Сюзан Копола
Маскарад (17)

17

Вилата се намираше доста далече от нагъсто разположените къщи на селото в Хампстед. Цялата беше обрасла с бръшлян, през който просветваха измитите от дъждовете камъни и рушащите се стени.

В мъглата къщата изглеждаше абсолютно пуста. Федра се уви по-плътно в наметката си и се притисна до Джили. Краката я боляха след дългия ден. Бяха напуснали Хийт на разсъмване, а сега беше вечер. Не беше посмяла да се срещне с Арман, защото веднага щеше да разбере по виновното й изражение, че смята да разследва миналото му.

Замина с нечистата съвест на жена, тръгнала да събира доказателства срещу любимия си. През цялото време беше до Джили, докато той търсеше сведения за Джейсън Летингтън. Започнаха в магазинчето на Оксфорд Стрият, където Федра бе открила свещниците и за първи път бе чула за трагичната съдба на семейство Летингтън. Естествено собственикът отново прояви желание да продаде на дамата някоя от „възхитителните“ си стоки и се разочарова, че двамата искаха от него само сведения. Въпреки това се съгласи да им даде адреса на някогашната порцеланова манифактура, която се оказа в другия край на Лондон.

Когато стигнаха там, двамата установиха, че някогашното предприятие за порцелан е превърнато в сладкарски цех. Стаите, където някога Джулиана Летингтън беше изработвала проектите си, сега се обитаваха от многобройното семейство на сладкаря. Никой не знаеше нищо за Летингтънови, пито се интересуваше от тях. Федра беше готова да се откаже от разследването, но Джили настоя да попитат в съседните магазини. Най-сетне намериха една шапкарка, която ги насочи по-нататък.

Да, спомняла си Летингтънови, отговори с въздишка възрастната жена. Каква трагедия. Не, нямала представа какво е станало с мисис Летингтън и младия Джейсън след екзекуцията на Джеймс. Най-добре било господинът и дамата да заминат за Хемпстед. Там живеел един доктор, най-близкият приятел на семейството. Ако някой знаел какво е станало с Джейсън Летингтън, това бил само старият доктор Гленхоу.

Ето че търсенето ги доведе пред тази изоставена вила край Хемпстед. Оглеждайки тежката дъбова врата и мрачните стени, Федра поклати глава.

— Невъзможно е това да е мястото, което търсим, Джили. — Тя погледна загрижено братовчед си. Обичайната усмивка на Джили беше изчезнала. Ъглите на устата му бяха уморено отпуснати.

— Тук трябва да е! Нали викарият ни го описа съвсем точно.

Да, припомни си Федра, младият духовник им отдели много време, прекъсна работата си, за да им помогне. Щом стигнаха в Хампстед, двамата спряха пред дома на местния свещеник с надеждата да научат адреса на доктор Гленхоу. Макар да им даде да разберат, че не обича да го прекъсват, когато пише проповедта си, викарият с готовност им описа пътя.

Въпреки това сега Федра оглеждаше с недоверие запуснатата вила. А когато Джили я хвана за лакътя и я бутна напред, й се дощя да избяга.

— Не мога да повярвам, че тук живее някой — пошепна тя. — Дори самотен стар доктор. Вилата изглежда изоставена.

Ала думите й веднага бяха опровергани, защото зад завесите се появи човешка фигура, някой постави свещ на перваза на прозореца. Светлината обаче по-скоро засили меланхоличното излъчване на къщата, вместо да я съживи.

Федра закрачи към входа, чувствайки се като натрапница. Когато Джили вдигна ръка да почука, тя направи последен опит да го спре.

— Моля те, Джили, толкова съм уморена. Защо не дойдем утре? Докторът може би вечеря и ще се ядоса на нахлуването ни.

Джили сложи ръце на раменете й и я притисна до гърдите си.

— И аз съм уморен не по-малко от теб, Фе. Но тази вила е единственото място, където можем да научим нещо. Ако доктор Гленхоу наистина е бил близък приятел на семейство Летингтън, той ще ни даде доказателство, че Арман е Джейсън Летингтън.

Прав е, каза си потиснато Федра. Доказателството, което търсеха и което тя се надяваше да не намери. Онзи следобед край езерото беше обещала на Арман да не задава повече въпроси. Ето че не сдържа обещанието си.

Тя не повдигна повече възражения и Джили удари с юмрук по дъбовата врата.

— Какво… какво ще кажем на доктора? — попита нервно тя, докато оправяше наметката си.

— Остави това на мен — успокои я Джили.

