Сюзан Копола
Маскарад (21)

21

Федра сложи ръка върху челото на дядо си, за да провери дали няма треска. Ала кожата му беше студена. Тогава предположи, че ударът е помътил разума му.

— Искаш да кажеш, че знаеш къде е погребана Джулиана, нали? — попита го тихо тя, ала Уейлин сграбчи китката й с учудваща сила и я привлече към себе си.

— Не къде е погребана, а къде се намира сега. — Веднага след това я пусна и затвори очи, сякаш напрежението беше твърде голямо за него. Федра беше толкова развълнувана, че й се дощя да го раздруса.

— Дядо?

Настойчивият й шепот го накара да отвори очи.

— Планът беше да не я нараняваме… Карлтън каза, че само ще я отвлечем… и ще я държим скрита, докато Евън се ожени за теб. — В очите му блеснаха сълзи. Отново замълча, дишайки дълбоко, за да се успокои. — Не биваше да оставям Карлтън сам с момичето… не биваше да му вярвам… той я изнасили… не успях да го спра. Момичето рухна, загуби ума си, забрави коя е. Карлтън искаше да я убие… но аз я затворих в таванската стаичка.

— В таванската стаичка — повтори замаяно Федра. Не можеше да повярва на ушите си. Ето как се бе озовала овчарката на тавана! Джулиана е била затворена в таванската стаичка! Докато Джеймс се е борил с лорд Карлтън, сестра му е била съвсем близо до него.

— Какво стана после, дядо? — попита тихо тя. — Не си я държал дълго в таванската стаичка, нали? Къде е сега Джулиана?

Очите на Уейлин се замъглиха и Федра се уплаши, че той ще загуби съзнание, без да й е казал най-важното. Хвана го за рамото и го стисна до болка.

— Къде е тя? Моля те, говори!

Уейлин събра последни сили и отговори:

— Намерих жена, която се грижи за нея… в Йоркшир. Осигурих й всичко необходимо.

Всичко, освен семейството й, макар че тъкмо любовта на близките й би била в състояние да я излекува. Обзета от гняв, Федра забрави, че дядо й беше тежко ранен и може би умираше. В гласа й прозвуча обвинение:

— И през всичките тези години не си казал на никого за нея. Защо не се опита да я върнеш на семейството й?

— Тя няма семейство. Джеймс уби Карлтън и го затвориха… момчето беше с гореща кръв. Страхувах се от въпросите му, от отмъщението му… затова накарах Евън да даде показания срещу него… за да съм сигурен, че ще иде на бесилката. Майката и другото момче изчезнаха.

Уейлин затвори очи, сякаш искаше да се спаси от гнева на Федра и от собствените си угризения.

— Ако умра… всичко е платено. Искам да се грижиш за момичето до края на живота си.

— Кажи ми къде е — изсъска Федра. — И името на жената, която се грижи за нея.

— Мисис… мисис Линк — проговори сънено дядо й. Едва успя да каже адреса и заспа с дълбока въздишка.

Най-сетне, каза си Федра. Веднага усети товара на отговорността върху раменете си. Какво трябваше да направи сега? Естествено — да каже на Джеймс. Господи, как се боеше от реакцията му!

Какво ли щеше да направи, като узнаеше, че през всичките тези години скъпата му сестра е била жива, че е загубила паметта си, че за нея са се грижили чужди хора? Федра беше сигурна, че новината ще налее още масло в огъня, който гореше в сърцето му.

През следващите дни тя избягваше да влиза в стаята на Джеймс и се задоволяваше със съобщенията на Джили за подобряването на състоянието му. Забеляза, че братовчед й все повече се отпускаше. Въпреки волята си беше започнал да се възхищава на Джеймс и да го харесва.

Федра беше много засегната, че Джеймс никога не питаше за нея, но си го обясняваше с това, че двамата имаха нужда от известно отдалечаване. Ала когато мина една седмица, тя не издържа. Джеймс имаше право да научи истината за Джулиана.

На пък към стаята му сърцето й биеше от радост, че ще го види отново. Намери вратата широко отворена.

Джили беше донесъл на ранения закуска и тъкмо оправяше възглавниците, за да го настани удобно.

— Ако се наведете малко напред — изрече търпеливо братовчед й, — това ще улесни работата ми.

Джеймс простена от болка, но се подчини. Мускулестото тяло под бялата ленена риза беше измършавяло до неузнаваемост, лицето му беше бледо и хлътнало.

