Сюзан Копола
Маскарад (2)

2

Голямата горещина в салона за танци в къщата на лейди Потърфийлд удари сетивата на Федра като огромна вълна. През процепите на маската си тя огледа известните в цял Лондон кристални полилеи, които носеха точно петстотин свещи. За момент беше заслепена и танцовият салон изчезна зад яркоцветен воал.

Тя примигна, за да свикне със светлината. Море от бяло напудрени глави се обърна към арката, под която беше застанала младата жена. Дори най-разкошните маски не можеха да скрият дръзките погледи, които я преследваха. Шепотът на гостите заглуши свиренето на цигулките.

— Федра Грантъм! А аз си мислех, че още е в Бат! Представете си, дошла е на бал с маски без придружител! Но кой би дошъл с нея, скъпа? Може би съпругът й?

Избухна смях, но бързо заглъхна и отстъпи място на лицемерно възмущение.

— Това е нечувано. Бедният й мъж почина едва преди една година, а тя носи само черна панделка на полата.

Федра вдигна ръка да поправи маската си. Не се учудваше, че толкова бързо я бяха познали. Подръпна със самочувствие една от медноцветните си къдрици, красиво подчертани от златната бална одежда. Никога не пудреше косата си, не се подчиняваше на диктата на модата — нито на дядо си, който твърдеше, че мрази червени коси.

Докато вървеше бавно към салона, посрещната от враждебни погледи, тя се върна назад във времето. Отново беше на седемнайсет години и влизаше за първи път в тази бална зала. Тогава до нея беше съпругът й, а чуждите лица бяха любопитни да се запознаят със съпругата на Евън Грантъм. Спомни си как се бе вкопчила в ръката на Евън, но той се отдръпна немилостиво. Макар че трепереше, тя изписа на устните си усмивка. Естествено, че искаше да направи добро впечатление. Евън трябваше да се гордее с нея. Ала мелодичният му глас унищожи без остатък цялото самообладание, което бе успяла да събере.

— Лейди Потърфийлд, ще позволите ли да ви представя съпругата си? Федра, свежо цвете от далечния Донегал. Надявам се, ще извините външността й. Не се сетих да й обясня, че роклята й е твърде износена за вечерни посещения. Смятах, че дори в Ирландия… О, благодаря ви. Направи реверанса си, Федра.

Тя усети ръката му на гърба си и за малко не загуби равновесие.

— Кажи нещо, скъпа, иначе лейди Потърфийлд ще си помисли, че не владееш английски. Повярвай ми, тук никой не говори галски. Все едно да говориш на хинди. — Евън се изсмя доволно на собствената си шега.

Очите на Федра се напълниха със сълзи и тя погледна представителния си съпруг, сякаш го виждаше за първи път. Жесток, дребнав, зъл, той никога нямаше да я обикне. И, което беше още по-лошо, в тази зала, пълна с враждебни, равнодушни непознати, тя осъзна, че и тя не го обичаше. Почувства се сама и безпомощна.

Сама… също като тази вечер, Федра прихвана полите си, сякаш можеше да прогони призраците на миналото. Вече не беше на седемнайсет, а на двайсет и шест, не съпруга, а вдовица. Евън вече не беше между живите. Тези хора, повърхностните му приятели, не бяха в състояние да я наранят, нито пък можеха да я принудят да се държи като тъгуваща вдовица, след като не изпитваше тъга. Тя вирна брадичка и влезе в салона с отмерени крачки. Пръстите й стискаха до болка дръжката на ветрилото.

Едва бе минала няколко метра, когато в полезрението й се появиха силно набрани колосани поли под син копринен воал. Посипаните с бяла пудра къдрици на дамата бяха украсени с щраусови пера, маската подчертаваше дръзката трапчинка на брадичката и копринената черна бенка на яркочервената уста.

— Скъпа Федра, какво неочаквано удоволствие — поздрави мелодично младата дама.

— Добър вечер, Мюриел — отговори спокойно Федра.

Жената се стъписа за миг, смутена, че толкова бързо я бяха разкрили. Ала пронизителният глас на мис Мюриел. Потърфийлд беше поне толкова известен, колкото червените къдрици на Федра.

