Аби Клементс
Карамел с морска сол (23)

Глава двайсета

В автобуса до седалката на Анна една пищна италианска майка намести широкополата си шапка с аранжирани отгоре изкуствени лилави цветя. Тя бъбреше оживено с жена в тюркоазен тоалет от другата страна на пътеката и от уловените случайни думи, изглежда, че говореха за сватба. Вниманието на Анна се отклони от оживения им разговор към пейзажа зад прозореца.

Тя наблюдаваше как се нижеха поразителните гледки, същите кипариси и жълти къщички, които видя при пристигането си в Италия преди една седмица. Усети болка при мисълта, че оставяше всичко това зад себе си — може би завинаги. Но нали това беше просто една ваканция, каза си тя. Глупаво беше да си мисли, че е нещо повече от това.

Анна никога не се беше смятала за човек с приключенски дух. Когато бяха деца с Имоджен, винаги сестра й експериментираше с насекомите, строеше къщички заедно с баща им и забъркваше смъртоносни на вид еликсири. Анна предпочиташе да си стои вкъщи и обикновено да готви — винаги си мислеше, че по-скоро би се въртяла из кухнята, отколкото да спи на палатка в далечна пустиня под звездите или да си пробива път през дъждовни гори.

Докато приближаваше обаче летището на Пиза покрай къщите и църквите на някакво малко градче, Анна се почуди дали пък онова, което винаги си бе внушавала — за това коя е тя и какво иска, — бе все още валидно. Италия й отвори очите — за приключения, за един свят, изпълнен с енергия и храна, която заемаше централно място в живота.

Когато се замисли за пътуването, което я очакваше, и за онова, което оставяше зад себе си, тя си спомни аромата на киви и пъпеш. Сорбето на Матео. Сега усети вкуса почти толкова осезаемо, както тогава, когато опитваше с лъжичката. Свежа плодова сладост, вкус, заради който хората щяха да изминават много мили. Никога преди не беше опитвала подобно нещо — и се съмняваше, че ще успее отново да открие точно този вкус.

Освен ако… Тя започна да рови в чантата си, под мобилния телефон, червилото и слънчевите очила — имитация на „Прада“. Намери сгънато листче хартия, онова, на което беше накарала съкурсистите си да запишат данните си за контакт. Анна бързо прегледа имената, докато не стигна до името на Матео — той беше включил електронната си поща и профила си във фейсбук.

„Може би си заслужава да поддържаме контакт“ — помисли си тя с лека вина. На Джон нямаше да му е приятно — но пък всъщност не трябваше и да знае. Тя щеше да използва адреса, само за да му поиска някоя рецепта или може би за съвет в бъдеще. Такъв беше бизнесът й — трябваше да събере около дузина страхотни рецепти, за да изправи „При Вивиен“ на крака. Анна записа електронната поща на Матео в айфона си и натисна „запази“.

* * *

Веднага щом прекрачиха прага, Джон прегърна Анна и я целуна нежно по устните и по врата. Остави куфара й в антрето. Чакаше я сред посрещачите на „Гетуик“ и докато пътуваха обратно, тя му разказа за Флоренция и за курса — обясни му подробно какви сладоледи беше направила.

— Липсваше ми — каза й той, заровил лице в рамото й.

— И ти на мен. — Тя също го целуна. — Да идем ли? — Тя кимна към спалнята, а той нямаше нужда от много подканвания, за да я последва.

Джон бавно разкопча блузата й и прокара ръка по сутиена, а после по голия й корем. Кожата й инстинктивно настръхна, а ръцете й намериха обичайното си място върху неговите и върху гърдите му. Правеше го полусъзнателно, все още ангажирана със спомени за слънцето и павираните площади, за възхитителните вкусове, които бе оставила там. Но докато Джон целуваше рамото й и внимателно сваляше блузата й, мислите й се отплеснаха на друго място и тя се озова отново в Брайтън. Но това не й донесе облекчението, че отново си е у дома, тревожеше се за магазина.

— Джон — прекъсна тя все по-настоятелните му целувки.

Той се отдръпна и я погледна със смесица от нетърпение и разсеяност.

— Ъхъ — измуча той, като все още се бореше с кукичките на сутиена й.