— Доста сте груб за болнична сестра, Фицхърст — изръмжа Джеймс.

— А вие сте доста труден пациент, Дьо Лакроа… Летингтън. — Джили изтупа възглавниците с такава сила, че Федра нямаше да се учуди, ако се беше разхвърчала перушина. — Или и това не е истинското ви име?

Федра почука тихо на вратата и влезе. Усмивката на Джеймс угасна веднага, за момент в очите му блеснаха жажда и отчаяние. На той бързо сведе глава, за да го прикрие.

— О, ти ли си, Фе! — поздрави я весело Джили. — Идваш тъкмо навреме за нашата поредна битка. Трябва да накарам нашия лорд да закуси, а той е дяволски упорит.

Федра се усмихна пресилено.

— О, толкова ли е труден? — Тя отправи несигурен поглед към Джеймс. — Как се чувстваш тази сутрин?

— Уморен — Отговори равнодушно той.

Реакцията му не беше особено окуражаваща, но тя се покашля и се обърна към братовчед си:

— Джили, ще ме оставиш ли за няколко минути насаме с Джеймс?

Тя забеляза как Джеймс застана нащрек. В очите му светна надежда, но веднага угасна.

Джили първо я погледна намръщено, но после вдигна рамене.

— О, естествено, собственическото чувство никога не ми е било присъщо. — Той хвърли поглед към Джеймс и добави ухилено: — Негово благородие ще ме повика да отнеса таблата. Вече съм толкова добър, че спокойно мога да стана келнер в някой хотел.

— Никой не би ви поверил ключа от избата с вината — пошегува се мрачно Джеймс.

Джили се ухили в отговор и когато мина покрай Федра, й намигна окуражително и я ощипа по ръката. След като излезе, в стаята се възцари мрачно мълчание.

Федра не смееше да се приближи до леглото. Нямаше представа как да започне. У Джеймс имаше равнодушие, което я объркваше.

Най-сетне той прекъсна мълчанието. Поизправи се малко и я повика:

— Федра?

— Да? — отговори тя, като се стараеше гласът й да звучи спокойно.

Джеймс бързо се отпусна обратно във възглавниците.

— Нищо — промърмори той. — Омръзна ми да ви уверявам в невинността си. — След кратка пауза попита: — Как е дядо ти?

— Съмнявам се, че ще доживее следващата зима.

Джеймс уморено вдигна ръка към очите си.

— Бих могъл да кажа, че съжалявам, но ми омръзна и да лъжа, Федра го погледна с очакване да види нещо като съжаление, но остана разочарована.

— Защо просто не изчезна през онази нощ? Защо отново се хвърли да го спасяваш?

— Дяволски добре знаеш, че исках да спася само теб — изръмжа раздразнено той. — Също като предишната вечер. Тогава само се опитах да спра онзи проклет Уилкинс, който се готвеше да направи нещо, което щеше да го отведе право на бесилката.

— Но той отиде точно там!

— О, не! — На лицето му блесна доволна усмивка и бързо угасна. — Уилкинс бе депортиран. В момента двамата с жена му са много далече от Лондон… както щяхме да бъдем и ние, ако… — Той млъкна рязко, сякаш обвиненията му бяха безсмислени.

Федра неволно пристъпи по-близо и нервно подръпна завивката му.

— Какво ще правиш? — попита тя. — Искам да кажа, когато оздравееш.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна той.

— Какви планове имаш за бъдещето?

— Планове ли? Нямам планове. Не бях очаквал, че ще ме убедиш да загърбя миналото, а после ще ми обърнеш гръб и ще ме лишиш от щастието, което ми обеща.

Федра го погледна обвинително. Беше подло да я обвинява в такива неща! Той беше човекът, който се бе поддал на жаждата за отмъщение и по този начин беше разрушил завинаги шансовете им за щастлив съвместен живот. Ала преглътна гнева си. Всички контраобвинения, които напираха на устните й, нямаха смисъл в този момент.

Тя пое дълбоко въздух.

— Трябва да ти кажа нещо, което със сигурност ще повлияе върху плановете ти. Говорих с дядо… за да разбера наистина ли е бил замесен в онази история… преди седем години.

— Вероятно само си си изгубила времето.