— Дори насън не бих помислила, че може да сте се върнали в Лондон, камо ли пък че ще имам възможността да ви поздравя като гостенка на бала си. Още повече толкова късно… както винаги.

Федра се усмихна студено.

— Изглеждате чудесно, Мюриел. Извинете, трябва да поздравя скъпата ви майка. — Тя се обърна към представителната дама, която беше натъпкала коркови тапи в хлътналите си бузи и стоеше сред кръг от оживено бъбрещи вдовици. Дамите бяха без маски и се държаха на разстояние от останалите присъстващи в залата.

Мюриел я улови за лакътя и я поведе в противоположната посока.

— Това не би било особено умно от ваша страна. Мама може да реагира остро. Нали знаете, че не понася балове с маски. Трябваше да вложа цялото си изкуство, докато я убедя да ми разреши тази вечер. А сега се появихте и вие! — Мюриел извъртя очи. — Честно казано, мама не е много въодушевена. Нали знаете, че е много старомодна в схващанията си за това какво може и какво не, особено по отношение на вдовиците… Нали самата тя е достойна вдовица. Продължава да носи траурни панделки, а папа го няма от цяла вечност.

Федра се опита да освободи ръката си.

— Не съм дошла, за да ме плашат и да хленча като…

— Но тя сигурно вече е измислила начин как да ви изпроводи навън без много шум! По-добре да избягвате мама, докато тя сама осъзнае колко е глупаво подобно решение. — Мюриел се усмихна превзето и бенката на устата й затрепери. — Нали знаеш, че имам опит…

Федра се поколеба и отново хвърли поглед към лейди Потърфийлд. Бузите й трепереха от възмущение. Това я накара да се съгласи с Мюриел, защото нямаше да допусне да я изведат навън, преди да е осъществила плана си. Беше дошла тук с точно определена цел. Надяваше се, че няма да й трябва много време. Горещината в залата беше потискаща. Зад маската вече се бяха образували капчици пот.

— Права сте, скъпа — усмихна се тя и позволи на Мюриел да я преведе през навалицата от гости.

— Каква сбирщина! — въздъхна превзето младата домакиня. — Убедена към, че балът ми ще има успех. Знаете ли колко усилия положих! Парламентарните заседания започват толкова късно, че почти не можем да разчитаме на мъжко общество. В последно време господата са ужасни егоисти. Не говорят за нищо друго, освен за американската война и за онзи луд негодник, който пише ужасни памфлети. Ако зависеше от мен, онзи досаден Робин Гудфелоу отдавна щеше да е увиснал на бесилката, за да имаме спокойствие.

— Първо трябва да разберат къде се крие. — Федра се усмихна и побърза да скрие лице зад ветрилото си. Не биваше да показва, че знае повече, отколкото трябва.

Но Мюриел беше заета да й изброява върховите постижения на своя бал.

— Толкова е горещо, че три млади жени вече припаднаха. Това е повече, отколкото на бала на лейди Хартфорд. Там припаднаха само две!

— Ако скоро не изляза на чист въздух, ще имате и четвърта жертва. — Федра започна трескаво да си вее с ветрилото. Главата й бучеше мъчително. Стана още по-лошо, когато навалицата около тях се сгъсти, за да направи място на танцуващите двойки в средата на залата. Все пак Мюриел откри свободно място в близост до една от масивните бели колони, които носеха украсения с ангели таван, и заповяда на един от лакеите в официални ливреи да донесе на Федра чаша лимонада.

Младата дама отпи с благодарност от хладката течност и се загледа към танцуващите. Господата, пристегнати с кадифени маски, изглеждаха съвсем еднакви с дългите си бели перуки. Защо Мюриел трябваше непременно да организира бал с маски? Целта й беше да намери един определен мъж, а това изглеждаше невъзможно. Тя нямаше никаква представа как изглеждаше благородният маркиз дьо Верне. Без съмнение се отличаваше с дълъг, тънък нос, за да го пъха в работите на другите хора. Мисълта за последното писмо на дядо й заплаши окончателно да развали настроението й.