Вратата се открехна и двамата видяха дантелена нощна шапчица, сиви къдрички и две сиви очи, които се устремиха изпитателно към тях.

— Какво желаете? — попита рязък глас.

Джили изписа на лицето си учтива усмивка, но Федра се усъмни, че жената можеше да я види в мрака.

— Бихме желали да видим доктора, добра жено.

Дъбовата врата се отвори по-широко. Появи се ръка, която държеше газена лампа. Жената вдигна лампата, за да огледа неканените посетители. Федра свали качулката и отвори наметката си, за да може жената да види дрехите й и да разбере, че не са някои скитници.

— Болна ли е младата лейди? — попита съчувствено жената.

Федра беше готова да кимне. Ала нейната болест беше дълбоко в сърцето и никой лекар не беше в състояние да я излекува. Затова премълча и предостави на Джили да отговори.

— Не, драга, нямаме нужда от лекар. Искаме да поговорим с доктора по личен въпрос.

— Съжалявам, но доктор Гленхоу не приема посетители по това време. Той си ляга рано, защото нощем често го викат при болни. Желая ви добра вечер.

Жената понечи да затвори вратата, но Джили й попречи.

— Почакайте, моля. Сигурен съм, че той ще ни приеме. Дайте му това.

Преди Федра да е успяла да го спре, той подаде на жената пакета с двете порцеланови фигури. Вратата се затвори.

— Джили… — започна Федра.

— Тя ще се върне.

Ала Федра не беше толкова сигурна като братовчед си. Минаха няколко дълги минути, през които тя нервно пристъпваше от крак на крак. Тъкмо когато щеше да помоли Джили отново да почука на вратата, тя се отвори.

Сивокосата жена наклони глава. Предпазливостта в очите й бе заменена от любопитство. Въпреки това каза учтиво:

— Моля, последвайте ме.

Джили сведе глава, за да влезе в къщата. Жената ги преведе през лекарския кабинет и Федра неволно потръпна при вида на хирургическите инструменти, наредени върху голямата дъбова маса.

Жената отвори една врата, която водеше в малка дневна, и с кимане на глава им даде да разберат, че трябва да влязат.

— Докторът ще дойде след минута — съобщи тя и се оттегли с обичайната си бързина.

Вероятно някога дневната е била светла и уютна, каза си Федра, но сега всяка вещ в нея напомняше за минали времена — като цветове, изсушени между страниците на книга. Кадифената тапицерия на малкия диван беше протрита на много места. Килимът беше излинял, цветовете му бяха избледнели, фурнирът на махагоновия шкаф и витринката вече не отразяваше нищо, а изглеждаше матов и беше доста издраскан.

Зад стъклените врати на витринката Федра откри няколко редици подвързани в кожа томове. Тя пристъпи по-близо, за да прочете заглавията. Освен книгите по медицина и научните трудове, там бяха наредени десетки томчета с романи и лирика. Между тях бяха и „Пътешествията на Гъливер“. Федра сведе глава и се запита дали тъкмо тук, в къщата на стария семеен приятел. Арман беше започнал своето пътуване към „морето на мечтите“. Сърцето й заби ускорено. Изведнъж се почувства като натрапница. Какво право имаше да прониква в сърцето на Арман?

Усети, че Джили я докосна по рамото и насочи вниманието й към долния рафт на витрината. Не се изненада, когато откри там няколко дузини порцеланови фигурки. Макар че се различаваха от овчарката и овчаря, Федра веднага позна стила на Джулиана Летингтън. Между фигурите имаше и няколко овални чинии, изрисувани с миниатюрни портрети.

Като си помисли чий портрет можеше да види само след минути, Федра се вцепени. Очевидно Джили беше помислил същото, защото промърмори:

— Виж ти, миниатюри. Точно това, което търсим.

— Не го прави — помоли тихо тя, но той се наведе и потърси начин да отвори витрината, Федра умираше от страх, че ей сега в ръцете й ще се озове окончателното доказателство, че Арман наистина е Джейсън Летингтън.

Ала преди Джили да отключи витрината, вратата на дневната зад тях се отвори. Джили скочи виновно и двамата бързо се обърнаха. В дневната влезе възрастен мъж със сини марокански пантофи и дебел вълнен халат, който висеше на мършавото му тяло. Кожата на скулите му беше тънка и суха като пергамент, бузите бяха хлътнали. Ала голата му глава излъчваше достойнство.

— Доктор Адам Гленхоу? — попита почтително Джили.

