Аби Клементс
Карамел с морска сол (14)

Глава единайсета

Имоджен сипа ягоди в блендера и го включи. В полунощ още не си беше легнала и приготвяше домашен сладолед в кухнята на баба си.

Да, вярно че бяха решили с Анна да почакат още един месец, докато Анна се обучи напълно и предаде на Имоджен основните неща, за да са готови да лансират новата домашна серия, но Имоджен имаше нужда да прави нещо. Ако не се занимаваше с някаква работа, започваше да мисли за Лука и я обхващаше съжаление.

Затова тя реши да опита два вкуса, като приготви сладоледа по най-простия начин — с шоколад и с ягоди. В края на деня беше купила плодовете много изгодно при местния зарзаватчия. Имоджен облиза лъжицата и остави сместа да попие по езика й — ягодите бяха възхитителни. И шоколадът никак не беше лош — но пък какво ли можеше да се сбърка с шоколад, нали? Тя не използва всичките части от машината за сладолед, които Анна й беше показала, а свърши работата с подръчните материали в кухнята на Вивиен. Имоджен се усмихна доволно — беше хубаво да вършиш нещо творческо, вместо само да съжаляваш за онова, което би могло да бъде.

Пъхна кутиите във фризера, за да са готови да ги отнесе рано на другия ден в магазина. Изморена, но доволна, тя се мушна в леглото, зави се с пухената завивка и потъна в сън.

В неделя сутринта Имоджен извади черната дъска за менюта, която откри в килера на магазина, и написа с характерните за магазина бежово и пастелно розово:

ДНЕС МОЖЕТЕ ДА ПРОБВАТЕ ДОМАШЕН СЛАДОЛЕД

Усмихна се, когато изнесе дъската отвън, очаквайки с нетърпение предстоящия ден. Утринното слънце изсушаваше бързо прогизналия от дъжд бетон пред магазина и като че ли по изключение времето може би щеше да сътрудничи в осъществяването на нейния план. Младежи с ролкови кънки сновяха наоколо, като се въртяха около бетонните конуси и дори чайките пееха някаква весела песен, докато се стрелкаха към кофите за боклук на крайбрежния булевард, за да си намерят закуска.

От обичайното си място пред магазина Хепбърн облайваше птиците. Имоджен се загърна по-плътно с жилетката си и се огледа за възможни клиенти. Стресна се при вида на златистата козина, когато един ретривър се шмугна покрай нея и се насочи право към Хепбърн.

— Много съжалявам — извини се жената с тъмна, късо подстригана коса, като настигна кучето и сграбчи отново каишката му.

Мъж с шлифер се изравни с тях и се спря задъхано.

— Значи го хвана, Джил. Браво.

— Хари има особено отношение към дакелите — обясни жената смутено. — Това е Хари. — Тя посочи златния ретривър. — Не той — разсмя се тя и хвана партньора си за ръка.

— А, старият магазин за сладолед. Между другото се канехме да поспрем тук — каза мъжът. — Разбрахме, че има нови собственици. Ние сме Джефри и Джил, приятно ми е да се запознаем.

Имоджен се усмихна и се ръкува с тях.

— Имоджен. И на мен ми е приятно. И да, ние сме новите собственички. Магазинът все пак остана в семейството, всъщност би трябвало да го наречем „При Вивиен и внучките й“. Поехме го със сестра ми Анна.

— Изглежда страхотно — отбеляза жената, като огледа прясно боядисаните стени и ретро обстановката.

Бяха направили абажури от черпаци за сладолед, като провесиха крушките в средата.

— Внуците ни много ще го харесат, нали, Джефри?

— Да, сигурен съм, че ще го харесат. Дайте ни два сладоледа, моля — каза Джефри. — Имате само с шоколад и ягоди, нали?

Имоджен кимна.

— Аз ще взема с шоколад и фунийка с ягодов за жена ми.

Имоджен напълни фунийките, като внимаваше да не раздроби фините вафли. Тя самата беше открила тези фунийки — те бяха доста по-добри от обикновените.

— Изглежда възхитително — отбеляза Джил, докато плащаше на Имоджен.

Те се насочиха към изхода, като този път водеха Хари на скъсена каишка. Хепбърн предпазливо подаде глава от задната стая с питащи кафяви очи.

— Вече е безопасно да излезеш, Хепбърн — прошепна Имоджен. — Току-що казахме довиждане на първите ни клиенти на домашен сладолед.

Кучето джафна одобрително.

— Мислиш ли, че съседите ни ще искат да го опитат? — попита го Имоджен.

Той джафна отново и завъртя опашка. Имоджен прие това за съгласие. Тя отиде до магазинчето за сувенири на Иви на крайбрежния булевард. Звънчето иззвъня, когато тя влезе.

— Здравей, Иви — провикна се Имоджен, когато я видя. — Мога ли да те изкуша с малко домашен сладолед?

— О, миличка, колко бих искала. Много мило от твоя страна да ми предложиш. Но докторът ще ме убие. Казва, че трябва да си следя холестерола.

— О, разбирам. Е, няма да е хубаво да ти навлека неприятности. Просто ще трябва да измислим някакви по-здравословни опции за теб.

Едно обсипано с лунички момченце се мушна в магазина покрай Имоджен, като стискаше голяма надуваема акула.

— Пробита е! — изхленчи то.

— Дългът ме зове — усмихна се Иви. — Но защо не попиташ Фин? Обзалагам се, че ще е много доволен да се възползва от предложението ти.

— Да — каза Имоджен. — Ще го направя.

Тя подмина няколко арки до школата на Фин. Отвън група сърфисти се готвеха да влизат и тя видя Фин, застанал на вратата.

— Приятно сърфиране — пожела Имоджен на групата. — После ви чакат петдесет процента отстъпка от фунийките с домашен сладолед в магазина на Вивиен ето там. — Тя посочи магазина.

— Звучи добре — каза една от жените, облечена в неопрен. — Но предполагам, че ще сме замръзнали.

— Науката е в подкрепа на сладоледа — възрази Имоджен, като веднага измисли отговор. — Колкото е по-ниска вътрешната ви температура, толкова ви е по-топло.

Беше го прочела някъде. Не беше съвсем сигурна дали наистина е вярно, но определено звучеше добре.

Единият от мъжете в групата, висок и мургав, с къса черна коса, намигна на Имоджен, докато вдигаше ципа на неопрена си. Тя не можа да не забележи колко плътно прилепваше гумената материя там, където трябваше.

— Ще дойдем — обеща той.

Този следобед Имоджен огледа гордо пълния магазин за сладолед. Поръчките от сърфистите на Фин валяха толкова много и така бързо, че отначало тя се затрудни да запише всички. Изглежда й бяха повярвали на приказките за вътрешната и външната температура и след дългото прекарване в морето, поръчваха огромни количества сладолед, за да се преборят с треперенето след сърфирането.

— Сладоледът е невероятен — обърна се към нея мъжът с тъмната коса.

— Ето, опитай от ягодовия. — Друг младеж му подаде своята фунийка.

В гърдите на Имоджен се надигна гордост, докато ги гледаше как лакомо унищожават сладоледа.