„Престани да ме обсипваш с молби, моето момиче — писа й Сойер Уейлин. — Категорично отказвам да изпратя каретата си да те прибере, докато новият ми приятел маркиз дьо Верне ме съветва да не го правя. Арман е убеден, че Бат е най-доброто място за младите вдовици.“

В случай че маркизът наистина смята така, размишляваше Федра със здраво стиснати устни, той очевидно никога не е бил там. Бат беше по-подходящ за страдащи от подагра старци. Защо дядо й се вслушваше в глупостите на някакъв непознат? Но зад гнева й беше скрит страхът, че Сойер Уейлин ще я прогони, преди да е намерила начин да стане независима от него. Дядо й не бе скрил недоволството си, че не е родила дете на Евън. Но това би било цяло чудо, като се имаше предвид колко рядко съпругът й идваше в леглото й.

Федра се постара да скрие огорчението си и отново се съсредоточи върху омразата срещу Арман дьо Лакроа. Трябваше да го намери и да му се накара здравата. Той щеше да запомни завинаги тази среща. За в бъдеще маркиз дьо Верне щеше да си помисли два пъти, преди да се осмели отново да се намеси в живота на лейди Федра Грантъм.

Тя огледа напрегнато препълнената зала, докато слушаше с половин ухо оживеното бъбрене на приятелката си Мюриел.

— Чух, че лейди Лизи Дейвън била в благословено състояние. Да знаете, че вдовиците ще пресметнат съвсем точно кога трябва да се появи детето. А чухте ли за бедния Тони Акърли? Заловили го в бижутерски магазин да краде златен часовник и го отвели в Нюгейт като обикновен престъпник! Нечувано! Как е посмял онзи мръсен търговец да се държи така безсрамно с един джентълмен!

— Всичко това не ме интересува — отсече сърдито Федра. Макар да й беше безкрайно неприятно, тя осъзна, че нямаше друг избор, освен да помоли Мюриел за помощ. — Моля да ми отговорите на един въпрос. Търся един джентълмен. Казаха ми, че ще присъства на бала ви, затова дойдох.

— О, скъпа! — усмихна се с превъзходство Мюриел. — За жена, която наскоро е овдовяла, вие сте твърде бърза. Надявам се, че не възнамерявате да се омъжите повторно?

— За млада неомъжена жена като вас намекът беше твърде дързък — отбеляза с усмивка Федра. — Но аз ще устоя на изкушението да разкажа случката на бъдещия ви съпруг, ако ми помогнете да открия Арман дьо Лакроа, маркиз дьо Верне.

— Аха! — Очите на Мюриел засвяткаха развеселено. — Вие сте невероятно хитра. Ненапразно ви наричаха лисичката. Трябваше да се сетя, че дори в далечния Бат ще разберете за нашия мистериозен маркиз.

— Мистериозен? — Федра вдигна вежди. — Защо пък мистериозен?

— Защото се появи сред нас внезапно и никой не знае нищо за него, скъпа.

Федра наостри уши.

— Невъзможно е френското посолство да не познава френските благородници.

— Кой ти пита френското посолство? Лорд Верне е сензацията на сезона. Но сега ви моля да ме извините. Трябва да успокоя майка си. Крайно време е да се погрижа за поканените гости.

— Но аз ви моля да ме представите на маркиза!

Мюриел изкриви устни в самодоволна усмивка.

— Още не е дошъл. Подобно на вас, маркизът обича драматичните изпълнения. — Тя прихвана полите си, готова да си отиде.

— Но как ще го позная?

Мюриел вдигна рамене.

— Всички ще познаят Арман дьо Лакроа, даже да е маскиран.

Федра кимна неохотно. Малкото думи на младата домакиня промениха цялата й представа аз мъжа, с когото трябваше да се скара.