Лекарят кимна. Двете порцеланови фигурки бяха в ръцете му и той гледаше Федра и Джили с такова учудване, сякаш пред него стояха двама възкръснали от мъртвите.

— Аз съм, сър — отговори той с почти незабележим шотландски акцент. — Не искам да бъда неучтив, но ако някога съм чувал вашето име и това на младата лейди, тогава… знаете ли, паметта ми…

— Не, сър — прекъсна го бързо Джили. — Ще позволите ли да се представя? Патрик Джилхъли Фицхърст. А това е… това е сестра ми Федра Фицхърст.

Федра се учуди от лъжата на Джили, но веднага разбра причината и премълча. Жена от семейство Грантъм не можеше да бъде добре дошла за стария приятел на семейство Летингтън.

Но в момента това не би променило нищо, каза си тя, защото докторът се държеше крайно нелюбезно. Покани ги да седнат, но самият той остана прав и Федра и Джили седнаха крайно неудобно на ръба на малкия диван.

Джили се покашля и заговори:

— Много съжалявам, че нарушихме почивката ви, докторе, но идваме чак от Лондон, за да ви разпитаме за тези фигурки.

Когато Джили спомена статуетките, доктор Гленхоу остави овчаря и овчарката на масичката с такава предпазливост, сякаш изпитваше облекчение да се отърве от тях.

— Ах да, фигурите — повтори той. — Ще позволите ли първо да запитам как са се озовали във вашите ръце?

Джили хвърли многозначителен поглед към Федра, за да й сигнализира, че не бива да го прекъсва, и започна да обяснява:

— Нашият дядо е съдия. Наскоро трябваше да разгледа делото на някакъв крадец, откраднал най-различни неща. Повечето бяха с незначителна стойност, но тези две фигури са наистина необикновени, затова искаме да ги върнем на законните им собственици. Сестра ми разпита собствениците на магазини за порцелан и узна, че са създадени по проект на Джулиана Летингтън.

Джили направи пауза, през която стисна ръката на Федра.

— Сестра ми е нежна душа и беше покъртена от трагичната история за смъртта на Джулиана и брат й Джеймс. Затова реши, че трябва да върне статуетките на семейство Летингтън.

Докато Джили говореше, докторът наблюдаваше изпитателно Федра. Неприятно засегната от лъжите на Джили, тя се изчерви. Но старецът очевидно намери в лицето й нещо, което го смекчи.

— Разказаха ни — продължи Джили, — че вие сте близък приятел на семейство Летингтън…

— По-точно бях — прекъсна го старият лекар. — Майда… искам да кажа, мисис Летингтън и децата й ме посещаваха толкова често, че ги смятах за мое собствено семейство.

— Тогава сигурно можете да ни кажете къде да ги намерим…

Доктор Гленхоу решително поклати глава.

— Боя се, че това е невъзможно. — Той въздъхна и отново втренчи поглед в лицето на Федра. Тъмнокафявите му очи бяха дружелюбни, но безкрайно уморени.

— Намерението ви е похвално, мис Фицхърст — продължи сериозно докторът. — Но вече няма Летингтънови, които да приемат подаръка ви.

— Но… как така… — заекна Федра. — Казаха ми, че майката и Джейсън, по младият син, са живи.

— Да, надявам се, че момчето е още живо, но не е тук. С Майда заминаха за Канада. — За момент докторът сведе глава и притисна ръка върху очите си. — Само веднъж получих вест от момчето… писа ми, че майка му не е преживяла преминаването на океана.

Въпросите им събудиха в сърцето на стареца дълбоко погребани спомени и Федра се почувства виновна. Размени многозначителен поглед с Джили и разбра, че той мисли същото. Но Канада… Канада е била и целта на истинския Арман дьо Лакроа — факт, който беше твърде необикновен, за да е случайност.

— Нима Джейсън не ви е писал никога след това? — попита Джили.

— Не. Нито думичка.

— Това е много лошо — отбеляза тихо Джили. — Сестра ми ще бъде много разочарована, че романтичните й фантазии няма да се осъществят. Разказаха ни, че този Джейсън бил много красив: тъмни коси и смайващо сини очи. Така ли беше, Федра?

Тя кимна и устата й изведнъж пресъхна. Беше разбрала за какво намекваше Джили. Надяваше се докторът да им каже, че Джейсън е дребен и рус, но надеждите й бяха разбити, защото мистър Гленхоу кимна с усмивка.

— Всички Летингтънови имат тъмни коси. Но аз бих казал, че Джейсън не беше толкова красив като брат си. Бедният Джейми…

Старецът се отпусна във високото кресло насреща им и затвори очи. Протегна ръце към порцелановите фигури и на бузата му капна самотна сълза.

