Аби Клементс
Карамел с морска сол (1)

Вивиен

Елдърбери Авеню №35, Хоув, Източен Съсекс

— Този с какво е, Анна? — попита Вивиен Макавой, като се наведе в тапицирания с кадифе фотьойл и се загледа в кейка пред себе си.

— С череши и бадеми. Малък експеримент, но реших, че може да го харесаш.

Анна отряза парче от домашно изпечения кейк за баба си. Цяла сутрин се беше въртяла около печката, но след като зърна изражението на Вивиен, разбра, че си заслужава.

Вивиен прие чинията с благодарност и отхапа от кейка.

— Божичко, о, божичко, Анна — усмихна се тя. — Този път си надминала себе си.

— Уф — отвърна внучка й. — Радвам се. Това е нова рецепта, така че ти си ми опитното зайче.

— За мен винаги е чест — каза Вивиен, като лапна нова хапка.

Сребристосивата й коса беше вдигната в хлабав кок. Беше облечена в елегантна виненочервена рокля и кремава жилетка. Слънчевите лъчи се процеждаха през еркерните прозорци на къщата й и огряваха стаята с топла светлина.

Анна отряза и за себе си парче кейк и няколко трохи паднаха на пода. Дакелчето на баба й, Хепбърн, заситни към персийския килим.

— Той ми е най-евтината прахосмукачка — разсмя се Вивиен.

Черно-кафявото кученце от осем години живееше неразделно с баба й. Вивиен го беше нарекла на любимата си филмова звезда, отказвайки да се съобразява с такива подробности като пола му.

— Трябва да го даваш под наем — посъветва я Анна.

Някакво движение отпред в градината на Вивиен привлече погледа й и я накара да се обърне — видя едър мъж, който стоеше до оградения с нарциси жив плет.

— Кой е този мъж в градината ти? — попита тя и се наведе, за да вижда по-добре през прозореца.

— О, това е Томаш — отвърна Вивиен, почти без да вдига поглед от кейка си.

— Томаш?

— Приятел е. Той и жена му Ребека са отседнали тук за малко.

— Май няма да спреш, а? — Анна поклати усмихнато глава.

— Какво? — учуди се Вивиен, като я погледна с искрящи сини очи.

— Да бъда човечна ли?

Младата жена се разсмя.

— Е, не ми казвай, че са влезли в магазинчето за сладолед и…

— Приятна двойка… никога не разполагаха с повече от няколко пенита, събрани за чай, но винаги се държаха учтиво и любезно.

Това беше позната история за Анна и семейството й. Вивиен беше известна с покровителството си над бездомни и изпаднали души, като помагаше на местните хора и поддържаше общността. Като че ли дочул разговора им през стъклото, Томаш се обърна и махна с усмивка на Вивиен, на което тя отвърна жизнерадостно.

— Той е много искрен човек — каза тя и после продължи: — Та докъде бях стигнала? Един ден заключвах магазина и видях Томаш и съпругата му да се отправят към една от неизползваните арки^[1] надолу, по посока на Хоув. На другия ден го попитах защо и той ми каза, че са се подслонили там.

— Но това е ужасно — възкликна Анна. — Сигурно е много влажно, а и тези места не са никак безопасни.

— Знам. Нямаха дори един свестен спален чувал. Дошли са в тази страна, за да работят, да търсят по-добър живот, а вместо това… така де. Във всеки случай съм ги настанила в една от горните стаи и те се отплащат за това по-добре, отколкото всеки друг наемател.

— Така изглежда — каза Анна, докато наблюдаваше как Томаш реже с трион тежък провиснал клон, за който Вивиен се тревожеше от месеци.

— Ребека ми помага горе с част от документацията. Ще ми е мъчно като си тръгнат. Тук има твърде много пространство за сам човек и, знаеш ли, чувствам се по-щастлива с други хора наоколо.

— Кога си тръгват?

— Другата седмица. Освободила се е стая при техен приятел, а Томаш си е намерил работа в строителството.

— Е, такива са въртящите се врати на Елдърбери авеню — каза Анна. — Чудя се, кой ли ще е следващият?

— Ако животът ме е научил на нещо — разсмя се Вивиен, — то е, че няма начин дори да предположиш. Магазинът за сладолед винаги ми е носил нови приятели и изненади.

— Как е там напоследък — попита Анна, — в магазина, де?

— О, върви горе-долу. Както винаги — усмихна се Вивиен.

Магазинът за сладолед „Залез 99“ беше местна забележителност — съществуваше от средата на петдесетте години на миналия век и самата Вивиен беше добре известна в цял Брайтън. Тогава магазинът бе процъфтявал, но Анна имаше чувството, че напоследък бизнесът замира, като хората по-скоро се спираха да побъбрят, а не за да купят нещо. При всичките тези магазини за органични фрешове и скъпи кафенета из целия град, младата жена често си мислеше, че е цяло чудо как магазинът продължава да работи.

