Сюзан Копола
Маскарад (15)

15

— Чула сте гласове в градината? През нощта? — Хестър се опитваше да изглежда сериозна, но в очите й святкаха подигравателни искри. Утринното слънце, което влизаше през кухненския прозорец, по-скоро ги подчертаваше, отколкото да ги скрие.

— Сигурна съм, че бяхте там. — Федра заобиколи момчето, което въртеше огромен говежди бут над огъня, и последва Хестър към дългата дъбова маса, отрупана с кексове, дребни сладки и планини от пастетчета. С тях щяха да нахранят армията гладни момчета.

— Чух ви да говорите с някого… с някакъв мъж — продължи раздразнено тя. Беше спала твърде малко и сега се дразнеше от всяка дреболия. А и в кухнята беше непоносимо горещо-. — Беше някъде към два сутринта.

— Аз не съм от жените, които нощем забавляват джентълмени в градината — отговори презрително икономката. — Сигурно е било някое от слугинчетата или…

— Много добре познавам гласа ви — прекъсна я Федра. — Сигурна съм, че бяхте вие. Но не можах да позная мъжа.

— О, така ли? Значи не знаете кой е бил? — Хестър се ухили самодоволно и вдигна мършавите си рамене. — Милейди е сънувала лош сън. Това е, което мога да кажа.

— По дяволите, не съм сънувала! — Федра удари по масата с такава сила, че за малко не преобърна две чинии със сладкиши.

Хестър започна да дава нареждания на момичетата и те се разбързаха да наредят сладкишите в донесените кошници.

— Трябва да се погрижа господарят да получи закуската си, преди младите дяволи да са нахлули в къщата. — Хестър взе сребърната табла със сутрешното кафе на Сойер Уейлин и хвърли дързък поглед към Федра, преди да извика на един от лакеите: — Джон, няма нужда да нареждате масата за маркиза. Съмнявам се, че ще пожелае да закуси. Когато се върна, изглеждаше… доста уморен.

Федра беше готова да я сграбчи и да изтръгне истината с бой, но когато чу името на Арман, спря.

— Значи… значи маркизът се е върнал? — пошепна тя, опитвайки се да скрие вълнението си.

— Да, през нощта. Много късно. Ако наистина сте била будна, както твърдите, непременно щяхте да го чуете. Нали стаите ви са една до друга. — Хестър се ухили злобно и изчезна с таблата през вратата на кухнята.

Федра не я спря. След завръщането на Арман нощното приключение на Хестър беше загубило значението си. Когато се събуди тази сутрин, първата й работа беше да се опита да отвори свързващата врата. Ала даже когато почука тихо, в съседното помещение остана да цари същата призрачна тишина както в дните след смъртта на Евън Грантъм. Отчаяна, Федра бе предположила, че Арман никога няма да се върне.

Съобщението на Хестър за прибирането му я успокои. Въпреки огромното си облекчение тя не си позволи да разпита икономката какво правеше сега Арман. Излезе тичешком от кухнята с намерението да се осведоми от Питър.

Лакеят я уведоми, че маркизът е станал и се намира в музикалния салон. Федра изтича в задната част на къщата и тихо отвори вратата на салона. Ала продълговатото помещение беше празно и тихо като църква в работен ден. Откъм спинета се чуваха неравни тонове, сякаш някой се подиграваше с изисканата, сериозна обстановка в салона.

Арман стоеше пред инструмента и безучастно плъзгаше пръсти по клавишите. Въпреки слънчевата светлина, която падаше през високите прозорци, лицето му изглеждаше мрачно и тъжно. Един поглед беше достатъчен и сърцето на Федра заби с все сила. Арман беше облечен в избродиран син жакет и кремав панталон до коленете. Тъмната коса беше скрита под обилно напудрена бяла перука. Бронзовият бог на слънцето от вчера, който я беше любил в тревата, бе изчезнал. На негово място бе възкръснал богът на зимата, който вледеняваше сърцето й.

