Сюзан Копола
Маскарад (9)

9

По време на дългото пътуване по неравните улички, които излизаха от града, Федра имаше достатъчно време да размисли. Затвори очи, но ужасеното лице на Арман не излизаше от ума й. Бе прочела в очите му, че се чувства предаден.

Какво му дава право да се чувства предаден? — питаше се горчиво тя. Сам си е виновен. Появи се най-неочаквано в дома на дядо й, обгърнат в тайнственост, и на всичкото отгоре си позволи да заплашва нея и Джили.

Не, тя нямаше причини да се чувства виновна. И отново в съзнанието й изникна картината на отвеждането му от полицаите. Неволно си спомни дърводелеца Уилкинс, как Джон го метна на рамото си и го изнесе от елегантния салон на дядо й.

Но нямаше смисъл да се опитва да прави връзка между двамата мъже. Освен че и двамата щяха да прекарат нощта в Нюгейт. Никаква друга прилика нямаше. Кражбата не беше толкова тежко престъпление като опита за убийство. Най-голямата разлика беше в богатството и титлата на Арман — те щяха да го защитят. Вероятно делото щеше да вдигне доста шум, но точно това беше целта й. Федра очакваше да се разрази скандал, който да прогони маркиза от живота й. Ако го признаеха за крадец, със сигурност нямаше да стъпи повече в дома на дядо и. Сойер Уейлин надали щеше да покаже повече толерантност към крадеца, отколкото беше показал към нещастника, опитал се да го убие.

Едва сега Федра откри няколко слаби места в своя план. Какво щеше да се случи, ако Арман разкажеше на дядо й за нечестната й игра? Естествено тя щеше да отрича упорито, но дядо й надали щеше да й повярва.

Ами ако Арман просто се върнеше в Хийт, за да си отмъсти? Ако наистина се стигнеше до отмъщение, то щеше да бъде жестоко, коварно и добре планирано, тя можеше да бъде сигурна в това.

Единствената успокояваща мисъл беше, че щеше да мине известно време, докато Арман излезе на свобода. Съдилищата работеха бавно, дори когато обвиняемият беше благородник. Докато той излезе, Джили отдавна ще се е върнал, опита се да се успокои Федра. Дотогава тя щеше да е намерила начин да се държи с него, както заслужаваше.

Сега обаче трябваше да се подготви за предстоящата среща с дядо си. Много скоро той щеше да седне на масата срещу нея и сърдито да пита къде, по дяволите, се бави гостът му. Тя трябваше да изглежда напълно невинна и да се преструва, че не знае абсолютно нищо…

Бяха минали по-голямата част от пътя, и тъкмо завиваха по улицата към Хет, когато мислите на Федра отново се отклониха към Уилкинс. Случилото се с Арман не бе успяло да прогони мисълта за нещастния дърводелец и болната му жена.

Точно сега не беше време да се занимава с тези хора. Първоначалното й намерение беше да помоли Джили да разузнае къде живее мисис Уилкинс, но Джили бе заминал. Може би трябваше да възложи тази задача на някой от по-младите слуги, макар че със сигурност щеше да си навлече гнева на дядо си. Лакеят Питър, откровен млад момък, май беше най-подходящ.

Федра имаше късмет: когато разказа на Луси за намерението си, момичето я увери, че Питър със сигурност ще се справи и няма да каже нищо на дядо й. Освен това той познавал семейство Уилкинс.

Федра почука по покрива на каретата и извика на Ридли да спре. Когато вече си мислеше, че старият кочияш е пренебрегнал заповедта, каретата се заклати и спря.

Питър веднага й отвори вратичката. Вече бяха оставили зад себе си предградията и пред тях се простираше редица възвишения. По ливадите мирно пасяха крави.

— Питър — заговори направо Федра, — Луси ми каза, че се познавате с Уилкинс.

Момъкът погледна обвинително Луси и отговори:

— Няколко пъти съм разговарял с него, докато работеше в оборите, но аз не съм го пуснал в залата снощи, лейди Грантъм, кълна ви се…

— Не се кълнете, Питър — прекъсна го меко Федра. — В нищо не ви обвинявам. Исках само да узная дали сте осведомен къде е жилището му и как е жена му.

— Елиза Уилкинс? Да, знам къде живее, но…

— Много добре. Покажете пътя на Ридли. Искам веднага да я посетя.

Питър я погледна смаяно.

— Моля ви, милейди, не е редно да посещавате тази част на Лондон.

— Въпреки това ще го направя. Хайде, Питър, качете се на капрата и показвайте пътя на Ридли. — Тонът й не търпеше възражение. Питър се отдалечи с поклон и тя го чу да мърмори:

— Ще кажа на Ридли, милейди, но се съмнявам, че ще ме послуша.