Тя пренебрегна циничната му забележка и продължи:

— Той ми каза някои неща за сестра ти. Твоето… твоето подозрение се оказа вярно. Той е играл много по-голяма роля в отвличането й, отколкото аз бях склонна да повярвам.

— Защо ли това не ме учудва — промърмори мрачно Джеймс.

— За съжаление онова, което ми разказа, е много по-страшно. — И тя му предаде думите на дядо си, без да пропусне нищо. Когато свърши, лицето му беше пепелносиво, а очите му святкаха ужасяващо.

Федра се опита да смекчи злодеянието, сторено от дядо й, като добави:

— Той… той се е погрижил нищо да не й липсва.

Но Джеймс вече не я слушаше. Отметна завивката и стисна до болка безкръвните си устни, опитвайки се да се изправи.

— Какво правиш? — извика Федра. — Да не искаш раната да се отвори?

Тя се опита да го върне в леглото, но той остана непоколебим. Бутна я настрана и се изправи.

— Къде са ми дрехите? — Направи няколко несигурни крачки и тя повярва, че е видяла в очите му жажда за убийство.

— Моля те! — Тя застана на пътя му. — Дядо ми е тежко ранен. Каквото и да направиш, вече нищо не можеш да промениш.

— Да върви по дяволите дядо ти! Аз отивам при Ан.

Очите на Федра се разшириха от ужас.

— Не можеш. До Йоркшир е далече. Няма да издържиш. Докато стигнеш там, ще си умрял.

Ала Джеймс беше вече пред гардероба и изваждаше дрехите, които един слуга беше донесъл от Хийт.

Федра изтича до вратата и повика Джили. Когато братовчед й влезе в стаята, Джеймс бе успял да свали нощницата и да обуе панталона си. Лицето му беше бяло като превръзката на рамото му.

— Какво става тук, по дяволите? — извика смаяно Джили.

Федра му обясни набързо, но не получи подкрепата, която очакваше. Джили я погледна с грозно смръщени вежди.

— Е, не мога да го обвинявам. Ако беше моята сестра, и аз щях да тръгна веднага.

— О, не, Джили! Не виждаш ли, че не е в състояние да язди? Йоркшир е далече!

Федра отново се обърна към Джеймс, който обличаше ризата си с разкривено от болка лице. Опита се да му помогне, но спря. Нямаше да си помръдне и пръста, за да подкрепи лудостта му.

— Кажи ми какво очакваш от мен — може би да го спра насила? — попита Джили.

— Съветвам ви да не се опитвате, Фицхърст — изръмжа Джеймс, докато се закопчаваше.

Федра премести поглед от единия към другия и раменете й увиснаха безсилно.

— Моля те, Джили — обърна се тя към братовчед си, — след като не си в състояние да го спреш, поне иди с него.

— Не ми трябва болнична сестра — изсъска Джеймс, който обуваше ботушите си.

— Няма страшно — ухили се Джили. — Никой няма да тръгне с вас. — Той се обърна към Федра и очите му засвяткаха гневно. — Ти да не си полудяла, Фе? Как ще те оставя тук с ранения старец и с цялата тази история около Гудфелоу?

— Всичко ще се оправи — отговори сърдито тя. — Джонатан ще ми помогне.

Джеймс и Джили се спогледаха скептично. Очевидно нямаха особено високо мнение за способностите на Джонатан.

— Не я слушайте — каза Джеймс. — Ще се оправя сам.

— Не, няма! — изкрещя вбесено Федра и затропа с крак. Вече не можеше да понася героичната мъжка арогантност и глупост. — Моля те, Джили, след онова, което е направил дядо ми, аз се чувствам задължена…

— Ти не ми дължиш нищо, нищичко! — изфуча Джеймс и най-сетне обу единия си ботуш.

Федра застана пред Джили и го погледна умолително. Знаеше, че той не може да й устои.

— Джеймс няма да се справи сам.

Джили въздъхна примирено.

— Предполагам, че пътуването ще трае поне две седмици. — В погледа, който хвърли към Джеймс, светеше съчувствие. — Негово благородие няма да се радва много на компанията ми.

— Може да дойдете с мен или да останете тук. Както желаете. За мен няма значение. — Джеймс посегна към втория ботуш. — Но не очаквайте благодарности. Ще ви проклинам миля след миля.

— Твърде често са ме проклинали, англичанино — отвърна Джили, — и то на повече езици, отколкото знаете вие.