Мистериозен… никога не беше чувала тази дума във връзка с името му. Но дядо й се доверяваше на много малко хора, освен това мразеше чужденците. Внезапното му приятелство с този французин беше повече от загадъчно. Негодникът сигурно беше невероятно чаровен и тя гореше от желание да го срещне. Но след дългото пътуване, продължило цял ден, не беше в настроение да чака дълго. След отказа на дядо й да й изпрати каретата си тя се принуди да пътува с пощенската кола, притисната между дебела селянка и вонящ на риба търговец. Издръжката й на вдовица не беше особено щедра и цената на пътуването направи огромна дупка в жалките й спестявания. Понесените несгоди засилиха гнева й срещу непознатия маркиз.

Задухата в залата беше непоносима и Федра се почувства още по-зле. Макар че беше твърде рано за свалянето на маските, тя захвърли своята, защото дразнеше чувствителната кожа под очите й.

Тя отказа няколко покани за танц, защото не искаше да изпуска от очи входа на залата. Оглеждаше внимателно всеки новодошъл, но не откри нито един, който да прилича на маркиза. Дяволите да я вземат Мюриел! Защо си правеше шеги с всичко? Никога нямаше да намери човека, когото търсеше. След поредния отказ да танцува Федра се запъти бавно към изхода. Беше решена да сложи край на чакането и открито да се осведоми за маркиза. В този момент спря като закована. В залата бе влязъл закъснял гост, който тъкмо сваляше черната си копринена наметка, подплатена с яркочервена материя. Когато я хвърли на слугата, светлината на многобройните свещи подчерта елегантния кремав жакет от сатен, ушит по най-новата мода. Под красивата дреха изпъкваха широки рамене. Напудрената коса беше строго сресана назад и сплетена на тила. Не носеше маскараден костюм; единствената маскарадна принадлежност беше сребърната маска, която скриваше само горната половина на лицето, Федра неволно се запита откъде се вземаше омагьосващата аура, която го обгръщаше.

Може би беше начинът, по който се движеше. Мъжът влезе в залата, оставяйки впечатление за самотност дори сред тази голяма навалица.

Някой почука с ветрило по рамото й и Федра се стресна. Отвърна поглед от мъжа и срещна искрящите очи на Мюриел.

— Е, добре, скъпа, ще позволите ли сега да ви представя на маркиза? Уверявам ви, че за нищо на света не искам да пропусна този миг.

Федра кимна. Сърцето й изведнъж заби ускорено и тя последва Мюриел, устремила поглед към човека, който сякаш не забелязваше никого около себе си. Изглежда много добре и вероятно е великодушен, макар и доста хладен, реши тя въз основа на онова, което виждаше. Устните му бяха замръзнали във високомерна усмивка, брадичката беше съвършено оформена, сякаш изсечена от гранит.

— Скъпи маркизе — заговори Мюриел и бутна Федра да излезе напред, — дойдохте последен.

— Bon soir, mademoiselle. — Когато след поздрава към Мюриел се обърна към Федра, тя видя очите му да светят иззад маската — ледено синьо, което проникна до дъното на душата й.

— Милорд, позволете да ви представя една добра приятелка — започна Мюриел, но маркизът я прекъсна веднага:

— Представяне на бал с маски, мадмоазел? — изсмя се подигравателно той. — Това е в противоречие с правилата. Не разкривайте преждевременно тайните на гостите си!

Мюриел се изкиска одобрително.

— Прав сте, сър, но се боя, че приятелката ми копнее твърде силно да се опознае с вас, за да чака свалянето на маските. Лейди Грантъм, позволете да ви представя Арман дьо Лакроа, маркиз дьо Верне. Милорд, лейди Федра Грантъм.

— Enchante, madame. — Гласът му беше тих и изкусителен. Федра не забеляза ни най-малък знак, че е познал името й. Макар че именно той беше човекът, сметнал за нужно да я държи далече от Лондон.

Федра усети как се изчерви.

— Вярвам, че името ми не ви е непознато, мосю. — Какво ставаше с нея? Надменността изчезна от гласа й, макар че по целия път от Бат до Лондон се беше упражнявала прилежно.

Маркизът премести една панделка на китката си, извади от джоба на жакета си емайлирана табакера и я отвори небрежно, Федра следеше всяко негово движение. Когато поднесе щипка емфие към добре оформените си ноздри, устните му леко се накъдриха.

