Аби Клементс
Карамел с морска сол (4)

Глава първа

Знакът „Закопчайте коланите“ угасна и Имоджен разкопча металната катарама, която я придържаше към самолетната седалка. Тя се облегна назад и погледна през тясното прозорче към пухкавите бели облаци, които изпълваха небето над Банкок — под тях над града висеше слой от гъст смог. Само след няколко минути в климатизираната кабина те щяха да напуснат въздушното пространство на Тайланд и да се отдалечат още повече от острова.

Бяха изминали трийсет и шест часа в продължително пътуване с лодка и автобус, откакто Имоджен разговаря със сестра си Анна. Оттогава почти не беше спала, с изключение на няколко минути, прислонила глава до тресящия се прозорец на автобуса, докато музиката от айпода й заглушаваше кудкудякането на кокошките в прохода между седалките.

Имоджен си припомни познатото лице на по-голямата си сестра по несигурната скайп връзка в едно интернет кафене на главната улица на острова. „Става дума за баба Вивиен — каза тя, докато кафявите й очи и гъстата кестенява коса се разпадаха на пиксели при всяко нейно движение. — Имо, тя е мъртва.“ Думите все още се въртяха, някак нереални в главата на Имоджен.

Съзнаваше, че подробностите около смъртта на баба й нямаше да помогнат — сърдечен пристъп, стари здравни проблеми, които е криела и ги е споделяла само с лекаря си, — но Имоджен не го проумяваше. Не предполагаше, че баба й Вивиен ще умре или поне не толкова скоро. Щом привърши разговора си с Анна, тя си купи билет за самолета.

Стюардесата се приближи с количката за напитки и Имоджен я спря.

— Може ли една водка с тоник, моля?

Размисли се за онова, което я очакваше у дома. Англия през март. Но пък и домът вече беше различен, без баба й, един от хората, които тя обичаше най-много. Не беше имала късмет дори да се сбогува с нея.

— Всъщност — обърна се тя към стюардесата, — бихте ли удвоили поръчката?

Имоджен пое питието и отпи. Алкохолът бавно я унесе в нещо като полусън. Тя изгуби нишката на филма, който гледаше, и клепачите й се затвориха.

В съня си се видя в задната градина на баба й, където двете с Анна играеха на суингбол^[1], а Вивиен броеше точките, като сестрите се надпреварваха коя ще удари топката по-силно от другата. Вивиен посрещаше ударите с викове отстрани, застанала до маса, отрупана с домашно приготвена лимонада и сладкиш от овесени ядки, облечена в рокля на цветя с широка пола, сламена шапка и обута в елегантни сандали с висок ток. Като че ли очакваше да й се обадят, за да отиде на по-бляскаво парти. Сините й очи, очертани с грим, искряха. На Имоджен баба й винаги, й приличаше на кинозвезда от четирийсетте години на миналия век.

Когато се събуди стреснато, все още усещаше характерния аромат на баба си — на бадеми и мед от маслото за вана, което използваше, а изпод него долавяше домашното ухание на готвено, което излъчваха дрехите й.

Имоджен изключи екрана и се опита да се съсредоточи върху списанието, което бе купила на летището. Но снимките на дамските рокли на червения килим се сливаха в едно пред очите й.

Искаше й се нещо, каквото и да било, да прогони болката от това, че баба й вече я няма. На острова новината й се стори като странен сън, но сега, на път към Англия, тя ставаше болезнено реална. Никак не й се искаше да се разплаче в самолета пред толкова хора, но въпреки това сълзите й напираха. За да се разсее, тя затвори очи и върна спомените си към нощта, в която напусна острова.

— Ще се върнеш, нали? — каза й Лука, като я притегли към себе си в тъмната вода. Около тях морето фосфоресцираше като рой светулки и лицето на Лука със загорялата кожа, тъмната мокра коса и брадясала челюст бе осветено отчасти от луната. Бяха прекарали вечерта в „Комодо“ — плажен бар с жива музика, а после, след като Имоджен обясни, че трябва да замине, се отделиха от групата и слязоха на брега само двамата.