Федар въздъхна и затвори вратата зад гърба си. Щракването стресна Арман и той се обърна. Тя се приготви да посрещне студения му поглед, но онова, което я очакваше, беше много по-страшно. Никога преди не беше виждала това изражение. Очите му бяха ужасяващо празни.

— Търсих те навсякъде — каза тя, готова да го прегърне. Вместо това само се усмихна несигурно. — Знаех, че обичаш да слушаш музика, но нямах представа, че и свириш.

— Не свиря — отговори глухо той, отдалечи се от спинета и механично се поклони. Тъй като се беше научила да възприема всички нюанси на гласа му, Федра ясно чу сарказма в следващите му думи: — Бонжур, мадам, аз ви вярвам…

— Това не е вярно! — прекъсна го остро тя. Трябваше да стисне зъби, защото беше готова да се нахвърли върху него, да смъкне перуката от главата му и да изтрие с целувки дебелия пласт равнодушие, който си беше наложил. — Знаеш, че мразя тази маска.

— Смятах, че това представление ти пречи само в леглото. — Обяснението не можа да скрие изцяло горчивината в гласа му. Той се опита да остане на разстояние от нея, но Федра не обърна внимание на старанията му. Отиде при него, прегърна го и притисна лице към гърдите му. Сатенът охлади горещите й бузи. Гръдният му кош беше сякаш от желязо. Той не я отблъсна, но ръцете му останаха да висят покрай тялото.

— Моля те, Арман, знам, че си наранен и се чувстваш предаден. Но ти не ми даде възможност да ти обясня. Излезе и не се върна цяла нощ. Уплаших се, че никога няма да се върнеш.

— Това беше намерението ми. Но после си спомних защо дойдох в Лондон. Вече рискувах твърде много, за да се откажа от постигнатото заради теб. За съжаление досега не исках да забележа колко много приличаш на дядо си.

Федра вдигна глава и попита неразбиращо:

— Какво искаш да кажеш?

Той не отговори, само я погледна очаквателно. Но вместо да го пусне, тя го прегърна още по-здраво, сякаш й беше за последен път.

— Е, какво е научил за мен твоят ирландския шпионин във Франция? — попита спокойно той, сякаш въпросът изобщо не го интересуваше. — Очевидно недостатъчно, за да го съобщиш веднага на дядо си и да бъда изхвърлен като мошеник.

— Джили не е узнал нищо, което аз да не зная — отговори овладяно тя. — Той замина за Франция в деня, когато се опитах да те пратя зад решетките като крадец, т.е. още преди да се любя с теб и преди да осъзная, че те обичам.

Тя го погледна изпитателно, надявайки се, че той ще даде някакъв знак за доверие в думите й. Ала очите му останаха леденостудени. Федра продължи отчаяно:

— Вчера следобед се опитах да убедя Джили, че ти наистина си маркиз дьо Верне. Опитах се да измамя братовчед си, най-скъпия си приятел. През всичките тези години той ми беше като брат…

Арман вдигна едната си вежда.

— И той повярва ли ти?

— Не. — Федра се усмихна смутено. — Аз не умея да лъжа.

— С малко повече практика човек се научава на всичко. — С тези цинични думи Арман очевидно имаше предвид и себе си.

— За мен е важно ти да ми повярваш — каза тя. — Нима наистина предполагаш, че съм спала с теб само за да…

— Няма особено значение дали ти вярвам или не.

— Как така няма значение? — Арман не се беше помръднал, но Федра имаше чувството, че я е ударил. — Защо каза това, след като знаеш, че то ще ни раздели?

— Нищо не може да раздели двама души, които никога не са били заедно. — Безчувствените му думи я тласнаха към бездънно отчаяние. — Ние живеем в рая на глупаците. Но дори те понякога трябва да станат сериозни и умни.

Федра бавно отпусна ръце и остана като вцепенена, сякаш студенината му най-сетне бе намерила път към душата й.

— Толкова ли глупаво беше… — пошепна безсилно тя, — … че ме обичаше?