— Грантъм? Хм, вече съм чувал това име, но къде? О, да. — Той щракна капачето на табакерата и я прибра в джоба си. При това огледа Федра с преценяващ поглед, който я накара да потрепери. — Вие сте… как се казваше на английски… наследството на лорд Евън Грантъм.

Думите му разпръснаха в миг магията, която я беше завладяла. Все едно й беше ударил плесница. Лицето й пламна. Защо й отправяше това предизвикателство? Животът й не се състоеше само от краткия брак с Евън Грантъм!

— Не, милорд — отговори тихо, но твърдо тя. — Аз гледам на тези неща по друг начин. Вие ме познавате по-добре като внучката на Сойер Уейлин, която беше на почивка в Бат.

— Наистина ли? — промълви небрежно той и насочи вниманието си към балната зала.

— Сигурна съм, че не ви е трудно да си спомните името му. Доколкото разбрах, дядо ми отдава голямо значение на вашия съвет, факт, който ме учудва.

— Винаги се радвам, когато мога да учудя една дама. — Той я удостои с благосклонно кимване: кралят освобождава селското момиче. — Моля да ме извините, мадам. Друга нова позната ми дава знак. — Отдалечи се и я остави трепереща от гняв.

Мюриел се кискаше неудържимо зад ветрилото си.

— Божичко, Федра, колко разочароващо! Очаквах по-впечатляващ спектакъл. Въпреки това намирам, че изглеждате чудесно. Маркизът се интересува повече от Софи Грендисън, въпреки издадените й зъби.

— Още не съм свършила с него — изсъска Федра.

Как леко я бе подминал, сякаш беше никоя. Отдавна не се беше сблъсквала с такава арогантност — дори в най-лошите дни на брака си, когато Евън Грантъм излагаше необразованата си жена на подигравките на изисканите си приятели. Междувременно беше научила много. Или поне достатъчно, за да покаже на мосю маркиза, че не позволяваше да се отнасят с нея по този начин.

С три бързи крачки Федра застана на пътя на Верне.

— Тази вечер дойдох на бала само за да ви срещна, милорд — проговори ледено тя.

Той издуха несъществуваща прашинка от ръкава на жакета си.

— Колко ласкателно.

Федра забеляза как няколко глави се обърнаха към тях и си пожела да продължи разговора с маркиза в някое усамотено ъгълче, но в балната зала на лейди Потърфийлд нямаше такова. Затова понижи глас и изрече решително:

— Тъкмо се подреждат двойки за менуета.

— Правилно ли разбрах? Наистина ли току-що ме поканихте на танц?

— Точно това направих — отговори упорито тя. Господи, сигурно беше полудяла! Това беше извън границите на позволеното, дори за невъзпитаната Федра Грантъм. Е, поне изпита удовлетворението Арман дьо Лакроа да реагира.

— Как… — Тя усети съвсем ясно трепета в гласа му. — Колко примитивни са английските обичаи… нямах представа, милейди.

Федра отново улови любопитните погледи на околните. Къде щеше да се скрие, ако той й откажеше? Отстъпи крачка назад и леко изкриви уста в усмивка. В този миг Арман проговори:

— Ah bien, как бих могъл да опазя френската си чест, ако не се подчиня на желанието на една красива млада дама? — И й подаде ръката си. На средния пръст искреше масивен златен пръстен с кървавочервен рубин. Федра сложи ръка върху неговата, като се укоряваше за страха си. С учудване забеляза, че пръстите му бяха топли и силни. Когато ги докосна, я заля топлина, в сравнение с която горещината в балната зала беше безобидна. Той я поведе към средата на залата, където вече се бяха наредили останалите двойки. Федра изведнъж се почувства сама с този загадъчен чужденец, който с едно докосване беше накарал сърцето й да забие по-силно.

Когато музикантите засвириха, тя си заповяда да се овладее. Възрастните дами, светските лъвове и глупавите девици като Мюриел Потърфийлд сигурно се задоволяваха да обожават този мъж отдалеч и да припадат, щом се приближи. Но тя беше длъжна да открие какъв беше той в действителност и какво беше замислил срещу дядо й. Той нямаше нищо общо със стария сноб, както беше предположила в началото. Защо тогава го беше посъветвал да я държи далече от Лондон?