Разбрала, че Джили ще изпълни молбата й, Федра го прегърна с безкрайна благодарност. Докато Джеймс събираше нещата си, Джили я засипа с куп съвети.

— Не прави глупости, докато ме няма. Каквото и да се случи, няма да си играеш на героиня и да правиш признания.

— О, разбира се, че няма — отговори Федра, избягвайки погледа му. Знаеше, че щеше да направи само онова, което смяташе за правилно.

— Кажи й да ти обещае. — Федра се стресна. Джеймс се осмеляваше да иска обещание! Тя увери и двамата, че ще се държи прилично, но това не беше достатъчно за Джили.

— Е, добре, заклевам се да си мълча. Надявам се най-после да ме оставите на мира.

Джили се ухили доволно.

— Хайде, момиче, излез, за да мога да се преоблека. Аз не съм толкова непринуден пред дамите като нашия скъп Джеймс. — Обърна се към него и поясни — Обикновено съм доста… сдържан.

Джеймс го погледна втренчено и бледото му лице се обагри в червенина.

Само след половин час Федра вървеше между двамата мъже към малкия обор зад къщата на Джонатан. Ратаите вече бяха оседлали Немезис и скопения жребец на Джили.

След като я прегърна и целуна, Джили се метна на седлото. Федра изпитваше облекчение, че Джеймс изглежда доста по-добре. По лицето му не личеше ни най-малко топлота или сърдечност. Устата му беше толкова здраво стисната, че сякаш никога вече нямаше да се усмихне. Откакто бе разбрал, че сестра му е жива, изглеждаше напълно променен. Изведнъж бе заприличал на преждевременно остарял мъж, ожесточен от ударите на съдбата.

Когато посегна към юздите на Немезис, той спря за миг и я погледна неохотно.

— По всичко личи, че трябва да се сбогуваме.

Федра кимна като упоена.

— Желая ти… — Какво да му пожелае? Съмняваше се, че бъдещият му живот със сестра му ще му донесе щастие. Джулиана беше забравила миналото си и надали щеше да го познае. — Желая ти да намериш покой, Джеймс Летингтън — каза най-сетне тя. В гласа й имаше дълбока тъга.

Той възседна коня си с очевидни усилия. Погледът му беше празен, но гласът му прозвуча твърдо:

— Няма да го намеря. Не и докато съм жив. — После, без да погледне Джили, пришпори коня си и препусна навън.

Минаха две седмици. След като състоянието на дядо й се стабилизира, Федра реши двамата да се върнат в Блекхийт. Ала Джонатан се възпротиви.

— Дядо ви вече никога няма да стане от леглото. Не е по силите ви да ръководите сама онази огромна къща и да се грижите за един инвалид.

— Не искам повече да ви бъда в тежест — отговори му Федра.

— В никакъв случай! — Джонатан впи устни в ръката й. — Това са най-щастливите дни в живота ми. Прекрасно е да знам, че сте на сигурно място под покрива на дома ми.

Федра издърпа ръката си.

— Искам дядо да прекара последните си дни в собствения си дом. — Но не му каза, че имаше и други причини да се махне. В последно време в погледа на Джонатан пламтеше страст, а тя не искаше да събужда в сърцето му напразни надежди.

Макар че Джонатан се опита да я разубеди, тя успя да се наложи и дядо й бе отнесен в Хийт.

Беше септември и голямата градина беше гола и тъжна. Промяната не донесе желаното подобрение в състоянието на дядо й. Положението му се влошаваше от ден на ден. Дясната, страна на тялото му беше парализирана. Говореше все по-рядко и почти през цялото време спеше. Въпреки злодеянието, което беше извършил, и болката, която беше причинил на нея и Джеймс, Федра се грижеше всеотдайно за него.

Добре, че хладните есенни ветрове бяха успокоили духовете. Федра всеки ден очакваше да дойдат да арестуват дядо й и въпреки обещанието, дадено пред Джеймс и Джили, се беше приготвила да разкрие идентичността на Робин Гудфелоу. Но лондончани вече се интересуваха от други събития. Издателят на „Газет“ и Гудфелоу потънаха в актуалните политически събития. Кралят и министрите му бяха ужасени от перспективата французите да сключат договор с американските колонисти. Джесъм си плати глобата и бе освободен.

Федра се учуди на равнодушието, с което посрещна вестта за колонистите. Само преди месец щеше да изпита бурна радост — споразумението с французите беше огромно постижение за новите американци. Но в момента политическите новини не я интересуваха. Борбата за свобода, която се водеше отвъд океана, й изглеждаше маловажна в сравнение със собствената й съдба.