— Най-глупавото, което съм правил някога. — Резкият му отговор беше като удар с камшик. — Където няма доверие, любовта не може да оцелее. Знаех го от самото начало и исках да спестя мъчението и на двама ни. Ти никога няма да ми повярваш.

Федра се изправи. През последните седмици не беше искала обяснения, не пожела да узнае дори истинското му име. Какво по-голямо доказателство за любовта й искаше този мъж?

Ала гневът й беше примесен е чувство за вина. В продължение на много дни си бе затваряла очите за действителността. Но самоизмамата не беше равна на доверие. Обичаше този мъж, но не му вярваше.

Може би трябваше да му разкрие и последната си тайна.

— Твърде бързо отхвърли любовта, Арман дьо Лакроа — изрече тя през здраво стиснати зъби. — Ако искаш доказателство за моето доверие, което можеш да държиш в ръцете си, аз мога да ти го дам.

Без да забележи недоверието в погледа му, тя изскочи от стаята. С типичната си импулсивност изтича в таванската стаичка и отключи тайното чекмедже. Грабна снопче документи и се върна в музикалния салон.

Арман я очакваше на прага, не знаейки дали да я последва. Федра го бутна обратно в салона и грижливо затвори вратата зад гърба си.

— Ето — каза тя. — Това ще ти покаже колко ти вярвам.

Арман я гледаше с нарастваща неловкост.

— Не те разбирам.

— Чети! — заповяда тя.

Той взе ситно изписаните с черно мастило листове и се зачете. На челото му се вряза дълбока бръчка.

— Все още не разбирам. Това са някакви политически трактати. Преписани страници от… как се казваше онзи проклет вестник? — от „Газет“.

— Не са преписани — отговори твърдо Федра. — Това са оригиналите. Това, което виждаш, е подписано с името Робин Гудфелоу.

Тя зачака трепереща реакцията му, но той я гледаше все така несигурно.

— Това е моят почерк — добави меко тя.

Най-сетне Арман разбра и я погледна слисано.

— Ти… ти си Робин Гудфелоу!

— Правилно. Така, а сега не казвай никога повече, че не ти вярвам. Сега знаеш достатъчно, за да пратиш в ада и мен, и дядо ми.

Арман стисна до болка изписаните листове. Цветът изчезна от лицето му. Федра бе обзета от първите съмнения. Не беше съвсем сигурна какво точно бе очаквала от Арман в този момент. Естествено беше да се учуди, но дали щеше да възприеме това разкритие като доказателство за любовта й? Може би беше очаквала и малко признание, за да може да се гордее със силата на перото си. Нали тъкмо той беше възвеличил умствените способности на жената? Но в никакъв случай не беше очаквала, че той ще потъне в мълчание.

— Не разбираш ли какво дадох в ръцете ти? — извика с болка тя. — В тези страници е заложен животът ми.

— Ти си тази, която не разбира.

В очите на Арман блесна гняв и Федра се отдръпна уплашено. Гневът му беше примесен със страх, с отчаянието на мъж, който се чувства в капан.

— Върви по дяволите! Опитах се да ти покажа колкото може по-ясно, че не бива да ми вярваш. — Той хвърли листовете в краката й и те се разпиляха по пода. — Ако имаш още някакви тайни, пази ги за себе си, глупачке!

Обърна се рязко, изскочи от стаята и тресна вратата зад себе си. Федра остана неподвижна, не смеейки дори да диша. Коленете й трепереха и заплашваха да поддадат, но тя не откъсваше очи от вратата, през която беше изчезнал Арман.

Най-сетне се овладя и се наведе да събере листовете от пода. Беше твърде замаяна, за да се разплаче. Чувстваше се като играч, който е заложил всичко и е загубил. Но най-много я безпокоеше това, че дори не знаеше колко висок е бил залогът й.

Федра разпъна чадърчето си за слънце, за да скрие лицето си от силните следобедни лъчи. Така щеше да скрие и нещастното си изражение. Вървеше след слугите на дядо си, които тъкмо разчистваха остатъците от обяда.