Питър бе предположил правилно. Ридли поклати глава и се накани да продължи по пътя към Хийт. Федра скочи от каретата и започна да се разправя с упорития стар кочияш. Спечели битката, но само след като го заплаши, че ще тръгне пеша.

Ридли се подчини с недоволно ръмжене. Заяви й, че дядо й ще узнае много скоро къде е ходила внучката му и че ако я пребият или дори убият в Канти Роу, вината няма да е негова. Федра му се усмихна сладко и отново се настани в каретата. Чувстваше се като победителка, макар да знаеше, че дядо й ще реагира много остро.

Ридли подкара конете бавно с надеждата, че господарката му все пак ще размисли. След около час най-сетне достигнаха Канти Роу и Федра започна да разбира защо двамата мъже се бяха съпротивлявали толкова упорито.

Колелата се търкаляха през дупки, пълни с кал и отпадъци, миришеше задушаващо на гнило, сякаш в тесните улици никога не влизаше въздух. Между къщите висяха гъсти кълба дим и покриваха фасадите с пласт сажди, който никога нямаше да се изтрие. Сградите се облягаха една на друга като пияни, надяващи се на милостиня.

Федра видя десетки дрипави деца. Гладните им очи святкаха диво — като на изгладнели плъхове. Някои от тях тичаха дълго след каретата и тя нервно скри ръце в маншона си. Нямаше да се учуди, ако се нахвърлеха върху пътниците като зверчета.

Когато едно мършаво хлапе хвърли камък по каретата и тя се раздруса, Луси изпищя. Ридли изплющя с камшика и момчетата се изпокриха в тъмните входове.

Ридли категорично отказа да позволи на Федра да слезе. Тъй като не искаше отново да се скара с него, тя изпрати Питър да намери мисис Уилкинс. Той изчезна във входа на една от малкото прилични къщи. След като почака няколко минути, Федра забеляза, че първоначалното страшно впечатление от Канти Роу лека-полека се разсейваше. Не биваше да изпраща Питър. Мисис Уилкинс беше болна и вероятно не можеше да му отвори.

Тъкмо когато беше решила да влезе в къщата, Питър се появи отново и надникна през прозорчето.

— Всичко е наред, милейди. Мисля, че не ви заплашва опасност и можете да влезете.

Ридли понечи да протестира, но Федра бързо скочи на улицата. Беше твърдо решена да пренебрегне възраженията на Луси и на стария кочияш.

Последва Питър във входа на къщата и изкачи няколко дървени стъпала. Посрещна я кисела миризма на урина и повръщано и тя притисна към носа си парфюмирана кърпичка. Вече се съмняваше в разумността на постъпката си и започна да обвинява Питър, че я бе довел тук. В края на коридора видя момчето, което беше хвърлило камъка. То я зяпаше с подути, зачервени очи и често-често отпиваше от бутилката с джин, която криеше в пазвата си.

Не й остана време да се ужаси от пияното дете, защото Питър я въведе в голяма стая. Лакеят затвори вратата и застана на пост пред нея. Федра присви очи, за да различи нещо в полумрака. Ужасът отстъпи място на безкрайно учудване. Не беше очаквала такава гледка.

Помещението беше също така вехто като цялата къща, но веднага си личеше, че някой полага огромни усилия да го поддържа чисто. Подът беше покрит с вехт килим, идеално чист. По оскъдната мебелировка — легло, маса, стол — нямаше нито една прашинка. На перваза на прозореца беше поставена саксия с цветя и яркочервените макове се наслаждаваха на слънчевата светлина, която падаше през единственото мътно стъкло. Цветята бяха единственото цветно петно в този мрачен свят.

Близа Уилкинс посрещна Федра с приветлива усмивка. Многократно кърпената рокля висеше на мършавото й тяло. Лицето й изглеждаше почти въздушно. Косата, която някога сигурно е била руса, падаше на безцветни кичури по раменете й. Кожата й беше толкова бледа, че изглеждаше прозрачна. Въпреки това си личеше, че е била красива жена. Кафявите очи бяха запазили мекостта си, изнурените рамене бяха гордо изпънати. Някога е била много хубава, помисли си с болка Федра.

Тя отстъпи крачка назад, защото внезапно бе осъзнала, че като внучка на Сойер Уейлин не беше добре дошла в този дом.

— Мисис Уилкинс — заговори смутено тя, — дойдох да… искам да ви кажа… аз…

— Знам коя сте, лейди Грантъм — отговори Близа Уилкинс. В гласа й нямаше ожесточение, нито враждебност. Покани гостенката си да седне, но не я погледна. Федра погледна недоверчиво единствения скромен стол в стаята.