— Може би трябва да й се обадя — заяви Анна, закопча сутиена си и се отдръпна леко в леглото. — На Имоджен. Да проверя дали всичко е наред.

— Така ли? — Джон свъси чело и леко се изчерви. — Та ти току-що си се върнала, Анна, и бяхме разделени цяла седмица.

— Извинявай — каза Анна, като се опита усърдно да потисне съмненията си и да се отпусне. Имоджен я беше уверила по телефона, че всичко е наред и тя би трябвало да й се довери. — Прав си. Докъде бяхме стигнали? — усмихна се тя и той отново я притегли в прегръдките си.

Час по-късно Анна се събуди от дрямката, в която бе изпаднала. Беше в прегръдките на Джон, присви очи и видя, че часовникът показваше седем часа вечерта.

— Джон — заговори тя, като го събуди нежно. — Трябва да сме заспали. Вече е почти време за вечеря.

Той размърда леко глава на възглавницата и се раздвижи.

— Вечеря ли — повтори той думите й с отворени очи. — Не мисля, че вкъщи има някаква храна. Искаш ли да вечеряме навън?

— Абсолютно! — Анна седна увита със завивката, чувстваше се уютно и защитена. — Какво ще кажеш да идем „При Джани“?

Винаги бяха харесвали това заведение — романтичен и осветен със свещи италиански ресторант, сгушен в Лейнс, далеч от туристическите маршрути, вместо това през повечето вечери го пълнеха италиански семейства и местни жители. С Джон отидоха там на втората си среща и им остана любимо място за специални случаи. А тази вечер — вкусът на пастата или пицата на „Джани“ щеше да удължи ваканцията й.

— Знаеш ли какво? — каза Джон, подпирайки се на лакът. — Тази вечер предпочитам да хапна къри. Това окей ли е?

— Къри ли? — учуди се Анна, като се насили да забрави вечерята, която си представяше. — Разбира се. Нека бъде къри.

 

 

— Искаш ли попадум^[1]? — попита я Джон и разчупи наполовина един от хрупкавите дискове.

Тя пое половината и Джон намаза своята с пюре от манго. Бяха единствените клиенти в ресторанта, тихо приземно помещение на две крачки от апартамента.

— Умирам от глад — усмихна се Джон.

Анна прегледа менюто, копнеейки за ризото със сочни, узрели на слънце домати или пък пресни талятели, подправени с възхитителен сос от трюфели… Реши да бъде пиле джалфрези^[2]. И то ставаше. Нали беше с Джон, напомни си тя. Това имаше значение. Беше си отново у дома, с мъжа, който й липсваше през цялото време, докато беше в Италия.

— Мадам — попита сервитьорът със светнали очи, — готова ли сте с поръчката?

— Пиле джалфрези и питка с чесън, моля — каза Анна. — И една бира „Кобра“.

— А за вас, сър?

— За мен пиле тикка^[3] и обикновена питка — поръча Джон и остави менюто.

Той премести поглед от сервитьора към Анна.

— Сега вече се чувствам по-добре, след като знам, какво ще ми донесат.

— Ти добре ли се хранеше, докато ме нямаше? — попита го Анна.

— О, да. Искам да кажа не готвено, както обикновено, но все още съм жив, както виждаш. Предполагам, че Имоджен ти е казала нещо.

— Не — озадачи се Анна. — Какво да ми каже?

Той поклати глава.

— О, нищо. Просто ме хвана неподготвен онзи ден. Бях останал да работя вкъщи и тя дойде.

— О, да, спомена ми за това. Че си бил по боксерки? Извинявай, трябваше да ти кажа, тя все още има резервен ключ за апартамента.

— Щеше да е по-добре.

— Хубаво е обаче, че вече можеш да поработваш от къщи — добави Анна. — Това е добре, когато Алфи е болен и при разни такива случаи.

— Да. Добре е. Алфи питаше за теб, между другото. Все още разправя за онзи сладолед, който двамата бяхте приготвили набързо.

— Чудесно. Той ми липсваше. Нещо ново да ми съобщиш?