След смъртта на Хестър не беше назначена икономка и Федра пое всички задължения по управлението на големия дом. Тази прозаична работа запълваше дните й и тя беше благодарна, защото нямаше сили за нищо друго. Беше обзета от безучастие, освен това постоянно беше болнава. Почти всяка сутрин й се гадеше.

В началото беше смятала, че сутрешното и неразположение е последствие от преживените вълнения. Но след като един ден се огледа обстойно в огледалото, трябваше да признае, че увеличените гърди и леката закръгленост на корема не бяха причинени от болест.

Не биваше да се заблуждава повече: тя очакваше дете.

След първия шок Федра изпита гняв срещу съдбата. Колко пъти беше искала дете! Перспективата да стане майка беше единствената причина, поради която беше търпяла кратките, унизителни мигове на близост с Евън. Но сега очакваше дете от мъжа, когото обичаше, и това не я изпълваше с радост, а само със страх.

Как щеше да реагира Джеймс? Федра се съмняваше, че някога ще може да му каже. Имаше чувството, че след като намери сестра си, той няма да се върне повече при нея. От заминаването му бяха минали само две седмици, но тя имаше чувството, че е минал поне месец. От Джили и Джеймс нямаше никаква вест. Федра напразно се питаше защо поне Джили не се беше завърнал. Не беше възможно да са загубили толкова много време, за да търсят момичето. Напразно се опитваше да прогони страха, че вероятно са я намерили в много по-лошо състояние, отколкото го беше описал дядо й.

Тя обърна гръб на огледалото и побърза да се облече. Чувстваше се безкрайно потисната. Отиде в кабинета на дядо си и отново се почувства като натрапница. Но някой трябваше да се погрижи за плащането на сметките и да записва разходите.

Федра бе поела тази задача веднага след завръщането им в Хийт. Благодарение на точните сметки и записки на дядо си тя се справяше без усилия. Даже намери специална сметководна книга, в която Уейлин грижливо беше записвал всяка сума, дадена на мисис Линк за Джулиана Летингтън.

Когато привърши със сметките за домакинските разходи, тя реши да поразчисти чекмеджетата на писалището. С обичайната си любезност Джонатан й беше предложил да се занимава с многобройните инвестиции на дядо й и тя бе приела предложението му с благодарност.

Когато започна да вади документ след документ, изпита тъга. Това ли беше всичко, което щеше да остане от дядо й?

Когато отново бръкна в чекмеджето, усети между хартиите нещо твърдо и хладно. Извади го и смаяно се вгледа в двете миниатюри с позлатени рамки.

На първата беше изобразена млада жена, която толкова приличаше на баща й, че Федра не се усъмни нито за миг — това беше портрет на баба й. Коринда Уейлин имаше светлосини очи, които Джордж Уейлин беше наследил. Ала косата, която заобикаляше нежното й лице, беше светлокафява, а не червено-руса, както беше предполагала Федра.

Тя остави портретчето пред себе си. Другият портрет беше още по-интересен. Вгледа се в мускулестия млад мъж с трапчинки и войнствено вирната брадичка и въздъхна. Дядо й оставяше впечатлението, че е позирал на художника с досада и недоволство. Въпреки това непознатият майстор бе уловил много точно упоритата линия около устата и тежките му клепачи. Но онова, което я смая най-много, беше косата му — златночервена грива!

Федра попила собствената си пламтящочервена коса и неволно се засмя. Колко пъти я беше укорявал за червените й коси! Опита се да се засмее отново, но от гърлото й се изтръгна тиха въздишка. Скри лице в ръцете си и изля поток сълзи върху издрасканата дъбова повърхност на писалището.

Отдадена на насъбралите се в сърцето й чувства, Федра не забеляза, че вече не беше сама в стаята. Когато усети нежно докосване по косата си, скочи уплашено.

— Федра?

Стресната, тя вдигна глава и срещна загрижения поглед на Джонатан. Бързо изтри сълзите си и се опита да обясни:

— О, Джонатан, как ме уплашихте…

— Почуках, но вие очевидно не сте ме чули.

— Сложих глава на ръката си, за да си почина малко, и… и… — Федра млъкна рязко. Смешно беше да го лъже, след като той виждаше зачервеното й лице и подутите очи.