— Сигурно ме смятате за оглупял старик, но ще ви кажа, че приемах момчетата като свои собствени синове. След като баща им почина, бях готов на всичко, за да им стана истински баща. Но не би…

— Вие сте помогнали на Майда Летингтън да отгледа синовете си, останали без баща, нали? — попита съчувствено Джили.

Докторът се усмихна измъчено.

— Е, те останаха без баща, когато бяха вече доста големи. Когато Дениъл Летингтън почина от треска, Джеймс беше вече мъж, Джейсън — почти. А мис Джулиана беше прекрасна млада дама. На смъртното си легло Дениъл ме помоли да се грижа за семейството му — особено за Джеймс, който създаваше много грижи на майка си.

Докторът се сви на креслото.

— Той беше буен младеж, капризен и с горещ темперамент. Никога не можах да го разбера. Боя се, че предпочитах Джейсън. Той беше тих младеж и споделяше любовта ми към книгите, докато Джеймс непрекъснато търсеше приключения. Не се задоволяваше да работи в порцелановата манифактура. Накрая Дениъл се отказа от намерението си да го направи търговец и го прати в Оксфорд.

— В Оксфорд? — повтори изненадано Джили. — Малко необикновено за син на производител на порцелан, нали?

Гленхоу вдигна рамене.

— О, не. Дениъл имаше достатъчно пари, а момчето — необходимия ум в главата си.

Федра се местеше неспокойно на мястото си. Изведнъж си спомни пияния лорд Артър Денби, който бе заявил, че познава Арман от следването си в Оксфорд.

— А Джейсън? — попита неохотно тя. — И той ли е учил в Оксфорд?

— Той не, но често посещаваше брат си. — Докторът поклати глава. — Аз не одобрявах тази работа. Младите хора не могат да научат нищо в Оксфорд. Само пият, играят хазарт и ходят по жени. Джеймс беше вече покварен, но аз не исках и Джейсън да попадне в лоша компания. Джеймс дружеше с развалени младежи като Артър Денби и лорд Евън Грантъм.

— Значи Евън… искам да кажа, лорд Грантъм се е запознал с Джулиана чрез брат й? — попита с треперещ глас Федра.

— Не, слава богу не. Това злощастно познанство стана по-късно, след смъртта на бащата. — Споменът помрачи погледа на Гленхоу. — Като глава на семейството Джеймс се принуди да поеме ръководството на предприятието. Мога да кажа, че не се справяше добре. Много пъти предупреждавах Майда, че момчето не е дорасло за тази работа, но тя го обожаваше и не виждаше грешките му.

Докторът помълча малко и добави неохотно:

— Предполагам, че Джеймс се е старал много, но той просто нямаше усет към тази работа и положението се влошаваше. Тъкмо когато се опитваше да събере някои съмнителни вземания, попадна отново на Грантъм.

— Значи Джеймс се е опитал да уреди сделка между стария си приятел и сестра си? — попита бързо Джили. От известно време той изглеждаше неспокоен и нетърпеливо чакаше докторът най-сетне да стигне до същественото.

Ала Гленхоу реагира на въпроса му с дълбока обида.

— Не, в никакъв случай! Джеймс много искаше сестра му да бъде щастлива и не би си позволил да я омъжи за такъв подлец. Освен това бащата на лорд Евън беше най-порочният мъж в Лондон. Джеймс по-скоро би държал сестра си под ключ, отколкото дал омъжи в такова семейство.

— Но хората разказват, че лорд Евън и Джулиана са били влюбени — възрази с треперещ глас Федра.

— Любов! — изпухтя презрително докторът. — По-скоро моминска влюбеност… но много опасна, както се разбра. Трябва да знаете, че Карлтън Грантъм също беше против тази връзка…

Докторът млъкна рязко и притисна ръка към устата си. Федра изпита съчувствие към стария човек и беше готова да му каже, че не е нужно да разказва по-нататък, но той продължи:

— Карлтън научи, че Джулиана и Евън искат да избягат, и отвлече Джулиана. Ето на какво беше способен този зъл човек! Отстрани от пътя си нашето прекрасно момиче, като че беше досадна муха.

— Отвлякъл я е? — извика смаяно Джили и се обърна към Федра. Тази история се различаваше значително от разказа на Хестър Сиърли.

— Защо тогава не са го арестували? — попита невярващо Федра. Погледът на доктора потъмня.