Масата приличаше на бойно поле: покривката беше изцапана, имаше счупени съдове, изкривени вилици лежаха между трохи от сладкиши като захвърлени оръжия. Ала участниците в битката още не се бяха оттеглили. В градината се чуваха крясъците на поне петдесет момчета. Повечето от тях бяха деца на работнически семейства, познати на Сойер Уейлин. Той и Джонатан Върнел се бяха застъпили момчетата да научат занаят при добри, честни майстори.

Някои продължаваха да хапват сладкиши, други лудуваха и участваха в предвидените от дядо й игри, Федра се отдръпна уплашено, когато покрай ухото й профуча подкова, и се сблъска с Джонатан, който отдавна я следеше с болезнено желание.

— Трябва да говоря с вас, Федра — пошепна той, но тя се скри зад чадърчето си. Сцената с Арман все още беше жива в съзнанието й и не беше в състояние да слуша обясненията на Джонатан.

„Сигурно съм полудяла — укори се тя. — Какво ми стана? Защо така безразсъдно разкрих на Арман, че съм Робин Гудфелоу?“

Но защо трябваше да се страхува от станалото? Арман вече не беше врагът, за какъвто го беше смятала някога. Не, той беше мъжът, който я беше държал в обятията си много нощи и й беше признавал любовта си. И тя му бе повярвала.

Защо беше реагирал на тайната й по толкова странен начин? Никога досега не го беше виждала толкова гневен. И гневът му беше насочен колкото срещу нея, толкова и срещу самия него.

Погледът й се насочи към Арман, която стоеше в другия край на моравата. По лицето му нямаше и следа от гняв. Тъкмо помагаше на едно дебеличко, луничаво хлапе да опъне твърде големия лък. Изплезило език, момчето се стараеше да опъне тетивата, за да може да сложи стрелата.

— Боя се, че с нищо няма да си помогнеш, ако си отхапеш езика, мосю — каза развеселено Арман. — Имаш нужда от повечко мускули. — Силните, стройни пръсти на маркиза хванаха дребните, пухкави ръце на момчето и му помогнаха. Когато всичко отиде на мястото си, той помилва хлапето по главата и се засмя. — Сега да не вземеш да прободеш със стрелата някого от другарите си!

Момчето енергично поклати глава и побягна.

В сърцето на Федра пламна дива надежда. Арман отново приличаше, на мъжа, който вчера следобед й бе помогнал да слезе от седлото. Запъти се към него, но когато погледите им се срещнаха, усмивката му угасна. Маркиз дьо Верне вдигна глава и се опита да я избегне.

— Не е нужно да бягаш, щом те доближа, мосю — изрече раздразнено тя и се изсмя безрадостно. — Мога да те уверя, че повече няма да те тормозя с тайните си.

— Надявам се, че нямаш друга такава тайна — прошепна той. Понечи да се отдалечи, но изведнъж се обърна и пристъпи към нея като притеглен от магнит. — Съжалявам, че днес се забравих. — Извинението му беше студено и церемониално. — Но ти така ме изненада… — Очите му помрачняха и той се приведе към нея, за да продължи с остър, горчив глас — Защо ми се довери, по дяволите? На какво се надяваш — може би на сделка? Твоите тайни срещу моите?

— Ти ли ще ме учиш на доверие? — Федра вдигна едната си вежда и го изгледа презрително — по-точно само се опита, защото очите й бяха пълни със сълзи. — Не, мосю, не искам сделка. Смятах, че ако ти дам доказателство за любовта си, ще ми повярваш. Детинска идея, признавам. Боя се, че съм твърде глупава, за да приема, че вече нищо не може да се поправи.

Този път тя беше тази, която поиска да се отдалечи. Спусна чадърчето като щит помежду им.

— Федра!

За съжаление не се разбра какво искаше да й каже Арман, защото в градината отекна весел глас с ирландски акцент:

— Желая ви приятен следобед, мистър Уейлин, мистър Върнел. Много съжалявам, че закъснях. Виждам, че съм пропуснал доста забавления.