— Всъщност в момента съм си дала почивка — добави Вивиен. — Седмица, може би две. Сю е новата ми помощничка, която оставих да наглежда магазина. И на нея напоследък никак не й беше лесно, първо синът й Джейми отиде в затвора, а после тя изгуби работата си в Коопа^[2]… ще се грижи добре за магазина, сигурна съм.

— Татко ще се зарадва, че си решила да си починеш — отбеляза Анна.

— Предполагам, че все още няма никакъв шанс да се пенсионираш?

— Разбира се, че не. — Вивиен поклати решително глава. — Какво ще правя като се пенсионирам? Този магазин толкова дълго време е бил моят живот, че няма да знам какво да правя без него. Приятелите ми са тук — Иви от съседния магазин и онзи приятен младеж Фин. Седмица-две да презаредя батериите, толкова ми трябва. Сю ще поддържа всичко в ред.

— Добре. Надявам се да използваш времето наистина за почивка — примири се внучка й.

Тя реши да прескочи до магазина и да се запознае със Сю веднага щом нещата се поуталожат малко в службата й. Не беше ходила там от доста време.

— Разбира се, че ще го използвам. Но не се и опитвай да ме спреш да дойда да разгледам новия ти апартамент. Кога се пренасяш?

Анна грейна при мисълта.

— Ще получа ключовете другата събота.

— Това е чудесно. И Джон ли ще се пренесе в същия ден?

— Да.

— С нетърпение очаквам да го видя — каза Вивиен, като протегна ръка да погали Хепбърн, свит на кравай върху килима в краката й. — Доволни сме, че ще се премести малко по-близо до нас, нали, Хепбърн?

Кучето се търкулна по гръб, разголвайки коремче, за да го почешат.

— Ще ти хареса. Има чудесен изглед от прозореца — ентусиазира се Анна, като си припомни гледката от апартамента си на последния етаж, обгръщаща хоризонта и ярките светлини на Брайтънския кей. Звукът на свирещия вятър отвън създаваше чувство за още по-голям уют и защита от стихиите.

— Звучи ми идеално — отбеляза Вивиен. — Имам чувството, че вече го харесвам, защото ще си съвсем близо, направо зад ъгъла.

— Ами да, ще бъда. А от двете си любими внучки, за известно време май ще трябва да се задоволиш единствено с мен. Няма изгледи Имоджен да се прибере скоро у дома.

— Харесва й, нали? — промълви Вивиен. — Животът на път. Оня ден получих от нея много мила картичка, със снимка на златния Буда. Имоджен прилича на баща ти. Винаги ми е приличала на него. Волни души са тези двамата.

— Струва ми се, че се забавлява страхотно, прави купища снимки… никак не й провървя да си намери работа тук след университета и мисля, че точно това й трябваше.

— Много се радвам, когато ми изпраща снимки. Винаги съм обичала да слушам разказите на баща ви за Индия и Азия. Тогава това беше нещо забележително. С онзи негов ревящ мотоциклет — усмихна се Вивиен. — А сега се забавляваме със снимките на Имоджен.

— Как е татко? — попита Анна.

Толкова беше заета с маркетинговия си план за Кралския павилион в Брайтън и окончателното уреждане на покупката на апартамента, че не се беше обаждала на родителите си от няколко седмици.

— О, добре е. Обади ми се тази сутрин. Привършил е работата по една от новите си скулптури — този път е чапла. Току-що я беше извадил от пещта. Попитах дали може да направи още една за езерцето в градината ми, така че това ще е следващата му задача.

— Добре — зарадва се Анна. — Така ще стои далеч от неприятности.

Любимото нещо на баща й беше да работи в градинското си студио, като извайва глинени скулптури на птици и диви животинки, които толкова обичаше.

— Наистина трябва да тръгвам — добави младата жена, като погледна колко е часът на дисплея на телефона си. — Все още имам да опаковам много неща преди преместването, а и Джон ще пристигне до един час.

— Е — каза Вивиен с дяволита усмивка на лицето. — Разрешаваш ли на любопитната си баба да ти зададе един въпрос? Джон ли е мъжът?

— Така си мисля — внезапно се смути Анна. — Наистина чувствам, че е правилно да се съберем да живеем заедно.

— Радвам се. Защото заслужаваш добър човек. Ти си силна жена, винаги си била и талантлива. Няма да забравяш това, нали?

— Не ставай сантиментална, бабо — засмя се Анна. — Не отивам никъде. Премествам се по-близо, а не по-далеч.

— Знам, миличка — каза Вивиен и нежно погали внучка си по ръката. — Но няма нищо лошо да ти напомня, че си специална, нали?