— Не, благодаря. — Тя беше седяла достатъчно, а жената срещу нея изглеждаше толкова болна и немощна. Федра неволно се запита какво я поддържаше права и какво подхранваше търпението й.

— Толкова съжалявам… — опита отново тя, но пак не завърши изречението. Какво трябваше да каже? Че съжалява за нещастието, което се е стоварило над този дом? Господи, Уилкинс бе казал, че наскоро са загубили детето си! А сега бащата беше в затвора и Близа беше на път да загуби и съпруга си. Погледът й отново обходи оскъдната мебелировка и спря в изпълнените с болка тъмни очи на Близа Уилкинс.

Федра пое дълбоко дъх и най-сетне намери подходящите думи.

— Научих за нещастието, което ви е постигнало, и съжалявам, че дядо ми допринесе за увеличаването му. Не мога да направя много, но бих искала да ви помогна — ако ми позволите.

Вероятно Близа бе усетила искреността в гласа й, защото за първи път я погледна открито.

— Благодаря ви, но джентълменът беше много добър.

— Какъв джентълмен? — попита смаяно Федра.

— Ами, той е бил ваш гост снощи, когато съпругът ми се е опитал… — Гласът на Близа пресекна. — Френският джентълмен ме посети тази сутрин — добави след малко тя.

Френският джентълмен. Тези думи улучиха Федра като мълния.

— Нима говорите за Арман дьо Лакроа? — извика невярващо тя.

— Радвам се, че ми казахте името му — усмихна се Близа Уилкинс и очите й засияха.

— Опишете ми го, защото не мога да повярвам, че е бил той!

Съпругата на Уилкинс погледна изненадано гостенката си и й описа подробно Арман дьо Лакроа, какъвто Федра го бе видяла на Оксфорд Стрийт. Само изразът на лицето му беше друг.

— Той имаше най-милите сини очи, които някога съм виждала — заключи замислено Близа. — Но те бяха изпълнени с тъга. Надявам се да намери, каквото търси.

Федра я гледаше втренчено.

— Защо мислите, че търси нещо?

— Не знам. — Близа поклати глава. — Остави у мен впечатлението, че е загубил нещо много ценно и че не е наясно със себе си. — Тя се засмя кратко. — Бог ми е свидетел, че познавам много мъже като него. Моят Том… — Гласът й отново пресекна.

Федра не можеше да повярва в чутото. Опита се да си представи как студеният, високомерен Арман е дошъл в Канти Роу, за да посети мисис Уилкинс. Изведнъж се оказа, че не е толкова трудно: трябваше само да си спомни мекото докосване на пръстите му върху изранените й ръце тази сутрин. Федра си спомни, че снощи, след като изнесоха Уилкинс, Арман беше изчезнал за малко. Дали тогава беше узнал къде живее атентаторът?

Но в поведението му нямаше смисъл. Каква причина имаше леденостуденият Арман да помага на тези бедняци? Федра се обърна нетърпеливо към жената на Уилкинс. Искаше да узнае всичко, което той бе казал или направил. За щастие Елиза говореше с удоволствие за маркиза.

— Защо е дошъл тук? — повтори с мека усмивка тя. — Отначало и аз се учудих. Каза ми само, че много добре знаел какво било да си зависим от милостта на богатите и жестоките.

Арман? Федра зяпна смаяно. Не можеше да си представи, че силният, винаги сдържан французин е бил някога зависим от милостта на чужди хора. Въпреки това тя изслуша Елиза до края.

— Беше много великодушен… даде ми пари, но не е само това… Даже ми обеща… — Лицето на Елиза помръкна. — Обеща ми да се погрижи за добро погребение на детето ми, вместо да го хвърлят в общата гробница за бедните. И че мъжът ми… — Елиза отново засия, в очите й светна надежда. — Закле се, че ще се застъпи да не осъдят моя Том на смърт, а само да го депортират.

— Само да го депортират? — извика възмутено Федра. — Но това означава да не го видите никога вече! Искам да кажа…

Струваше й се грешно да събуди в сърцето на Елиза напразни надежди. Бедната жена сигурно никога вече нямаше да види мъжа си и да се радва на близостта му.

— Аз ще го последвам, все едно къде ще го изпратят. Аз го обичам, нали разбирате — увери я просто Елиза. Само това имаше значение за нея. Може би то е достатъчно, каза си Федра и погледна слабичката, крехка жена пред себе си с известна завист.

Кимна й и се запъти към вратата.