Докато танцуваха, трябваше да разбере какво се крие зад сребърната маска. Ала погледът му беше така пронизващ и хипнотизиращ, че тя объркано сведе очи. Огледа токите на обувките, силните прасци в бели копринени чорапи, тесния панталон до коленете, който подчертаваше силните хълбоци…

— Е, как ги намирате? — стресна я мекият му глас.

— Какво, милорд?

— Питам за копчетата на жакета ми. Казах на шивача, че изобщо не подхождат.

— Копчетата? — повтори неразбиращо тя и бързо сложи край на щателния оглед. — Аз… о, не, милорд. Не намирам, че са неподходящи.

— Аз обаче съм убеден. Щом привлякоха вниманието на една дама и досега не съм получил нито един поглед от красивите й очи, значи шивачът ми е сбъркал.

Федра го погледна и се изчерви. Той се забавляваше с нея! Как да му отговори?

— Това вече е по-добре.

— Съжалявам, милорд. Не исках да бъда неучтива. — Извинението беше малко закъсняло, тъй като фигурите на танца ги разделиха.

Защо този човек никога не се усмихваше? Устните му бяха затворени, сякаш замръзнали, но поне очите му не гледаха студено, както в началото. Или светлината на свещите беше измамна?

Когато отново се срещнаха, тя се опита да обясни:

— Бях заета по-скоро със стъпките, отколкото да ви оглеждам. Отдавна не бях танцувала менует.

Още докато говореше, в съзнанието й изникна неприятен спомен: препълнена зала, кракът на Евън, който я ритна по глезена и тя политна към танцуващите. „Извинявайте — бе извикал високо Евън, докато други я вдигаха от мраморния под, — но се боя, че жена ми се опитва да танцува всички танци в галоп, сякаш са ирландска жига.“ А след това както винаги смях… жесток смях.

Федра изведнъж усети силна ръка на талията си и друга, която стисна пръстите й. Това я върна в действителността. За малко да се блъсне в предната двойка, но Арман незабелязано я върна на мястото й.

— Ето, виждате ли — пошепна тя и отново се изчерви. — Опитах се да ви предупредя. Както обичаше да казва мъжът ми, не страдам от излишък на грация.

— Когато липсва грация, това се дължи не на дамата, а на партньора.

Устните му се раздвижиха изненадващо близо до ухото й и тя усети топлината на дъха му в тила си. Как можеше гласът му да е толкова дълбок и мъжествен и в същото време толкова мек и нежен? Тя се уплаши, че той ще усети тръпката, която разтърси тялото й, и се зарадва, когато следващата фигура отново ги раздели.

Какво става с мен, запита се тя, докато се носеше по мраморния под. Не му се накара, както възнамеряваше, не му каза, че може да се справя добре и без неговата намеса. Не му зададе нито един въпрос. След минута Арман отново улови ръката й и я привлече към себе си. Външно следваше правилата на танца, ала пръстите му милваха дланта й.

— Милорд — Федра трескаво се опитваше да се стегне, — боя се, че имам оплакване срещу вас.

Сякаш не я беше чул, той промълви със странна замисленост:

— Колко тъжна изглеждахте преди малко, милейди. Сякаш ви бе завладял неприятен спомен.

Федра усети как цветът се отдръпна от лицето й и рязко издърпа ръката си. Що за човек беше той? Как така четеше мислите й? Вече съжаляваше, че бе свалила маската. Маркизът имаше решаващо предимство пред нея.

— Дядо ми, милорд — заговори тя, за да го насочи най-сетне към темата, която я интересуваше. — Искам да знам защо сте проявили такова усърдие да го убедите, че трябва да си остана в Бат. Защо?

— След като се запознах с вас, почти съжалявам за съвета, който му дадох. — Погледът, който придружи тези думи, спря сърцето й и не й позволи да забележи, че бе избегнал прекия отговор.

— Само почти ли? — попита предизвикателно тя.