— Мила моя! — Джонатан я гледаше с обичайната си дълбока загриженост. Изтри последните сълзи от бузите й и продължи самообвинително: — Не биваше да ви позволя да се върнете в тази мрачна къща. Тук никога няма да сте щастлива.

— Нищо ми няма — отговори решително тя и се отдръпна. — Изведнъж ми стана мъчно за дядо, това е всичко.

— О, бедният ми стар приятел. Тъжно е да го гледам така. — Ала продълговатото лице на Джонатан изглеждаше по-скоро загрижено, отколкото меланхолично. — Аз… надявам се, че не ме обвинявате за случилото се онази нощ. Затова че не допуснах да кажете на Сойер истината за Робин Гудфелоу.

— Естествено, че не — отговори колебливо тя и стана. — Намерих всички сметководни книги, които са ви нужни. Ето ги.

Но Джонатан не й позволи да смени темата.

— Скъпа моя, изглеждате болна! Настоявам да повикаме моя лекар.

— Няма да има полза. Боя се, че болестта ми е неизлечима.

Като погледна в бледото лице на Джонатан, Федра веднага съжали за горчивите си думи. Понечи да отхвърли забележката си като глупава шега, но не можа да се пребори с буцата, заседнала в гърлото й. Раменете й се отпуснаха безсилно. Чувстваше се безкрайно сама. Към страха й за Джеймс и загрижеността за дядо й се прибави и товарът на една потискаща тайна. Сигурно щеше да полудее, ако не я признаеше на някого.

— Истината е, че съм в голямо затруднение — пошепна тя. — Струва ми се… боя се, че… ще имам дете.

По лицето на Джонатан се разля ужас. За няколко минути остана като втрещен, собственото й страдание се отрази в тъмните му очи. Но не я укори с нито една дума. Дори не попита за бащата на детето.

— Сигурна ли сте? — това беше единственото, което се осмели да попита.

Федра кимна.

Джонатан нервно сплете ръце и попита тревожно:

— Ще се омъжите ли за бащата?

Федра го погледна смаяно.

— Не ми се вярва — отговори глухо тя. — Той замина.

Джонатан пое дълбоко въздух и бледото му лице почервеня. Улови ръката й и заговори страстно:

— Омъжете се за мен, Федра, знаете, че отдавна ви обожавам.

— Моля ви, Джонатан, не искам да чувам такива думи — извика уплашено Федра, но не беше в състояние да спре бурния поток, който неудържимо се изля от устата му. Джонатан взе и другата й ръка и зацелува и двете със страст, каквато тя никога не беше предполагала у него. В очите му пламтеше копнеж и за момент Федра се размекна. Съзнаваше, че не може да се справи сама, и знаеше, че Джонатан винаги ще бъде добър към нея и към детето й. Но сърцето й отхвърли мисълта да го направи свой съпруг. Знаеше какво означава брак по разум. Затова се освободи от него меко, но решително.

— Не, Джонатан — заговори вразумително тя. — Не мога да се омъжа за вас. Нито вие ще бъдете щастлив с мен, пито аз с вас. Вие сте прекрасен човек и аз ви благодаря, но…

— Федра, моля ви!

— Не! — Тя изтръгна ръцете си. — Не правете живота ми по-труден, отколкото и без това е, като настоявате за този невъзможен брак.

За момент в очите му лумна див блясък и Федра помисли, че ще я притисне до гърдите си. Ала червенината по бузите му бързо угасна, той сведе поглед и отпусна ръце.

— Какво ще правите тогава? — попита дрезгаво той.

— Нямам представа. Ако дядо… — Тя не посмя да довърши изречението. — Когато дядо вече няма да има нужда от мен, ще помоля Джили да ме отведе в Ирландия. Там никой няма да узнае истината за детето ми.

— Ирландия — повтори мрачно Джонатан и за момент Федра съжали, че го бе удостоила с доверието си.

— Ако продължавате да се тревожите толкова силно за мен, ще се разболеете — каза тя, опитвайки се да придаде безгрижие на гласа си. — Нали знаете, че с мен винаги се случват разни неприятни неща.

— И сега сте в лошо положение. — Гласът му прозвуча неочаквано рязко, но той се насили да й се усмихне. Реакцията му беше странна и доста обезпокоителна. — Но аз ще намеря начин да ви помогна — както винаги.