— Радвам се да чуя, че вече са ви помогнали — каза тя на сбогуване. — Не желая повече да смущавам почивката ви.

Елиза Уилкинс стисна протегнатата ръка и погледна Федра с кротките си кафяви очи.

— Не си отивайте потисната. Уверявам ви, че не ви държа отговорна за случилото се. Вие в нищо не сте виновна.

Федра излезе. Не можеше да позволи на топлия поглед на жената да проникне в сърцето й. Естествено, че не се чувстваше виновна за постъпката на дядо си. Чувството за вина, което Елиза беше прочела в очите й, имаше съвсем друга причина.

Бедната жена беше изпълнена с надежда, вярваше, че Арман ще използва влиянието си, за да спаси нещастния Том Уилкинс от Нюгейт и от бесилката. Само Федра знаеше, че благодарение на нейните усилия в този момент самият маркиз седеше в Нюгейт, зад решетките.

— Къде, по дяволите, е Арман дьо Лакроа? — попита вече за трети път дядо й. Той крачеше напред-назад в зеления салон, поклащаше масивното си тяло и често-често поглеждаше часовника. — Тези французи не разбират ползата от точните часове за хранене.

Федра и Джонатан Бърнъл бяха единствената му компания тази вечер и Федра беше благодарна, че само Джонатан бе поканен за вечеря, защото не беше в състояние да забавлява никого.

Тя седеше като на тръни в креслото в стила „Кралица Ан“ и автоматично посегна към машата, когато се сети, че в камината не беше запален огън. През лятото камината причинява само тъга, каза си Федра. Защо в Хийт още не бяха научили за арестуването на Арман? В Лондон сигурно не говореха за нищо друго, а дядо й и Джонатан бяха прекарали целия следобед в своя лондонски клуб.

— Скъпа моя Федра. — Гласът на Джонатан отекна в мислите й като изплющяване на камшик. Федра можеше само да се надява, че дядо й не е забелязал как тя се стресна и колко напрегната беше.

— Добре ли сте? — попита загрижено Джонатан. — Изглеждате толкова бледа.

Федра се усмихна принудено и поклати глава. Джонатан беше най-прекрасният човек на земята, но защо вината питаше за здравето й? Тъкмо щеше да го успокои, когато дядо й отговори вместо нея.

— Естествено, че момичето изглежда бледо. Нали затова я изпратих в Бат да пие ужасната вода там. — Той пренесе върху нея огромното си възмущение от закъснението на маркиза. — Защо отказваш да се гримираш като другите жени, защо не напудриш тази морковени къдрици? Не е чудно, че маркизът не желае да вечеря с нас. Изглеждаш толкова зле, че всеки мъж би избягал.

Федра беше чувала тези упреци много пъти и не се опита да се защити. Джонатан, който никога не се сърдеше, погледна гневно Сойер Уейлин.

— Ако маркизът открие у Федра дори един недостатък, значи е сляп!

Очевидно искаше да й направи комплимент, но го формулира доста несръчно и отново доказа, че не владееше формите за общуване в изисканото общество. Федра не му благодари дори с усмивка. Чувстваше се толкова зле, че не желаеше дори възхищението на стария си приятел.

Уейлин продължи да й се кара, сякаш не беше чул забележката на Джонатан.

— Нищо чудно да си пипнала нещо, например едра шарка или треска. Представи си, Джонатан, взела най-добрите ми коне и заповядала да я отведат в Канти Роуд, за да посети къщата на убиеца ми!

Джонатан пребледня.

— Канти Роу! О, мила Федра!

Ала никой не му обърна внимание. Дядо й размаха пръст пред лицето на Федра.

— Нима си мислеше, че Ридли няма да ми докладва подробно за всичко, момиче?

— Не беше къща, а само една стая — отговори Федра и отново си припомни бедната обстановка. — А що се отнася до твоя убиец, ти се радваш на живота, както и преди, дядо.

— Но заслугата за това не е на Уилкинс.

Джонатан местеше поглед между Федра и дядо й.

— Но Федра, защо отидохте там?

— Исках да помогна на мисис Уилкинс.

— Не мога да повярвам! — Сойер Уейлин възмутено изду бузи. — Глупаво дете. Знаех си аз, че си се впечатлила от сълзливата история на Уилкинс. Значи си отишла да поправиш грешката на дядо си, така ли? Аз съм чудовище, защото очаквам от здрави мъже и жени да си вършат работата и да си плащат дълговете, без да подават ръка за милостиня. Никога в живота си не съм искал благодеяния и няма да търпя внучката ми да раздава милостиня зад гърба ми.

— Не бих нарекла мисис Уилкинс здрава жена, дядо. Бедният човек не е преувеличил. След смъртта на детето си тя е много болна.