— Разбира се, че ще се върна — разсмя се Имоджен и го целуна отново.

Пътуването й бе наложително, не беше ваканция. Сега Тайланд беше нейният дом и тя бе заснела едва половината от подводните снимки за проекта си. Плюс това, ако сложеше на везните палмите, огъвани от вятъра, дните на плажа и нощите с Лука, срещу дъждовните дни и полуготовите пържени рибни специалитети в Англия? Изобщо не можеше да става сравнение.

— Обещай ми — усмихна се насила Лука. — Няма да си едно от онези момичета, нали? Които получават неустоимо предложение, когато се приберат у дома, и зарязват плажния лентяй като мен тук да страда сам с разбито сърце. Случвало ми се е и преди. Надявам се само да не съм достатъчно тъп да се поддам на чувствата… — И той я погледна с непозната за нея стеснителност и несигурност в очите.

— О, няма за какво да се тревожиш — възрази Имоджен. — Заминавам само за две седмици. Трябва да съм там за погребението и да прекарам малко време с татко и семейството ми. После хващам веднага самолета за Банкок. И диви коне да ме теглеха, нямаше да могат да ми попречат. — Тя се наведе към него за солена целувка.

— Вземи това — каза й Лука, докато се отдръпваше от нея. Той свали зъба на акула, който носеше около врата си. — Сложи го — настоя, като премести къдравата й коса на една страна и плъзна коженото ремъче през врата й. — А после ми го върни.

Имоджен се усмихна. Посегна към гладкия амулет.

— Разбрахме се.

Докосна ремъка около врата си и се замисли за Лука. Липсваше й усещането за топлата му кожа до нейната. Дори скорошната раздяла й се струваше цяла вечност.

Щеше да е хубаво да види отново Анна и родителите си — е, поне татко — но въпреки това мисълта за завръщане у дома караше сърцето на Имоджен да се свива. Последният път, когато си беше у дома, току-що беше завършила фотография в университета на Борнмът. След като кандидатства за работа на осем места и не я поканиха дори и на едно събеседване, след като беше на двайсет и две години, живееше при родителите си и майка й непрекъснато се интересуваше, докъде са стигнали нещата, Имоджен разбра, че трябва да замине.

След два месеца я назначиха в един бар и започна да спестява по малко всеки месец, мечтаейки да се измъкне от Луис и от поуките и въпросите на майка си. Когато с приятелката си Луси събраха достатъчно пари за самолет до Азия, веднага заминаха — и докато Луси се върна преди шест месеца, Имоджен изобщо не се обърна назад. Тя бързо намери приятели на острова, включително Сантиана — колумбийка, запалена по гмуркането не по-малко от Имоджен.

Азия беше съвсем различен свят от онзи, в който се връщаше — малкото градче Луис, където беше израснала.

— Пиле или паста? — попита нелюбезно стюардесата, тършувайки из металната си количка.

Имоджен се сети за ароматния тайландски ориз със зелено къри, който яде, преди да напусне острова. За възхитителния кокосов айран, който изпи в крайпътната сергия, докато автобусът зареждаше гориво.

— Паста, моля — отвърна тя и пое пакетчето с храна.

 

 

Имоджен отвори раницата си в свободната стая на дома на родителите си и върху домашно изработената покривка за легло се изсипа малко пясък. Тя го изтръска с ръка, а после сърцето й се сви, когато ръцете й докоснаха съшиваните с любов парчета. Вдигна очи и срещна погледа на Анна. Сестра й наруши меланхоличната тишина.

— Навсякъде има по нещо, което ти напомня, за нея, нали?

— Все още ми се струва нереално — отвърна Имоджен — да си представя, че когато идем в Брайтън, тя няма да е там. Магазинът за сладолед без нея…

Анна подаде на Имоджен чаша чай от дъбовата масичка отстрани и докосна съчувствено ръката й. И нейните очи бяха подути и зачервени, а върхът на носа й беше порозовял.