— Джеймс ги изпревари. Горещият му темперамент не издържа. Не го осъждам за онова, което направи. Но дори по време на съдебното дело, когато имаше възможност да се спаси, той се държа като същински луд. Говореше за заговор, който целял да убие сестра му. Джеймс обвини открито Карлтън Грантъм, сина му Евън и още една известна личност на име Уейлин… Бедният Джеймс полудя от мъка.

Федра не можа да скрие изненадата си, когато чу името на дядо си, но докторът беше потънал в спомените и не го забеляза.

— Краят вероятно ви е познат. Джеймс беше обесен. Издействах да го погребем тук, в нашето гробище. Майда рухна. След като загуби и сина, и дъщеря си, престана да яде. Какво мъчение беше да виждам как всеки ден става все по-слаба и бледа…

— Какво стана с Джейсън? — попита Федра. По-младият брат беше единственият светъл лъч в тази семейна трагедия.

След кратко колебание Гленхоу отговори:

— Посъветвах го да отведе майка си в чужбина. Това беше грешка. Трябваше да знам, че Майда не е достатъчно силна, за да понесе такова пътуване. Но тя не желаеше да се раздели със сина си, а аз бях убеден, че за момчето е най-добре да се махне от Англия. Страх ме беше да не загуби ума си. След като обесиха Джеймс, той се затвори в себе си. Не плачеше, не показваше чувствата си… Сърцето му сякаш се бе превърнало в леден блок.

Докторът нарисува така убедително образа на Арман, че Федра се извърна настрана, за да скрие сълзите си.

— Може би, ако бях останал през нощта при Джеймс, щях да предотвратя трагедията — продължи самообвинително старият човек, но прекъсна обяснението и поклати глава. — Не, няма смисъл да съжаляваме за миналото. Често съм го правил и знам, че няма полза.

Той помилва фигурките на масичката и се обърна към Федра.

— Съжалявам, че не можах да ви помогна, мис Фицхърст. Сигурен съм, че Джейсън щеше да се зарадва да си върне тези статуетки, създадени от сестра му, но… — Докторът млъкна и безпомощно разпери ръце.

— Сигурен ли сте, че Джейсън наистина е изчезнал? — попита настойчиво Джили. — Ами ако е решил да напусне Канада и се е върнал в Англия?

— За бога! — извика докторът и лицето му пребледня. — Дано не го е направил. Тук го чакат само огорчения. Винаги съм се молил да започне нов живот и да забрави миналото.

Федра сведе глава. Не можеше да каже на стария човек, че молитвите му са останали нечути. През това време Джили стана и се приближи до витрината.

— Виждам, че тук имате няколко прекрасни неща, създадени от самата Джулиана Летингтън, докторе. Прав ли съм? Това вероятно са портретите на семейство Летингтън? Колко добре изглеждат!

— Наистина бяха красиви — въздъхна докторът.

Федра скочи. Ръцете й трепереха.

— Стига, Джили. Господин докторът има нужда от почивка.

Но Гленхоу вече беше станал и отваряше витрината.

— Само Джулиана не е тук. Но другите са нарисувани лично от нея.

Той започна да изважда миниатюрите и да ги подава една по една на Джили.

— Федра падна на стола си и заби нокти в избелялото кадифе. Погледна крадешком към Джили и разбра, че той е намерил търсеното доказателство.

Джили се обърна към нея и мълчаливо й подаде един от портретите. Федра инстинктивно скри ръката си зад гърба, но накрая все пак взе овалната порцеланова чинийка. Бавно устреми поглед към портретчето и се учуди от внезапната остра болка, която я прониза. Нима беше очаквала, че от портрета ще я погледне чужд човек?

Това беше Арман дьо Лакроа, точно както изглеждаше преди няколко дни на полянката: тъмна коса, разрошена от вятъра, засмени сини очи. С изключение на това, че мъжът от портрета беше малко по-млад — Арман без сенките, които помрачаваха лицето, — силата, дързостта и невинността на младостта бяха превъзходно предадени от талантливата му сестра.

Но това не е Арман, поправи се тъжно Федра, това е…

— Джейсън Летингтън.

Не забеляза, че бе произнесла името гласно, когато доктор Гленхоу се обърна изненадано към нея.

— Не, мила, лъжете се. — Тя погледна неразбиращо и той обясни: — Това, което държите в ръцете си, не е портретът на Джейсън.

— Как така… а на кого е тогава? — заекна глухо Федра.

Старецът се усмихна тъжно и снизходително.

— Това е нашият Джеймс. Джеймс Летингтън.