— Много великодушно от ваша страна, да помогнете на жената — намеси се Джонатан. — Но защо не дойдохте първо при мен? Щях да пусна в ход връзките си и да я настаним в болница.

— И вие сте луд като нея! — Дядо й размаха бастуна си срещу Джонатан. — Наистина ли ще дадете парите, които сте спечелили с тежък труд, за онези жалки глупаци? Болница, пфу! Мързеливите бедняци нямат място в болниците! — Уейлин размаха ръце и продължи тирадата си. — Хайде, какво чакате, изпратете ме в Бедлам! Предполагам, че аз съм лудият, защото очевидно съм единственият, който не е готов да изпразва джобовете си за неблагодарни негодници. — На челото му се вдълба бръчка. — Повярвайте, ако знаех за детето… — промърмори той, вдигна рамене и отново погледна нетърпеливо към вратата.

Какво ли ще каже, ако узнае кой в действителност е помогнал на жената, запита се Федра. Сигурно ще промени коренно мнението си за маркиза, точно както беше станало с нея. Човекът, който тази сутрин бе посетил мисис Уилкинс, не можеше да е коравосърдечен негодник. Федра все още не можеше да повярва. Това беше повече от жест на благородство, повече от шепа монети за бедните. Без да се притеснява от мизерния квартал, той бе посетил Елиза Уилкинс и бе обещал да се погрижи за достойно погребение на детето й.

Защо се учудваше толкова на поведението му? Отново си спомни обяснението на Елиза Уилкинс: „Той ми каза, че знае какво означава да си зависим от милостта на богатите и жестоките.“ От хора като дядо й и като самия Арман дьо Лакроа — така поне беше мислила досега. Но вече не беше съвсем сигурна. Какво беше преживял Арман, за да придава значение на такива неща?

Защо той не й се довери, вместо да я заплашва? Но може би за него тя беше само една втора Мюриъл Потърфийлд, самодоволна лейди от изисканото общество. Може би предполагаше, че тя нямаща го разбере. Но сега нямаше смисъл да си блъска главата върху поведението му. Сега беше късно, твърде късно.

Сякаш нервите й не бяха достатъчно опънати, ами и дядо й отново се разпростря върху любимата си тема.

— Казвам ви — изрече тържествено той, — Лондон е гнездо на негодници. Днес минах по цялата Хийт стрийт и какво видях? Крадец на покрива на носилка направи дупка в покривалото и смъкна перуката от главата на мъжа, който седеше вътре. Посред бял ден! Тази перука струва двайсет фартинга! Ако хванат крадеца, трябва да го обесят.

Федра се опитваше да не го слуша, но последните думи я стреснаха.

— Наистина ли ще го обесят за двайсет фартинга? — попита невярващо тя. — Не е възможно!

— Естествено, че е възможно. — Дядо й се настани удобно на стола си и на лицето му изгря доволна усмивка. — Който е откраднал вещи на стойност повече от пет шилинга, увисва на въжето — такъв е законът. Мързеливи негодници ограбват честно трудещи се мъже! Къде отиваме!

Пет шилинга! Федра загърна раменете си с копринения шал и нервно задърпа ресните. Пръстенът, който бе пуснала в джоба на Арман, струваше много повече. Не, благородниците не ги бесят, опита се да се успокои тя. Защо досега не знаеше, че човек може да увисне на въжето за толкова дребно провинение? Ами ако се лъжеше? Ако бесеха и благородниците? Внезапно си спомни какво беше казала Мюриъл за Тони Акърли, който бил отведен в Нюгейт. „Само си представи! Заради някакъв дребен собственик на магазин!“ Естествено, Тони не беше лорд. Но много англичани се държаха враждебно с чужденците, особено с французите. Ами ако титлата на Арман не беше валидна в Англия?

Джонатан даде израз на мислите й.

— Винаги съм смятал, че този закон е безполезен — каза той с тежка въздишка. — Бесилките на Тайбърн са твърде далече, за да подействат.

Уейлин го изгледа пренебрежително.

— За щастие имаме треска. Знам, че повечето престъпници стават нейна жертва.

— Треска? — повтори с ужас Федра.

— Да, момиче. Как мислиш, какво е Нюгейт? Може би уютна селска къща? Там върлува треска и почти никой, дето я е пипнал, не оцелява. — Масивното му тяло се разтърси от доволно кискане. — Казаха ми, че старият съдия Харботъл толкова се страхувал от треската, че веднъж се появим там с букетче, притиснато към носа. Винаги сядал толкова далече от обвиняемия, че едва чувал признанията му.