Федра се обърна към братовчед си, който изглеждаше великолепно в новия виолетов жакет. Той свали със замах тривърхата си шапка и поздрави Сойер Уейлин с небрежен поклон. Дяволите да те вземат, Джили!

Не беше забравила, че той щеше да дойде, и с каква цел. Никога през живота си не беше помисляла, че един ден ще погледне враждебно в тези зелени очи.

Тя се обърна към Арман. При появата на Джили лицето му бе станало отново каменна маска. Устата му се опъна в тънка линия.

След като поздрави дядо й и Джонатан, Джили с три бързи крачки се озова при нея.

— Федра, скъпа братовчедке! И днес си красива като пролетта. — Въпреки сърдечния поздрав и подчертания ирландски акцент тя прочете решителността в очите му. Планът му да претърси стаята на Арман не се беше променил, макар да бяха минали почти двадесет и четири часа. Това беше последното, което й трябваше в този момент. Арман и без това не й вярваше.

Братовчед й я прегърна устремно и едва не й смачка ребрата.

— Джили — пошепна в ухото му тя, — кълна ти се, че ако само се приближиш до къщата, ще ти счупя главата.

Той се изсмя и я целуна по брадичката.

— Както винаги сърдечна и с невероятно остър език.

Обърна се към Арман и направи преувеличен поклон.

— Кълна се във всички светци, ама това бил маркиз дьо Верне! Желая ви добър ден, уважаеми. Изглеждате толкова елегантен, че ще омагьосате всички змии да се върнат в Ирландия.

— Мистър Фицхърст. — Арман се усмихна студено. — Защо всеки път засилвате ирландския си акцент?

— Май сте прав, но това е по-добре, отколкото да се правя на англичанин.

Федра шумно пое въздух, но Арман отговори на Джили само с подигравателна усмивка. Поклони се сковано и понечи да се отдалечи, но Джили застана на пътя му с войнствено вирната брадичка.

— Току-що се връщам от Франция. Възхитителна страна. Но не е нужно да ви го казвам, нали?

Арман кимна учтиво и понечи да мине покрай него, ала Джили отново го спря.

— Имах късмет да мина през земите на ваше благородие и знаете ли какво научих?

— Джили! — извика гневно Федра. Зад небрежната усмивка на братовчед й се криеше агресивност. Не й убегна и напрежението, което Арман се опитваше да скрие зад равнодушна маска.

Подчертано учтиво Арман свали ръката на Джили от ръкава си.

— Радвам се, че пътуването ви е било успешно — изрече тихо той, извади табакерата си и я отвори шумно, за да покаже, че му е досадно. — Не ми казвайте, че отново сте похарчили парите си за глупости.

— След добрия съвет, който ми дадохте последния път? Естествено, че не. — Джили се ухили подигравателно. — Този път очаквам сериозни резултати от разследванията си.

Арман щракна капачето на табакерата и Федра се запита дали съзнаваше, че не си е взел емфие.

— Наистина ли, мистър Фицхърст? — Арман погледна Джили право в очите, но в погледа му нямаше омраза. — Е, тогава ви желая дълъг живот, за да им се наслаждавате.

Джили примигна смаяно — и в този миг Арман успя да мине покрай него. Отдалечи се със спокойни, изпълнени с достойнство крачки и ирландецът кимна възхитено след него.

— Какво дяволско спокойствие! Невероятен е. Май току-що ме заплаши, а? Да ме вземе дяволът, ако добрите му пожелания са били искрени!

Федра го погледна. Ръцете й трепереха неудържимо.

— Съмнявам се, че щеше да те заплаши, ако ти не беше направил всичко, за да го предизвикаш.

— Исках само да го опозная по-добре, скъпа братовчедке. — Невинното му изражение беше в ярък контраст с острия тон на гласа му. — Исках да се уверя, че наистина притежава нежността и добротата, за които ми говореше ти. Е, може би ще се сближим, преди да изтече следобедът.

Федра опря ръце на хълбоците си.

