Аби Клементс
Карамел с морска сол (31)

Глава двайсет и осма

— Значи днес беше добре? — попита Джон.

— Наистина добре — отвърна Анна.

Седяха един срещу друг в едно кафене в Лейнс, където се бяха уговорили да се срещнат след края на празненството.

— Имаше стотици хора и всички купуваха от нашите сладоледи. Цареше чудесният дух на малката общност. Колко жалко, че баба Вив не можа да го види.

— Звучи ми добре — каза Джон.

— Жалко беше, че и вие с Алфи не успяхте да дойдете — промълви тя.

— Да, така е. Просто го оставих на Миа.

— Само дето… — Анна се поколеба. — Не можеше ли да го доведеш със себе си? Не е далеч от център „Морски свят“. Щеше да се радва.

— Наистина нямах настроение днес — каза той. — Да бъда сред толкова много хора.

Анна се стегна. Напрежението в апартамента ставаше все по-осезаемо през последните няколко дни. Някъде щеше да се пропука.

— Виж какво, Джон, имам чувството, че нещо шикалкавиш. Има ли нещо, за което трябва да поговорим?

Той изглеждаше притеснен и се въртеше нервно на стола си.

— Не, всичко е наред. Просто съм изморен.

— Ти може и да искаш, но аз повече не мога да се преструвам — заяви Анна.

— За какво да се преструваш? — промълви Джон несигурно.

— За теб. За мен. Нещо се промени и аз най-сетне съм готова да го приема. Но мисля, че ми дължиш малко честност във връзка с чувствата си. Знам, че решихме да дадем на връзката ни втори шанс, но не съм убедена, че ще можем. Все още ли имаш чувства към Миа?

Джон помълча.

— Алфи заслужава…

— Не го замесвай — повиши глас Анна. — Не е честно.

— Окей — отвърна Джон. — Доста поразмислих. Когато се разделихме с Миа, бях бесен. Тя нарани гордостта ми, като ме измами, и ми трябваше доста време, за да разбера, че онова, което се случи, се дължеше отчасти и на моето поведение.

— И какво… Сега по-примирен ли си със ситуацията?

— Донякъде. Струва ми се, че много прибързано се отказах. Не поставих потребностите на Алфи на първо място и искам да го направя сега. Готов съм да поема отговорността за случилото се, за това, че го изоставих.

— Ти си добър баща — отбеляза Анна. — Вече го показа.

— Но мога да направя повече. Анна, ние с Миа смятаме, че на Алфи ще му е по-добре, ако сме заедно. Освен това, осъзнах, че искам точно това.

Анна чуваше думите му, но те някак не стигаха до нея. Като че ли целият контрол, който имаше върху ситуацията, изведнъж й се беше изплъзнал.

— Съжалявам, Анна. Знам, че не е точно онова, което ти обещавах. Но ми дадоха втори шанс за щастие и искам да се възползвам от него.

— Говориш сериозно, нали? — Анна изрече думите с мъка. — „Не е точно онова, което ти обещавах“? Много далеч е от онова, Джон. Значи наистина бяхме дотук. Скъсваме.

— Съжалявам. Знам, че не бях наясно с онова, което искам — призна Джон, — но това е, защото самият аз не бях сигурен. Мислех, че ти и аз можем да опитаме. Наистина мислех така, Анна.

Анна не можа да измисли какво да му каже в отговор.

— Говорех сериозно, когато казах, че искам нещата да проработят — каза Джон.

— И въпреки това, само след няколко дни… — подхвана Анна. — Всичко свърши.

 

 

— Анна, ето те и теб — провикна се Джес по телефона.

— Здравей — зарадва се Анна.

Тя стоеше на улицата пред кафенето, след като се сбогува с Джон и му каза да си прибере вещите от апартамента й.

— Мислех, че ще се върнеш тук отново с Джон — каза Джес.

— Къде си?

— Все още в Лейнс — отвърна тя, мъчейки се да овладее сълзите си. — Промяна в плана.

— Жалко. Наистина ли? Аз пък се надявах забавлението да не свършва веднага. — Анна дочуваше шума по крайбрежната улица. — Тук все още е доста оживено.

— Слушай, Джес — започна Анна. — Не мога да ти обещая забавление… изобщо никакво… но ако все още си готова за едно питие, бих се зарадвала на компанията ти. Да се срещнем някъде, където сервират вино.