— Чувствам се ужасно. Не съм я виждала цяла година, Анна.

Отвън пищяха чайки, напомняйки им постоянно, че се намират на южното крайбрежие на Луис в двуетажната къщичка от осемнайсети век на родителите им.

— Не се самонаказвай за това. Тя се радваше на телефонните ти обаждания и на пощенските картички — за нея бе разнообразие да научава какво правиш там.

Имоджен се пребори с бучката в гърлото си.

— Сигурно си изтощена — предположи Анна.

— Пътуването беше дълго, но ума ми ври и кипи — отвърна й Имоджен, отпивайки с благодарност от горещия чай. — Как изглеждаше баба, когато я видя за последен път?

Анна приседна на края на леглото и сложи една възглавница в скута си.

— Бях у тях само преди седмица — каза тя. — И тя изглеждаше чудесно, съвсем добре. Не пожела да излезем на обяд, каза, че предпочитала да остане, но това не ми се стори необичайно. Трябваше да усетя обаче, че нещо не е наред.

— Винаги е изглеждала толкова млада — каза Имоджен. — Нали знаеш, в сравнение с бабите на другите. Бях сигурна, че ще поживее още няколко години.

— И аз — призна Анна. — Не е честно. Татко е разбит, както можеше да се очаква.

— Горкичкият татко — промълви Имоджен.

Бяха се прегърнали долу и въпреки че не си казаха почти нищо, тя забеляза мъката на лицето му.

— Кремирането е в четвъртък, мама ти е казала, нали?

Имоджен кимна.

— Да. Нали ще ми заемеш нещо да облека? Досега не съм ходила на погребение и предполагам, че дрехите в раницата ми няма да са много подходящи.

— Разбира се — отвърна Анна със сърдечна усмивка, като се изправи на крака. — Виж, мама каза, че вечерята ще е готова след около двайсет минути. Вземи си един душ и да слизаме.

— Добре — съгласи се Имоджен и взе старателно сгънатата кърпа в края на леглото.

Стаята от нейното юношество й се струваше чужда. Сега й приличаше на стая в добре поддържан хотел за нощувка със закуска, афишите на музикалните групи по стените й бяха заменени с цветни офорти в рамки.

— Хубаво е, че се върна — добави Анна и я прегърна нежно. — Ще ми се да беше дошла по друга причина, но се радвам да те видя.

— И аз се радвам — призна Имоджен, благодарна за топлата прегръдка на сестра си.

Имоджен взе душ, зави косата си с кърпа и навлече първите чисти дрехи, които успя да намери. На долния етаж видя Анна да разговаря и да приготвя вечерята с майка й. Тя подмина тихичко кухнята и влезе в трапезарията.

Помещението изглеждаше точно така, както си го спомняше — със снимки на полицата над камината и свежи цветя на масата. Това беше елегантното помещение за хранене, в което обикновено посрещаха гостите.

Баща й, Том, седеше в един фотьойл до масата, оборил глава в ръце. Ръцете му бяха големи и силни. Бяха носили Имоджен и Анна като деца, бяха вдигали момичетата по люлките и върху широките му рамене. Сега баща й изглеждаше крехък, като че ли и най-лекият ветрец можеше да го пречупи. Имоджен се приближи и сложи ръка върху неговата.

— Добре ли си, татко? — попита тя тихичко.

— О, да, скъпа — отвърна той със слаб глас. — А ти… — бледосините му очи я умоляваха да поеме разговора — … все още ли се радваш на пътешествията си?

— Да — отвърна Имоджен. — Там е красиво.

— Спомням си — започна той бавно. Но обичайното удоволствие, с което разказваше историите на своите скиталчества като хипи, го нямаше. — През шейсетте, само с мотора и вятъра в косите си… е, разбира се, когато все още имах някаква коса. Пътувах през Виетнам и Лаос. Беше толкова различно по онова време…

Думите му останаха недовършени.