— Вече ти казах да стоиш далече от Арман и от стаята му.

— О, обещавам да стоя далече от него.

— Предупреждавам те, Джили — изсъска тя. — Ще те наблюдавам.

Той я погледна гневно и се отдалечи през моравата, въртейки шапката си в ръце. Не й оставаше нищо друго, освен да го последва, защото беше сигурна, че ще се възползва от първия сгоден случай, за да се вмъкне в къщата.

Държейки се настрана, Федра не откъсваше поглед от братовчед си, който се присъедини към по-големите момчета, които играеха на кегли. Когато някой я подръпна по ръкава, тя се извърна леко, без да отделя поглед от Джили.

— Моля ви, Федра — пошепна настойчиво Джонатан, — трябва да ми отделите малко от времето си.

— Не сега — отклони тя, но преглътна следващите си думи, защото се чувстваше виновна пред Джонатан. От известно време го пренебрегваше. Бедният й приятел изглеждаше болен и очевидно се тревожеше за нея. Тя въздъхна и му подаде ръка, за да я отведе до близката каменна пейка, откъдето Джили се виждаше достатъчно добре.

Федра познаваше Джонатан и беше сигурна, че каквато и да беше причината за тревогата му, тя щеше да се окаже буря в чаша вода. Изобщо не се изненада, когато той заговори сериозно:

— Боя се, че се намирате в опасност, скъпа.

Федра си заповяда да остане сериозна. Очите й не се отделяха от Джили, който тъкмо мяташе топката към тежките дървени кегли.

— Уверявам ви, Джонатан, че въпреки горещината нямам намерение да отида да плувам или да направя нещо друго, което би могло да ви обезпокои.

— Загрижен съм за тази история с Робин Гудфелоу — прекъсна я остро той и тя го погледна изненадано. — Последната статия, която написахте, предизвика смутове в града.

— Знам, Джили ми каза.

— А каза ли ви, че миналата нощ тълпата е щурмувала къщата на Джесъм? Счупили прозорците и настоявали да им каже истинското име на Робин Гудфелоу.

— Н… не — заекна тя. — Съжалявам да го чуя. Надявам се, че Джесъм не е бил ранен?

— Нищо му няма, но се говори, че бил готов да продаде душата си, само и само да научи кой е в действителност Робин Гудфелоу, за да отклони вниманието от себе си.

— Тогава да я продаде — отсече ядно Федра. — Само двама души… — Беше готова да увери Джонатан, че само той и Джили знаеха тайната й, но изведнъж се сети, че имаше и трети — Арман. Опита се да се успокои, че той никога нямаше да я предаде, все едно колко й беше ядосан. Никога! Дори ако само я беше лъгал, че я обича, нямаше причини да я издаде на властите.

— Всичко ще бъде наред — проговори успокоително тя, макар че сама не вярваше в това. — Врявата ще утихне. Освен това аз реших, че повече няма да пиша статии за „Газет“.

— Наистина ли взехте това решение, скъпа? — Джонатан засия. Лицето му се озари от надежда. Макар че по този начин пропиляваше единствения си шанс да стане независима, Федра се зарадва, че решението беше ощастливило някого.

Джонатан стисна ръката й.

— Решението ви е умно. Толкова се радвам! — Той се овладя бързо и добави: — Разбира се, знам какво означаваше писането за вас. Съпругът ви ви остави без средства, а дядо ви може да бъде много труден.

Това силно смекчено описание на избухливия Сойер Уейлин я разсмя до сълзи. В същия миг забеляза как Джонатан милваше ръката й и й стана неприятно. Макар да я докосваше съвсем леко, тя потреперваше.

— Вие сте още много млада и трябва да се омъжите повторно — изрече нежно той.

Федра енергично издърпа ръката си.

— Не започвайте и вие като дядо ми. Това лято опита всичко, за да ме сватоса за маркиза.

— За Верне? — Джонатан побледня като смъртник. — Недейте! Той е толкова студен, толкова… странен.