— Той все още рисува много или „пише с маркери“. Очевидно така му викат сега. О, и няма търпение отново да види Хепбърн. Макар че трябва да ти призная, че аз лично бях доволен, когато Имоджен го взе — да си почина малко от скимтенето му.

Питките пристигнаха, Анна си отчупи едно крайче и отхапа.

— Може би е бил самотен — каза Анна. Почувства се, сякаш не беше ходила никъде.

* * *

— Анна, трябва да поговорим — започна Имоджен.

Анна пристигна в „При Вивиен“ рано сутринта в понеделник, развълнувана, че отново започва работа, и завари сестра си, вече застанала зад тезгяха с разтревожено изражение на лицето.

— Докато те нямаше, се случиха някои неща.

— Някои неща ли? — повтори Анна и седна. Неща — биха могли да са хубави неща, нали? Нямаше причина да не са. Ако изключеше изражението на лицето на Имоджен. — Какви неща?

— Като начало, купих ван.

— Хубаво — отвърна Анна. — Но след като платихме за курса, едва ли са ни останали някакви пари. Как си се сдобила с ван?

В гърдите й се надигна раздразнение — те с Имоджен се бяха споразумели, когато започнаха заедно, да не правят големи покупки, без да се консултират една с друга.

— Използвах остатъка от парите от баба Вив — призна Имоджен.

Анна усети как страните й пламнаха и вече не можеше да скрие раздразнението си.

— Тези пари ги бяхме отделили за продукти, Имоджен. Ти го знаеше.

— Стори ми се страхотна възможност — възрази Имоджен. — Истински ретро сладоледен ван. Джен нарисува логото… и заедно го боядисахме и…

— Защо имам чувството, че има и „но“? — каза Анна.

— Работеше добре, когато го подкарах, а сега има нужда от малко ремонт, за да тръгне отново. Тогава ще можем да развозваме твоите сладоледи… по фестивали — изрече Имоджен на един дъх. — Но после нещо му стана и аз се опитах да го карам, но той се развали и…

— О, божичко. Значи не само си купила ван, без да го обсъдиш първо с мен, но и ми казваш, че е калпав? Имоджен, просто ми разкажи всичко, защото не мисля, че ще издържа да протакаш разказа си. Какво още се случи, докато не бях тук?

Имоджен разказа на сестра си за хранителното отравяне, за статията и заклеймяващите отзиви онлайн и за враждата й с Фин. След като свърши, у Анна просветна надежда, че може би това беше всичко.

— Това е — каза Имоджен, прехапвайки устна.

— Не ти вярвам — възрази Анна.

— Това е почти всичко — призна Имоджен. — Има и разни семейни разправии, за които трябва да знаеш.

— Семейни разправии?

— Татко все още е депресиран, а леля Франсоаз го тормози. Говори лоши работи за нас на него и на чичо Мартин, за да ни накарат да продадем магазина. И тя да го направи на някакъв превзет ресторант — обясни й Имоджен.

— Това е ужасно — възмути се Анна. — Горкичкият татко, той е точно в центъра на всичко това. Ще се обадя на мама да видя какво можем да направим, за да поизгладим нещата.

— Пожелавам ти късмет — отвърна Имоджен. — Да преговаряш с Франсоаз е като да преговаряш с питбул.

— Трябва да опитаме заради татко. А сега ми кажи това наистина, наистина ли е всичко?

— Да. Само че предполагам, че вече има последствия, с които трябва да се справим.

— Последствия?

Имоджен се намръщи.

— Нямаме повече пари — осъзна Анна и почувства как действителността болезнено й напомни за себе си.

— Имаме достатъчно за основни продукти. Но не и за сезонните, които ще ни трябват за новите рецепти, за които ми разказа.

— Как можа да се случи това? — промълви Анна, докато сладоледовата й мечта се изпаряваше с всяка дума на сестра й. — Имахме хиляди лири стерлинги, Имо, а сега… нищо, освен фризер, пълен със сладоледи на клечка.

 

 

Джес и Анна седяха в магазина след работно време и ядяха прясно направен сладолед с лешници и солени гевречета.

— Много лош късмет — заяви Джес. — Но това са все проблеми на прохождането, нали?