— Татко — заговори Имоджен нежно. — Разбираемо е, че си разстроен. Всички сме разстроени.

— Работата е там — продължи той, без да вдига поглед, — че знаеш какво те чака. Някой ден. Разбира се, че знаеш… когато умря баща ми, някак си не беше такъв шок, той си имаше повече от достатъчно здравословни проблеми. Но не мислех, че ще се случи толкова скоро и с мама. Ужасно е.

Имоджен я заболя сърцето от страданието в гласа на баща й. При друг случай щеше да отваря бутилка вино и ентусиазирано да им разправя с Анна за последната скулптура, която е направил в градинското си студио. Но днес лицето му беше пепеляво и той самият приличаше на призрак.

— Тя беше изключителна жена — каза Имоджен и стисна ръката на баща си. — На всички ще ни липсва.

— Ще ми липсват дреболиите — въздъхна Том. — Дори онези неща, които някога ме вбесяваха у нея. Например как ми се обаждаше насред вечеря да ми разкаже развълнувано за някаква случка от телевизионния сериал.

— Или пък начинът, по който измъкваше всички бонбони на „Колити Стрият“ в пурпурни обвивки и се преструваше, че не е имало такива? — добави Имоджен.

— Точно така — разсмя се Том. — И това, разбира се, че винаги водеше по някого на Коледа, нали? Някой бездомник или окаяник, когото не познавахме, но който нямаше къде да отиде.

— Никога не пропускаше — съгласи се Имоджен. — Горкичката мама никога не знаеше колко голяма пуйка да купи.

— Такава си беше — каза Том. — Дори когато татко още беше жив. Но той нямаше нищо против, толкова бяха свикнали един с друг. И винаги е твърдял, че никога нямало да отвори магазина за сладолед, ако тя не обичала толкова хора.

Имоджен се усмихна с разбиране.

— Не беше идеална — продължи Том. — Но знаеш ли, по-добре, че не беше такава.

— Имоджен, ти си тук — каза Джан, прекъсвайки разговора им. — Не съм те чула да слизаш.

Имоджен изведнъж осъзна с какво неодобрение я погледна майка й — замотаната като чалма кърпа около косата й, широките, ръчно боядисани панталони и развлечената тениска.

— Няма ли да си изсушиш косата, скъпа?

Имоджен сви рамене, чувствайки се отново като непослушна тийнейджърката.

— Реших, че днес можем да се храним тук — съобщи майка й, като подаде на Имоджен няколко подложки за сервиране. — След като случаят е специален и е събрал цялото семейство. Сготвила съм говеждо печено, кнедли с градински чай, а сестра ти е направила крем карамел.

— Не трябваше да полагаш толкова усилия — каза Имоджен, хвърляйки поглед на баща си, чиито очи отново бяха добили отнесено изражение.

— Мисля, че всички имаме нужда да се нахраним добре — възрази Джан.

Имоджен прехапа език. Храната беше универсалното решение на майка й за всички случаи от живота. Когато тя се върна в кухнята, Имоджен хвана ръката на баща си под масата, а той стисна лекичко нейната.

Момент по-късно Джан се появи отново на вратата с куп чинии, поставени между кърпи, следвана от Анна, която носеше тенджерата.

— Внимавай, чиниите са горещи! — усмихна се Джан. Постави ги върху индивидуалните подложки и остави една за тенджерата.

Анна и майка й заеха местата си на масата.

— Започвайте — подкани ги Джан бодро, — че ще вземе да изстине.

След като семейството започна да се храни, в стаята настъпи тишина.

— Няма ли да те изкушим да останеш този път, Имоджен? — попита майка й. — Бизнесът тук се е посъживил. Мога да разпитам и съм сигурна, че ще ти намерим някаква административна работа в агенцията.