Федра се отдръпна рязко. Беше привързана към Джонатан, но нямаше да му позволи да говори така за човека, когото обичаше.

На челото му отново се вдълбаха познатите бръчки.

— Понякога не мога да търпя самомнението на Сойер и проклетите му амбиции. Как е могъл да си помисли, че ще сте щастлива с този…

— Престанете да се притеснявате, Джонатан! Никой не може да ме принуди да се омъжа.

— Но аз познавам Сойер достатъчно добре, за да знам, че когато си е наумил нещо, обикновено го прави. Никой и нищо не е в състояние да го спре.

— Уверявам ви, че никога няма да стана маркиза дьо Верне — отвърна остро Федра. Вече съжаляваше, че е заговорила за Арман. Всъщност намерението й беше да отклони вниманието на Джонатан от Робин Гудфелоу, а ето че му бе доставила нов материал за тревоги. Понякога загрижеността му за нея беше потискаща.

— Много съжалявам, Федра — пошепна съкрушено той. — Не исках да ви досаждам. Но нали знаете… готов съм на всичко, за да ви закрилям. — Той помълча малко и добави страстно: — На всичко!

— Знам, Джонатан, знам. — Тя въздъхна и направи пореден опит да прогони тревогите му и да го накара да се усмихне. — Преди дядо ми да ме принуди да се омъжа за човек, когото не искам, ще избягам и ще стана уличен разбойник. Някога с Джили си мечтаехме точно за такава кариера. — Тя кимна в посоката, където Джили целеше кегли и едва не запищя. Къде беше изчезнал Джили? Федра се вцепени, сърцето й за миг спря да бие. Мястото му беше заето от набито момче, чието лице беше оцапано с мармалад.

Федра скочи и се огледа ужасено. Видя само орда момчета, почервенялото лице на дядо си, който ги окуражаваше в тегленето на въжето, и слугите, които носеха сладолед и сладкиши. Джили и Арман бяха изчезнали.

— Да върви по дяволите! — изсъска през зъби тя. Не беше сигурна кого от двамата имаше предвид. Без да даде обяснение на смаяния Джонатан, тя хукна към къщата. Чу как той извика отчаяно името й, но не спря нито за миг.

Останала без дъх, тя стигна до терасата, от която се влизаше в зеления салон. Хвана се за сърцето и се втурна към голямото преддверие.

В къщата цареше необичайна тишина и Федра чуваше ясно собственото си неравно дишане.

— Ако намеря Джили, ще го убия — закле се гневно тя. Разбира се, ако Арман вече не го беше направил. Тя прогони ужасяващата мисъл и се опита да си втълпи, че любимият й не беше способен на такава мерзост.

Защо не беше останал нито един слуга, за да охранява къщата? Федра горчиво си каза, че при други обстоятелства Хестър Сиърли щеше да се появи веднага и да изгони братовчед й. Къде беше проклетата икономка, когато имаше спешна нужда от нея?

Федра стигна до спалнята на Арман и притисна ухо към вратата. Не чу никакъв звук, но не изпита нито облекчение, нито страх. Натисна бравата и с изненада откри, че вратата не беше заключена. Открехна я съвсем леко и надникна в помещението.

— Джили? — повика тихо тя, ала не получи отговор. Стаята и малкото лични вещи на Арман изглеждаха недокоснати. Дори малкото заключено ковчеже беше на мястото си. Въпреки това Федра предположи, че коварният й братовчед се е скрил някъде, за да изчака тя да напусне стаята.

Промъкна се на пръсти вътре, надникна в гардеробната, зад завесите и между дрехите, докато накрая си заповяда да спре. Пак беше станала жертва на буйната си фантазия. Вероятно Джили не беше в къщата, а някъде навън, и очакваше своя шанс. По-добре да излезе навън, преди Арман да я е заварил в стаята си.

Тя напусна помещението и тихо затвори вратата зад себе си. Опита се да си представи по кой път е минал братовчед й, за да стигне до стаята на Арман. Възможно беше да се е промъкнал по коридорите за слугите. Когато спря на площадката, за да реши в каква посока да продължи, тя погледна неволно нагоре и с изненада установи, че вратата на таванската й стаичка е широко отворена.