Дядо й очевидно се забавляваше, но при мисълта, че Арман може да се зарази от треска, Федра изпита ужас. Велики боже, тя не искаше да го убие! Искаше само… Федра скри лице в ръцете си. Нямаше да издържи нито минута повече.

— Дядо, маркизът… — започна с треперещ глас тя.

Уейлин наостри уши.

— Какво каза за маркиза, момиче?

Федра сведе поглед към пода, защото се чувстваше ужасно виновна.

— Аз… мисля, че той няма да се появи.

— Защо мислите така, милейди? — Тихият глас дойде откъм отворената врата на салона и тялото й се разтърси от силна тръпка.

Федра извика и се обърна. В рамката на вратата стоеше Арман дьо Лакроа. Елегантно облечен, сякаш идваше от театър. Само дето не беше напудрил косите си. Тъмните кичури бяха прибрани в строга плитка.

— Арман! — Федра изпита такова облекчение, че беше готова да го прегърне. Ала изразът на лицето му я спря. Очите му изпущаха светкавици, които пареха. Често се беше питала как ли ще изглежда недостъпният маркиз, като се разгневи, и сега имаше възможност да го преживее. Сърцето й биеше до пръсване.

— Учудвате ме — изскърца гласът му. — Човек би могъл да помисли, че се радвате да ме видите, милейди.

Той влезе в салона и Федра усети как куражът я напуска. Не можеше да седи и да чака следващата му стъпка. Без да помисли за реакцията на дядо си и на Джонатан, тя прихвана полите си и изскочи от стаята.

Трепереща от панически страх, тя се добра слепешком до единственото място, където се чувстваше сигурна — таванската си стаичка. Но не беше достатъчно бърза. Опита се да затвори вратата, но Арман я изпревари. Влезе в стаята след нея и тресна вратата.

Последните лъчи на залязващото слънце хвърляха сенки върху гордото му лице. Те подчертаваха извивката на високите скули и хлътналите бузи. Очите му искряха като стоманени острия.

Федра се огледа отчаяно. Нямаше къде да избяга. Защо дядо й и Джонатан не идваха да й помогнат?

Арман закрачи към нея с бавни, отмерени стъпки. Тя се опря на стената и вдигна ръце да се защити.

— Ако направите още една крачка към мен, ще пищя.

Арман спря на сантиметри от нея. Не беше нужно да я докосва, тя усещаше гнева му съвсем ясно, сякаш я заливаха невидими вълни.

— Какво има, Федра? Толкова сте бледа. Защо се изненадахте толкова от завръщането ми? — Развеселеният тон в гласа му изчезна и трудно потискан гняв опъна линията на брадичката му. — Вие сте една малка глупачка. Наистина ли си мислехте, че ще ме задържат, след като узнаха кой съм и след като платих онзи проклет пръстен?

Федра се притисна до стената. Не беше способна да погледне в обвиняващите му очи.

— Отговорете, Федра! Наистина ли смятахте, че ще хвърлят в затвора Арман Делакроа, почтения маркиз дьо Верне? — Той произнесе името си с жестока самоирония. Циничният му смях я прониза болезнено.

Най-сетне Федра успя да заговори.

— Не знам. Аз исках само…

— Да ме видите на бесилката? — Той направи още една крачка към нея и телата им се докоснаха. — Тук не бесят аристократи, скъпа, нито ги хвърлят в затвора за бедняци. С малък подкуп щях да си взема апартамент, достоен за кралска особа — все едно какво престъпление съм извършил. Дори да бях прекършил крехкото ви, коварно вратле.

— Защо тогава не го направите? — изкрещя панически тя. — Вече заплашихте да ме унищожите, нали? Хайде, завършете онова, което започнахте миналата нощ!

В погледа на Арман все още пламтеше гняв, но тя видя и леко колебание.

— Какво съм направил снощи? — попита бавно той.

Федра вдигна глава. Не можеше да повярва, че той се осмеляваше да се прави на невинен.

— Престанете — изплака отчаяно тя. — Не съм глупачка. Знам, че вие ме заключихте в стаята с Денби. Престанете да отричате.

Минаха няколко дълги мига, в които той я гледаше втренчено. Тя видя как гневът в очите му бавно угасна и отстъпи място на неразгадаемия израз, който толкова мразеше. Тогава гневът я заля като могъща вълна и отприщи отдавна потисканите чувства. От очите й рукнаха сълзи.

— Проклет да сте! Казах да престанете да отричате! — Тя заудря с юмруци по гърдите му, отново и отново. Лицето на Арман пламна, но той остана неподвижен като стена, без да се отбранява, Накрая Федра безсилно отпусна ръката си. — Исках да ви видя в ада — пошепна тя и политна да падне. Той я улови и я отведе до дивана, Федра се освободи от ръцете му, падна на копринените възглавници и се отдаде на сълзите си.

