нетърпение да ги видя — каза Анна и забеляза как Фин се опитва да се измъкне от сърдечната прегръдка на майка им.

— И ти ще си окей, нали? — попита Имоджен.

— Защо всички ми задават все този въпрос? Да, ще съм добре и защото знам, че всъщност мислиш точно за това — нямам намерение да се сдобрявам с Джон.

— Обещай ми? Независимо какво ще ти наговори той?

— Няма какво да ми казва — увери я Анна, като се почувства по-смела от седмици наред. — Не беше правилно и ако съм честна, мисля, че се заблуждавах твърде дълго време.

По високоговорителя се чу съобщение.

— Полет 304 на „Бритиш Еъруейз“ за Банкок. Моля пътниците за полет 304 да се отправят към изход 14.

Имоджен посегна към сака си, а после хвана Фин за ръката.

— Време е да вървим — каза тя.

Когато сестра й мина през входа за заминаващите, очите на Анна се насълзиха. Имоджен каза, че ще се върне след шест месеца и може би този път наистина мислеше така. Но пък с Имоджен човек никога не можеше да бъде сигурен.

 

 

Когато се върнаха в Брайтън, Анна, майка й и баща й влязоха във фоайето на „Гранд хотел“.

— Да се сбогуваме с Анна и после можеш да се облечеш официално, Джан.

— Значи така, а? — разсмя се Анна. — Не сте виждали дъщеря си от векове, а щом дойдохте тук, нямате търпение да ме зарежете?

— Знаеш, че не е така, скъпа — каза Джан. — Но не ни се случва да идваме често в града. А баща ти ми обеща да ме заведе да хапнем. Пропуснахме годишнината си тази година — каза тя и хвана мъжа си за ръка. — Не че тогава имахме настроение да празнуваме, нали, Том?

— Моментът не беше подходящ.

— Затова ще празнуваме тази вечер.

— Страхотно. Само се шегувах. Не ме оставяйте да ви преча — каза Анна. — Честита годишнина и ви пожелавам прекрасна вечер. Знам, че ще бъде такава.

Анна целуна майка си. Когато прегърна баща си, той я притисна до себе си малко по-дълго от обичайното.

 

 

Нищо не може да се сравни с циганското лято, мислеше си Анна две седмици по-късно, докато гледаше през прозореца си безоблачното септемврийско небе. Всички се бяха предали, бяха прибрали летните си дрехи, бяха внесли вътре градинските мебели, изхвърлили почти празните шишенца със слънцезащитен крем и свалили ваканционните си снимки от апаратите, оставайки единствено със сладко-горчивото чувство за загуба.

А после — като че ли от нищото — лятото се завърна. Анна дръпна завесите в очакване да види поредния дъждовен септемврийски ден, а вместо това веднага усети жегата. Слънцето беше златножълто и още от осем часа сутринта плажът започна да се пълни.

Анна облече карирана лятна рокля и сандали на платформа, вдигна косата си с шноли. Постави си малко блясък за устни и си сложи чифт малки сребърни обици. Наистина се справяше сама с магазина. И бизнесът вървеше добре.

Тя порови във фризера за сладоледите и гранитата, които беше приготвила предната вечер — богат на пралини сладолед и лятна плодова гранита. Някак подсъзнателно трябва да беше усетила, че слънцето ще изгрее. След като нареди внимателно подносите в хладилната си чанта, тя за последен път се погледна в огледалото и излезе от апартамента.

 

 

В единайсет часа опашката в „При Вивиен“ се виеше навън от вратата. Анна работеше сама и й беше горещо — капчица пот потече по гърба й.

— Две лимонови сорбета, моля — поръчаха двама юноши.

Тя напълни фунийките, които беше поставила в стойката и усмихнато взе парите с другата си ръка. Касата почти преливаше. Родителите подаваха банкноти от десет лири отдясно, отляво и по средата, бързайки да усмирят със сладките лакомства разгорещените си и възбудени деца.

Следващата поръчка бе за две фунийки с шоколадов сладолед, после супер сметанов сладолед — специалитетът за деня, пралина, полята със солен карамелен сос.

Анна се бе съсредоточила да полее соса във формата на сърце върху сладоледа — което бе нейна гордост. Докато го направеше съвършено, опашката можеше да почака.

— Имате ли…

Един мъжки глас наруши съсредоточената й работа.

— … гранита с малини и манго?

Лявата страна на сърцето се изкриви, защото ръката на Анна се разтрепери, когато чу новата поръчка. Беше написана с едри букви на дъската, но целия ден никой не беше поръчал гранита.

Тя вдигна поглед от сладоледа, който украсяваше, и видя пред себе си мъжа, който почти не напускаше мислите й през цялото лято.

Матео пое сладоледа и фунийките от ръцете й и със сърдечна усмивка ги връчи на децата, които ги чакаха, преди да се обърне отново към нея.

— Изминах целия този път, само за да опитам тази гранита — каза Матео с дръзка искрица в очите. — Няма да ме оставиш тук да гладувам, нали?