— Щеше ми се и аз да съм толкова сигурна като теб. Всичко е такава каша. Честно казано, не мога дори да възприема всичко. А съм отсъствала само една седмица.

— Яд те е на Имоджен, нали?

— Не мога да се удържа. Знаеш, че обичам Имо, но наистина как е успяла да изгуби контрола над всичко само за няколко дни?

— Сложно е да управляваш семеен бизнес.

— Чудя се дали не подходихме твърде прибързано, без да обмислим дали ще можем да работим заедно. Едно е да се разбираме като сестри, а съвсем друго е да управляваме заедно магазина.

— Сега обаче няма как да се отметнеш. Твърде късно е.

— Наистина ли? В известен смисъл едва започнахме и онова, което направихме, е по-добре да бъде забравено. Репутацията на магазина е опетнена, а бюджетът ни направо го няма.

— Каква друга възможност имате? С Имоджен сте инвестирали толкова много в това начинание.

— Леля ми Франсоаз иска да го купи. Отначало бях абсолютно против това. Но сега? Не знам.

— Ти току-що се върна. Дай си време нещата да се уталожат. Каквото и да е, Имоджен наистина положи усилия. А пък ванът ще е страхотен, след като тръгне отново. Божичко, кой би помислил, че ще боядисвам сладоледен ван на южното крайбрежие на Англия, вместо да се пека в четиризвезден плажен курорт?

Анна се усмихна.

— Беше чудесно от твоя страна да помогнеш. Логото е идеално и аз съм съгласна за вана. Така ми се струва. Макар и да не може да иде никъде за известно време.

— Всъщност аз наистина му се зарадвах — призна Джес. — Да си поизцапам ръцете беше чудесна почивка от офиса — добави тя, като си гребна отново от сладоледа. — Между другото, това нещо е възхитително.

— Еха — усмихна се Анна. — Като го чувам от теб, знам колко е сериозна похвалата.

— Давам ти думата си. Това е нещо, в което си струва да инвестираш. По-добър залог, отколкото моя меден месец с Ед, като начало. По-добре да тръгвам. Обещах на Ед бърз секс след работа, преди да приготвим вечерята.

— Колко романтично — усмихна се Анна.

— Никога не изпускам случая — разсмя се Джес.

Целунаха се за довиждане и Джес излезе от магазина с енергична стъпка.

Час по-късно, когато свърши с чистенето, Анна отвори лаптопа, за да си провери пощата и да види какво още е пропуснала. Сред спама и писмата от снабдителите я чакаше едно лично съобщение.

До: Анна

От: Матео

Здравей, Анна, Как си?

Италия е много скучна без теб, но аз запълвам дните си по любимия си начин — с много сладолед. Тази седмица опитах сладолед с прошуто и пармезан — възхитителен е.

Пармезановият сладолед не е нещо ново, всъщност се прави по рецепта отпреди 150 години, така че не мога да си припиша заслугата, но прошутото, което добавих, го направи наистина специален. Започнах работа в магазина на един приятел и вчера опашките се виеха по площада!

Анна се усмихна въпреки тревогите си. За момент Матео й беше напомнил предназначението на магазина за сладолед — той не беше само търговия, но и споделяне на истинското удоволствие от сладоледа.

Разкажи ми какви вкусове опитваш ти — нещо като Уимбълдън с ягоди и сметана?

Твой приятел, Матео, целувки

И тя му написа отговор.

От: Анна

До: Матео

Здравей,

Всъщност е странно, че споменаваш това, но днес и аз опитах нещо различно. Сладолед с лешници, парчета шоколад и парченца солени гевречета — полят с карамелен сос. Соленото и сладкото бяха страхотна комбинация. Приятелката ми Джес го похвали (а тя не е лесен клиент!).

Има една идея, която искам да опитам — не се смей (аз не се смях на прошутото ти и, о, божичко, това прозвуча гадно). Чувал ли си за чая „Ърл Грей“? Смятам да направя сорбе от чая и да видя как ще се получи. Ще ти съобщя.

Не съм сигурна дали ще можеш да намериш пакетчета от този чай в Италия, затова сега ти изпращам рецептата за сладоледа с лешниците и гевречетата. Може и ти да я пробваш?

Анна