Може би Джили се е скрил там, когато я е чул да идва? Не, невъзможно. Тя изкачи бавно стълбите, опитвайки се да успокои лудо биещото си сърце.

Протегна шия, за да хвърли поглед в помещението, без да влиза. Не беше в състояние дори да извика името на Джили. Защо досега не беше забелязала колко мрачно изглежда любимото й убежище дори посред бял ден?

Накрая влезе предпазливо в стаичката си. На пръв поглед всичко беше такова, каквото го бе оставила тази сутрин, след като бе взела оригиналите на статиите си. Но тогава много бързаше и не се огледа.

Хвърли поглед към писалището си. Резбованите крака й се ухилиха подигравателно както обикновено, но очевидно продължаваха да пазят тайните й. Защо тогава имаше чувството, че нещо е по-различно отпреди?

Федра се огледа внимателно, за да открие какво я смущаваше. Погледът й премина от прозореца към писалището, отклони се към дивана и табуретките, спря върху малката маса, на която бяха поставени два свещника, и отиде към етажерката с книги в тъмния ъгъл… която трябваше да бъде празна.

Федра отвори уста, но не произнесе нито звук. Погледът й остана прикован в етажерката, сякаш виждаше призрак. Лавиците, които сутринта бяха съвсем празни, сега бяха пълни с книги.

Препъвайки се, тя отиде до етажерката и попила с треперещи пръсти подвързаните в кожа томове. Смолет, Джонсън, Голдсмит, Филдинг, дори Шекспир и Аристотел — всички стари приятели бяха тук, събудени за нов живот, възкръснали от пепелта на огъня, запален от Евън. Ала подвързиите не бяха износени. Почти всички книги, изгорени от мъжа й, бяха тук, но имаше и няколко нови. Федра дълго стоя пред етажерката с възхитен поглед. Накрая посегна и извади томче с розова подвързия, което стоеше настрана от другите на най-горната редица.

„Пътешествията на Гъливер“.

Федра отиде до прозореца, за да го разгледа по-внимателно под светлината на залязващото слънце. Отвори книгата с треперещи ръце, очаквайки да види посвещението от майка си. Не, тук беше написано друго.

Думите не бяха написани с финия, изискан почерк на лейди Сиобан, а с елегантни, решителни букви: „На Федра. От твоя спътник в морето на мечтите.“

Под посвещението нямаше име, но не беше и нужно. Федра си припомни последните седмици, които беше прекарала с Арман, и изведнъж се засмя. Арман многократно я беше разпитвал за книгите й. Колко ли време му беше отнело да обикаля книжарниците, за да събере цялата й библиотека?

Тя затвори книгата. И този мъж щеше да издаде тайната й или да стори зло на любимия й братовчед? Не, никога. Арман беше прав да я укорява в липса на доверие. Колко бързо беше готова да се усъмни в него и да загуби вяра в любовта му.

Въпреки огорчението му, въпреки убедеността, че тя го е предала, той беше наредил книгите в стаята й, за да я върне в света на детството й. И нямаше да й позволи да му благодари.

Федра се усмихна решително. Е, добре, тя щеше да го намери и да го принуди да приеме благодарността… и любовта й. Наведе се през прозореца, за да охлади пламналото си лице. Изведнъж светът, който от сутринта беше толкова мрачен, просветна. Тъкмо когато щеше да се отдръпне от прозореца, тя видя на земята нещо, което я спря.

Наведе се, колкото можеше, за да види по-добре настланата с плочи алея. Странно, някой май беше хвърлил отгоре вързоп черни дрипи. Федра го огледа изпитателно и забеляза, че дрипите бяха в локва… в локва кръв. Господи!

Федра нададе ужасен вик и изпусна книгата. Тя описа дъга и падна само на няколко сантиметра от безжизненото тяло на Хестър Сиърли.