— Разбира се — съгласи се Джес. — Вино мога да пия винаги. Да се срещнем при „Смоуки Джо“ след десет минути.

Анна си проправи път по тесните улички към любимия им бар, все още замаяна и седна в едно ъглово сепаре. Поседя там известно време като зяпаше през прозореца, превъртайки в съзнанието си отново и отново разговора с Джон.

— Какво има? — попита Джес, почти веднага щом влезе през вратата. — Звучеше ми странно по телефона. — Тя седна. — Изглеждаш ужасно. Плакала ли си?

— Току-що скъсахме с Джон — изхлипа Анна.

Като го изрече на глас, всичко й се стори много по-реално.

— Какво? Защо? — попита Джес.

Анна привлече вниманието на бармана, докато въпросът все още висеше във въздуха.

— Обичайното — поръча тя. — Защото съм идиот — отвърна на приятелката си. — Той се събра отново с Миа. Спал е с нея, докато съм била в Италия, а аз се проявих като голяма глупачка, давайки му втори шанс.

— По дяволите — изруга Джес. — Но да се разберем — на първо място, ти изобщо не си идиот. Това е ясно. Виж Джон — да, той е идиот. С Миа на второ място. Или може би са на първо като двойка. Божичко, би трябвало да се досетя, че е грешка да ги поканим и двамата на сватбата ни. Тогава ли е започнало всичко?

— Не знам. Всъщност подробностите не ме интересуват. Но съм сигурна, че така или иначе щеше да се случи, със или без сватбата.

— Струва ми се, че си знаела нещо от известно време. Защо не каза нищо по-рано?

— Не знам — отвърна Анна, като пое чашата вино от бармана.

— Исках нещата да се оправят. И Джон беше в ужасно състояние. Това е дълга история, съкратили го от фирмата малко преди това и той го скрил от мен. Не искам да го съдиш.

— Предполагам, че имаш основания, макар да не ми се мисли изобщо какво си преживяла — каза Джес. — Разбира се, че го осъждам. И сега ми се ще да му извия врата. На кого му пука, че са го съкратили… това не е извинение. Значи се изнася?

— Да, сега в момента е в апартамента и си опакова багажа. Исках всичко да стане бързо.

— По-добре е така — отбеляза Джес. — Да сложиш точка.

— Може би. Макар че не е най-добрият начин да опишеш края на най-значимата връзка в живота ми.

— Извинявай — смути се Джес. — По-добре ли ще се почувстваш, ако ти кажа, че в морето има риба колкото щеш?

— Не — отвърна Анна, като пресуши чашата си. — Определено няма да помогне.

— Добре. Тогава просто зачертай всичко с дебела черта. Като осъзнае това както трябва, Джон ще се пръсне от яд, че те е оставил да му се измъкнеш.

— Не знам — въздъхна Анна. — Изглеждаше доста сигурен в решението си.

— Не си представям, че Миа може да се промени — добави Джес. — Знам, че Ед смята, че се е променила, но щом й се е разминало веднъж, когато му е сложила рога, не виждам какво ще я спре да го направи отново.

— Е, надявам се да грешиш заради Алфи — възрази Анна. — Достатъчно го объркаха дотук.

— Горкото дете — каза Джес. — Едва ли разбира нещо.

Анна прехапа устна.

— Не биваше да съм толкова глупава, че да се забърквам с Джон, след като Алфи е толкова малък.

— Виж какво, Анна — каза й Джес, — колкото и да се мъчиш, няма да ме убедиш, че вината е твоя. Джон носи отговорност за Алфи.

— Понякога чувствам, като че ли отговорността е и моя — отбеляза Анна.

Тя си представи стаята на Алфи, спомни си всички надежди, които хранеше, че заедно с Джон биха могли да бъдат семейството, от което момченцето имаше нужда.

— Но може би съм се залъгвала — добави тя.

— Знаеш ли как можем да оправим всичко? — попита Джес с усмивка, в която просветваше надежда.

— Да върнем часовника с месец назад ли? — предложи Анна уморено.

— Не — възрази Джес. — Няма нужда от машина на времето. Просто е, макар и сто процента временно решение. — Тя вдигна ръка да повика бармана.

— О, не. — Анна поклати глава. — Сериозно. Вече съм твърде стара за това.

— Кризисните времена налагат драстични решения — усмихна се Джес на младежа. — Четири коктейла с текила. — А после отново се обърна към Анна. — И разбирам, че е наш ред да избираме музиката.