Беше толкова потънала в мъката си, че забрави всичко около себе си. Мина цяла вечност, преди да престане да плаче. Най-после седна и се опита да диша равномерно, макар че от време на време изхълцваше тихо. Беше уверена, че Арман отдавна си е отишъл.

Но той не беше. Седеше в другия край на дивана и й подаде кърпичката си. Гневът напълно беше изчезнал от лицето му.

След кратко колебание Федра взе кърпичката и изтри зачервените си очи.

— А сега, милейди — проговори меко Арман, сякаш си разменяха любезности по време на следобедния чай, — след като се успокоихте, ще позволите да запитам какво точно се е случило снощи. Представете си, че не знам нищо, и ми обяснете какво е станало с вас и Денби.

— Вие ме заключихте с него в Златния салон. — Федра погледна Арман с подути очи. Мразеше го, че толкова бързо си бе възвърнал самообладанието, докато тя не беше в състояние да се успокои. Гласът й звучеше тънко, почти като на дете! — След това проявихте лицемерен интерес към картините на дядо ми, за да се качите на втория етаж. Надявахте се да ме заварят в стаята с Денби. Много добре знаете какво щеше да направи дядо, ако ме завари там. — Тя изхълца тихо. — Съвършеният план, за да ме отстраните и да унищожите любопитството ми.

— Златния салон? Но когато влязохме там, Денби спеше дълбоко, а от вас нямаше и следа… — Арман млъкна внезапно и насочи поглед към изранените й ръце. — Божичко! Прозорецът беше отворен. Малка глупачка! Можехте да си счупите врата. — Лицето му отново се зачерви, но този път причината беше друга. Погледна я с гняв и очевидно беше готов да я раздруса, но сега Федра не се чувстваше заплашена.

— Мислех, че така сте го планирали — обясни тя, защото вече не беше сигурна. Дори най-добрият артист не би могъл да покаже такава искрена изненада, каквато бе показал Арман. Въпреки това тя продължи: — Предполагам, че щяхте да сте доволен и ако бях умряла, след като не можете да се отървете от мен по друг начин.

— Затова ли ми пуснахте пръстена в джоба? За да си отмъстите?

— За да се защитя! Да не мислите, че ще седя и ще чакам следващия ви удар?

За нейна изненада той се усмихна, разкаяно и в същото време загадъчно. Сложи ръка върху нейната и поклати глава.

— Федра, Федра… — това беше всичко, което каза.

Тя издърпа ръката си.

— Не ме докосвайте! И не смейте да произнасяте името ми.

Но той не оттегли ръката си.

— Погледнете ме, Федра — помоли той.

Когато тя отказа, той улови брадичката й и я принуди да го погледне.

— След като досега сме изпитвали един към друг само недоверие и подозрения, за вас ще е трудно да ми повярвате. Но аз не съм ви заключил с Артър Денби.

Федра стисна здраво устни. Ала не успя да изрази недоверие, защото устните й трепереха.

— Значи е било случайност, че се появихте точно навреме?

— Да, случайност. Дядо ви поиска да ми покаже картините си.

Федра се разколеба, но продължи да настоява на своето.

— Но аз ви чух как предложихте да видите Тициан в Златния салон.

— Обичам Тициан — отговори меко Арман. — Имаме едни и същи предпочитания… и слабост към необуздани червенокоси жени. — Той се отпусна назад, облегна глава на една копринена възглавница и издиша шумно. — Вие сте истинска буря, Федра Грантъм, и имате злощастна склонност към прибързани изводи. Днес ме изпратихте в ада.

Федра го наблюдаваше скептично. Още не беше сигурна дали да му повярва.

— Вие… нямаше от какво да се опасявате. Арестуваха ви, но… — Тя сведе глава и добави съвсем тихо: — Сам ми казахте, че не ви е заплашвала опасност.

— Да, не ме заплашваше опасност… с изключение на старите призраци. За миг повярвах… — Той млъкна рязко и очите му потъмняха. Преглътна и продължи задавено: — Някога имах приятел, който прекара дълго време в затвора. — За първи път й разказваше нещо от миналото си и Федра остана с чувството, че е опитомила диво животно.

— Какво стана с него, почина ли? — попита тихо тя.

— Да. — Арман закри очите си.

— В Нюгейт ли? — продължи настойчиво тя.

Изведнъж сините очи я погледнаха бдително.

— Не. Във Франция, в Бастилията.