Федра му беше благодарна за съчувствието, но се зарадва, когато не продължиха този разговор. Смръщил чело, очевидно размишлявайки усилено, Джонатан се сбогува бързо и си отиде, без дори да се отбие при дядо й.

Докато каретата на Джонатан трополеше към изхода на имението, Федра отново се почувства сама и потисната. Този ден й се стори по-черен и двойно по-дълъг от досегашните.

Вечерта остави яденето си недокоснато. Сама в просторната трапезария, тя непрекъснато вдигаше глава към тавана, където лежеше дядо й и бавно гаснеше. По някое време не издържа, скочи и хвърли салфетката на масата. Наметна се с едно палто и излезе от къщата на кратка разходка.

Дните ставаха все по-кратки и небето вече беше потопено в тъмночервен здрач. Изгряващата луна осветяваше околността със слабо сребърно сияние.

Вятърът развя наметката й и тя се зарадва, че се беше сетила да я сложи. Беше готова да се върне, но къщата зад нея изглеждаше толкова мрачна и негостоприемна, че реши да се разходи още малко.

Затова продължи напред и накрая се озова в близост до езерото. Храстите шумоляха, под краката й се вдигаха облаци опадали листа. Когато излезе на полянката, някъде наблизо изпращя счупен клон.

За момент Федра спря и се ослуша. Предположи, че е някое животно, вероятно някое от кучетата на оборските ратаи, излязло на нощна разходка.

Разтърси глава и бавно се запъти към езерото. Тази нощ то беше огромна тъмна повърхност, осветена от оскъдната светлина на луната. Колко се различаваше от обляната от слънце вода, която я беше приела с готовност в онзи летен ден.

Тогава езерото беше сребърно огледало, което отразяваше две прегърнати фигури — тя и Джеймс. Тогава любовта им беше страстна и гореща, без тайни и подозрения.

А сега… Колко краткотрайна и бегла се оказа тази любов — като малките вълни по повърхността, които умираха с изчезването на вятъра.

Федра застана на брега и се загледа във водата. Езерото беше черно и бездънно като реката Стикс, която според легендата разделя живите от мъртвите.

Спомни си всички истории за хора, останали без надежда, и влезли във водата, за да намерят покой. Говореше се, че в Темза са умрели повече хора, отколкото от чума или от едра шарка.

Федра не можеше да разбере какво намираха хората в тази река. Темза беше толкова голяма, толкова отблъскваща. Много по-добре да сложиш край на живота си в позната вода…

Тя потрепери и отстъпи крачка назад. Какви бяха тези глупави мисли? Беше грях дори да мисли за самоубийство. Сега не носеше отговорност само за себе си. Ръката й се плъзна нежно по леката заобленост на корема. Да, тя носеше в себе си нов живот, който въпреки всичко беше плод на любовта, нейната и на Джеймс. Не можеше да го захвърли с лека ръка.

Отново я стресна изпращяване на клон. Този път се уплаши, защото шумът със сигурност не идваше от животно. Приличаше по-скоро на ритник. Спомни си, че Джеймс се беше скрил точно на това място, и в сърцето й пламна абсурдна надежда. Обърна се и произнесе името му.

В следващия миг прозвуча сърцераздирателен вик.

Сякаш някой бе вдъхнал живот на сенките и от тях се оформи човешка фигура, загърната в наметка. Федра се обърна да избяга, но две корави ръце я сграбчиха и я хвърлиха във водата.

Тя падна тежко и в следващия миг студената черна вода се затвори над главата й. Това предизвика шок.

Какъв студ… никога не беше усещала такъв леден студ. Водата моментално намокри роклята и тежкото палто, което я повлече към дъното. Не бе имала време да поеме въздух и водата я задави.

През първите страшни секунди под водата тя забрави всичко, на което я беше учил Джили. Размаха панически ръце и крака, но това не й помогна. Неконтролираните движения само ускориха потъването.

Само веднъж успя да се издигне над водата, макар и само за миг, и да напълни измъчените си дробове с въздух.

Ръцете и краката й се вледениха и тя почти престана да се движи. Болката в гърдите стана непоносима. Пред вътрешния й взор пробягваха образи от живота й — последният беше на загорял от слънцето езически бог с разрошена тъмна коса и огнени устни. Всичко в него беше топло, с изключение на ледените сини очи, които я пронизваха с безмилостна студенина.

Федра престана да се бори и мракът я погълна.