— Беше естествено да предположа, че ще предпочетете да живеете уединено, да останете сама с тъгата си. Както ми разказа дядо ви, вие сама сте пожелали да отидете в Бат, n’est-ce pas?

Федра не можеше да отрече. Наистина беше помолила дядо си да отиде в Бат. След злополуката с Евън искаше да остане известно време сама, но не за да се отдаде на тъгата си, а за да обмисли бъдещето си. Затова трябваше да се отдалечи от властния си дядо. Но нямаше намерение да остане там завинаги. Може би бе дошъл моментът да просвети маркиза за истинските си намерения.

— Не съм имала намерение да прекарам остатъка от живота си в Бат. Имах предостатъчно време да се възстановя след смъртта на съпруга си.

— Доколкото знам, вие сте вдовица едва отскоро. — Неразгадаемите сини очи се плъзнаха по роклята й и за момент спряха върху деколтето, което разкриваше фината заобленост на гърдите й.

Федра изпъна гръб, готова да приложи всички оръжия, които притежаваше. Нима щеше да я разкритикува, че не носи траурно облекло? И той като другите не разбираше какво мъчение бяха за нея шестте години брак с Евън. Сълзите й след смъртта на мъжа й бяха сълзи на облекчение, не на тъга.

— Прав сте, отскоро съм вдовица. Ако зависеше от мен обаче, Евън трябваше отдавна да лежи в студения си гроб. — Тя впи очи в лицето му, за да види реакцията на горчивите си думи.

Очите му се разшириха леко, но веднага възвърнаха нормалното си изражение.

— Няма ли в сърцето ви поне малко тъга за смъртта му? Или поне съжаление?

— Не!

— Не ви разбирам. Съпругът ви е бил необикновено… — той се поколеба, сякаш търсеше правилната дума — … необикновено ценен човек. Млад, представителен, интелигентен.

Устните на Федра затрепериха. Вече нямаше да търпи постоянните похвали за мъжа си. Колко очарователен, колко добре изглежда! Каква трагедия, че трябваше да умре толкова млад, при такава ужасна злополука! Сега, след като беше мъртъв, обществото беше склонно да го обгради с ореол, а нея да натика в ролята на злата вдовица, непроляла нито сълза за високо ценения си съпруг. Даже този студен, безчувствен маркиз беше взел страната на Евън. Не беше справедливо, че лорд Верне не знаеше истината за живота й с Евън. Но ако беше също така нетърпим като другите и я смяташе за повърхностна и безсърдечна, защо трябваше да го разочарова?

Към края на танца Федра заговори отново:

— Сега, като го споменахте… мисля, че все пак съжалявам. Евън умря през есента и бях принудена да нося черно по време на коледните празници. Мразя черното. Мисля, че цветът изобщо не ми отива.

— Аз пък си мисля, че много ще ви отива. Защото създава невероятен фон за великолепната ви червена грива.

Федра беше сигурна, че той се забавлява с нея.

— Вече съм убедена, че всички французи са ласкатели. Всички в семейството ви ли са като вас? Признавам, че никога не съм чувала името Дьо Лакроа. Откъде идвате?

— От Франция, милейди, откъдето идват повечето французи.

— Отдавна ли живеете в Лондон?

— Боя се, че не е достатъчно дълго.

Федра сърдито прехапа устни. Този мъж беше майстор в отклоняването на директните въпроси.

— В момента е много опасно за вас да се забавлявате в Лондон. Нашите две страни са пред обявяване на война. Всеки ден очаквам вашият крал да се съюзи с американските колонисти, за да ги подкрепи в борбата им за независимост.

— Странни думи от устата на една млада дама. Предполагам, че сте чели брошурите на… как беше името на онзи безделник — Робин Гудфелоу?

— Да, чувала съм за него, но не съм чела нищо. — Федра сведе очи към пода и се престори, че внимава в стъпките си. — Но в обществото се говори много за вероятната война между Англия и Франция. Какво е вашето мнение?

Арман вдигна рамене и стисна ръката й, за да я завърти.

— Това не ме интересува. Аз не съм войник.

Но си дипломат, каза си ядно Федра. Всъщност не, маркизът не беше достатъчно компромисна личност за подобна професия. Вероятно беше дошъл в Лондон по работа. Но явно нямаше да й каже защо.