Той се обърна настрана, опря се на лакът и сложи глава в дланта си. Усмихна й се многозначително и Федра разбра, че щеше да промени темата.

— Предполагам, че не бива да ви питам какво сте правили с Артър Денби в Златния салон.

— Не сме си разменяли нежности, ако това искате да кажете. — Тя се изчерви, учудена от думите си. Изведнъж осъзна колко чувствена беше позата на Арман, как доверчиво тя седеше до него на леглото. Почувства се неловко.

— Нито за миг не съм помислил, че сте последвали Денби, за да си… как го казахте… да си размените нежности — каза той и се надигна. Мускулите му се опънаха под жакета и Федра потрепери. — Той е глупак. Надявам се, че не сте повярвали в глупостите му. — Арман се приближи към нея и плъзна пръст по брадичката й. Треперенето й се засили. — Бих искал да забравим недоверието помежду си.

— Ако не бяхте толкова тайнствен… — прошепна безсилно тя. Съзнаваше, че трябва да се отдръпне от докосването му. Най-простото беше да забрави всичко, станало помежду им. Само да можеше…

Той целуна очите й.

— Ако не бяхте толкова любопитна. Ако можехте да ми повярвате. Ако можехте да разберете, че не съм искал да ви нараня…

Последните думи бяха произнесени така, че тя се запита кого всъщност е искал да нарани, ако не нея. Тъкмо щеше да го попита, когато устните му се впиха в нейните. Целувката я изпълни с топлина. Ала един тих глас я предупреди, че може би това беше поредният номер на Арман дьо Лакроа. Когато нищо друго не постигне успех, остава само прелъстяването. Въпреки сдържаната целувка тя усети възбудата му.

Почти несъзнателно Федра помилва косата му, зарови пръсти в копринените къдрици. Притисна се към него и не се възпротиви, когато езикът му се плъзна напред и изпълни устата й, горещ и влажен. Леката топлина се превърна в изгарящ огън. Той я притисна към леглото, без да отделя устни от нейните.

— Лейди Федра!

Гласът на Луси прозвуча толкова близо, че Федра го усети като поток студена вода. Все още замаяна от ласките, тя видя как Арман се стресна и скочи. Луси щеше да влезе всеки момент и да ги завари заедно! Федра стана от дивана, приглади роклята си и изтича до вратата. Облегна се с цялата си тежест на дървото точно когато бравата се завъртя.

— Милейди?

— Какво има, Луси? — попита Федра и се постара да успокои дишането си, макар че възбудата й не отслабваше. — Какво искаш?

— Дядо ви иска да знае защо не сте долу. Много е ядосан.

— Кажи му, че идвам веднага.

Тя изчака момичето да се отдалечи, пое дълбоко дъх и погледна към Арман, който се беше изправил и наместваше жакета си. Имаше погледа на мечтател, който внезапно е бил събуден.

Тя погледна към разхвърляното легло и не можа да повярва, че двамата толкова бързо бяха стигнали дотам. Всичко стана внезапно — но пламъкът угасна също толкова бързо, колкото беше лумнал.

За първи път, откакто се познаваха, Арман изглеждаше несигурен. Усмихна й се и проговори смутено:

— Не знам дали да се ядосам на момичето или да му благодаря. За малко да застраша доброто ви име.

Той закрачи бързо към вратата и Федра се уплаши. Нима щеше да я остави, без да каже нищо повече? Той може би щеше да забрави случилото се, но тя никога. Улови ръката му и го потегли към себе си.

— Арман, аз…

Той сложи пръст на устните й.

— Боя се, че и двамата се държахме лекомислено, скъпа моя. В действителност обаче нищо не се е променило. Както и преди, не можем да си вярваме. Връзка, която почива върху чувството за самота, което изпитваме и двамата, би направила живота ни още по-сложен. — Последните думи бяха произнесени с нарастващо колебание.

Чувство за самота. Това ли беше всичко, което ги свързваше?

— Бих искал просто да забравя. — Внезапният му плам я учуди, но той изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил. — Но няма да мога — заключи глухо той.

Какво искаше да забрави? Тя беше готова да го попита, но забеляза как погледът му се помрачи.

— Най-добре е да се държим на разстояние един от друг както досега.

— Така мисля и аз — отговори кратко тя, за да му покаже колко я бяха наранили думите му. Той поднесе ръката й към устните си и двамата щяха да се разделят като чужди, ако в този миг погледите им не се бяха срещнали. Маските паднаха и тя откри в очите му онова, което вече пареше дълбоко в душата й. Той беше взел решение да стои далече от нея, но не можеше да забрави случилото се между тях — онова, което и двамата знаеха от първия миг.