Имоджен продължи да рови с вилица в чинията си, после разполови една кнедла. Представи си как работи с майка си в агенцията за връзки с обществеността, която тя бе основала, когато дъщерите й тръгнаха на училище. Беше й трудно да си представи по-агонизиращ начин за прекарване на времето.

— Тук съм само за погребението, мамо. След две седмици летя обратно за Тайланд.

Джан въздъхна. След миг обаче промени насоката на въпросите си.

— Имаш си някой специален там, нали? — полюбопитства тя.

— Мамо… — намеси се Анна в опит за защити сестра си от обичайната инквизиция. — Трябва ли да…

— Само попитах — оправда се майка им отбранително.

— Не, няма нищо — каза Имоджен.

Анна я изгледа, изненадана от отговора й. Това беше нова тактика, но този път Имоджен беше решила, че може би честният отговор бе най-добрият начин да сложи край на въпросите на майка си.

— Срещнах един човек на острова, но все още е много рано да го обсъждам. Да видим какво ще се случи, като се върна.

Джан вдигна вежди и погледна съпруга си, който се бе съсредоточил върху храната и дъвчеше бавно с отнесено изражение.

— Чуваш ли, Том? — заговори тя. — Имоджен си е намерила специален човек там.

— Не е сериозно — обади се Имоджен, вече съжалявайки за искреността си.

— Е, човек никога не знае — подсмихна се Джан. — И аз така мислех за баща ви, когато той за пръв път влезе в пекарната.

Двете сестри се спогледаха многозначително.

— Бях само на осемнайсет и това беше първата ми работа в Луис. Дотогава не познавах мъж, който да кара мотоциклет. Но баща ви стоеше там, загорял и красив, току-що завърнал се от едно от пътешествията си… и аз не устоях.

— Карането по разбитите пътища в Азия не беше нищо — присъедини се към спомените й Том, — пред това да събера кураж да поканя майка ви на среща.

— Това, че се съгласих, беше най-хубавото нещо, което съм правила някога — припомни си Джан с тъжна усмивка. — Иначе нямаше да ви имам вас двете. Та, Имоджен, защо не убедиш онова момче да дойде тук?

— Никой от двама ни не желае да живее в Обединеното кралство в момента — възрази Имоджен и се стегна да посрещне оскърбеното изражение на майка си, което не закъсня да се появи. — Искам да кажа, че сега съм по средата на един фотографски проект. Върви наистина добре и просто искам да се съсредоточа върху това.

— Дъщеря на баща си, от главата до петите — продължи майка й. — Тези творчески мечти, разбира се, са достойни за уважение. Внимавай обаче, Имоджен, да не свършиш със студио, пълно с непродадени скулптури, които събират прах.

Тя се изсмя кухо, а тъгата в очите на Том като че ли още повече се задълбочи.

— Наистина е важно да помислиш за бъдещето си. Сега повече от всякога. Ако не беше агенцията, момичета, нямаше да имаме и две пенита зад гърба си.

— Трябва ли да обсъждаме това сега, мамо? — попита Анна тихо. — С наближаването на погребението на баба мисля, че на всички ни се въртят други мисли в главите.

— Ами да — съгласи се Джан, вече по-тихо и се зае с храната си. — И, разбира се, има да се организират много неща, след като чичо ви Мартин и леля ви Франсоаз ще пристигнат утре.

— Можем да помогнем с подреждането на стаята им — предложи Анна, — ако това те притеснява.

— О, не е само това — оплака се Джан. — Ще трябва да приготвя много храна. Не само за бдението, но и за целия им престой. Нали познавате леля ви, с префинените й вкусове.

— Няма нужда, Джан — прекъсна я Том. — Наистина.

— Хубаво е да положиш усилия. А и брат ти… е, той не е идвал тук от години, нали?

— Не, но Мартин… Това няма значение между братя, нали? Може да не сме се виждали дълго време, но винаги си оставаме близки.