Нито един ход, който правеше, не даде резултат. Маркизът отговаряше на въпросите й с учтива досада, докато накрая тя закипя от разочарование. Досега се ласкаеше, че е в състояние да накара всекиго да се разговори, но никога преди това не беше срещала човек, толкова резервиран като маркиз Верне. Сдържаността му дразнеше както любопитството, така и подозрителността й.

След като този мъж не проявяваше интерес нито към политиката, нито към сделките, какво го свързваше със Сойер Уейлин?

Тя опита още веднъж:

— Отдавна ли познавате дядо ми? Къде се запознахте?

Изведнъж пръстите, които стискаха ръката й, се стегнаха. Маркизът се поколеба, макар и само секунда, и отговори кратко:

— В едно кафене на Флит Стрийт. Извинете, милейди, мисля, че нашият танц свърши.

За свое голямо разочарование Федра трябваше да се съгласи с него. Последните тонове заглъхнаха, а тя все така не знаеше нищо съществено за Арман дьо Лакроа. Когато направи реверанс, той се наведе над ръката й, поднесе връхчетата на пръстите й към устата си и залепи устни върху тях.

Федра бе обзета от необяснимо чувство. Без да помисли какво правеше, тя посегна и дръпна панделката, която държеше маската на лицето му. Сребърната маска падна на пода.

Маркизът се изправи и за момент в очите му блесна гняв. Ала той изчезна веднага и отстъпи място на ледена студенина. Като видя за първи път цялото му лице, Федра престана да диша. Той изглеждаше много по-добре, отколкото беше предполагала. С високи скули и орлов нос, с изписани тъмни вежди, които подчертаваха ледените сини очи. Никога пред това не беше виждала толкова безстрастно изражение — сякаш продължаваше да носи маска.

— Съжалявам — пошепна тя. — Боя се, че допуснах любопитството да ме надвие.

Без да каже дума, той отново закрепи маската на лицето си. При това жакетът му се отвори и разкри сребърната дръжка на шпага, която се подаваше изпод светлосинята жилетка.

Защо не беше усетила фината ножница още в началото на танца им? Защо реши, че е най-обикновено бастунче? Федра нададе тих вик и погледът й остана вперен в простата шпага без никакви украшения — гладко парче стомана, предназначено да убива, а не да служи като моден аксесоар.

— Какво ви смущава, милейди? — Арман спокойно завързваше маската си.

— Аз… видях шпагата ви. Днес почти никой не носи оръжие на бал.

— Улиците на вашия прекрасен град крият безброй опасности за непредпазливите. Нося шпагата, за да се защитавам. — Той помълча малко и добави меко: — Освен това е много добро средство за сплашване на любопитните.

Предупреждение ли беше това? Федра вирна носле и го изгледа предизвикателно.

— Да, мога да си представя, че любопитството е неприятно за човек, който има какво да крие.

Преди да успее да се отдръпне, той улови брадичката й с дългите си силни пръсти и тя беше принудена да погледне право в ледените сини очи, които я хипнотизираха през прорезите на маската.

— Вашият дядо ви описа като млада жена със забележителна жажда за знание. Наистина щеше да бъде по-добре, ако бяхте последвали съвета ми и си бяхте останали в Бат. Но след като сте вече тук, се надявам да сте достатъчно интелигентна и да разберете, че мразя хората, които се опитват да се месят в живота ми.

Федра отблъсна ръката му и направи крачка назад, за да не забележи той треперенето й.

— Също както аз мразя хората, които си присвояват правото да определят живота ми. Е, мосю, съветвам ви да запазите мнението си за вдовиците за себе си и да стоите далече от дядо ми. В противен случай ще бъда принудена…

— Какво?

— Да намеря начин да се освободя от вас. — Думите й прозвучаха по-силно, отколкото беше възнамерявала.

За първи път тази вечер по лицето на Арман дьо Лакроа пробяга усмивка.

— Колко забавно! — отговори провлечено той и добави с недвусмислена заплаха: Точно същото мислех в момента за вас!