Сюзан Копола
Маскарад (16)

16

С безжизнени очи Федра проследи как по заповед на Сойер Уейлин един лакей спускаше тежките кадифени завеси в зеления салон. Тя се сви във възглавниците на дивана и се разтрепери още по-силно. В спомена за този ден винаги щяха да властват опръсканите с кръв сиви плочи и купчината смачкана черна коприна, в средата на която лежеше прекършеното тяло на Хестър Сиърли — като марионетка, чиито конци са били прерязани. Остатъкът от спомена се състоеше от лица — истерично плачещи слугинчета, любопитни чираци, Джонатан, който се давеше, ужасеният Джили, невярващото, гневно лице на дядо й. И Арман — той беше единственият, който не реагира на виковете и, единственият, който не дойде.

Погледът й се устреми към Арман, който тъкмо наливаше бренди в кристална чашка. Въпреки че беше свалил жакета си и сега беше по риза, панталон и жилетка, той си оставаше съвършеният благородник. Ала на лицето му се бяха вдълбали дълбоки бръчки, каквито не се виждаха по лицата на разглезените млади аристократи в Лондон. Федра го наблюдаваше и се опитваше да си спомни кога Арман се бе присъединил към тях. Вероятно малко след като Джонатан си бе заминал и бе отвел последните чирачета с каретата си. Или не — беше дошъл по-късно, когато тя, Джили и дядо й се бяха оттеглили в зеления салон.

Федра разтри челото си и болезнено пулсиращите слепоочия. Не можеше да си спомни. Каза си, че би трябвало да бъде благодарна за присъствието му.

Арман се запъти към нея с чашката бренди. Предпазливо избягна Джили, който ходеше напред-назад пред празната камина като звяр в клетка, надушил опасност, заобиколи и протегнатите крака на дядо й. Уейлин се беше разположил във високото кресло, пиеше бренди и се мръщеше на мислите си.

Арман се наведе над нея и й подаде чашата.

— Изпий това — заповяда нежно той.

Федра поклати глава, но той взе ръката й и сложи чашата между пръстите й.

— Имаш нужда от нещо силно, мила — обясни все така нежно. — В салона е задушно, а ти изглеждаш полузамръзнала.

Арман беше прав. Дядо й бършеше потта от челото си, а по нейния гръб пробягваха студени тръпки. Тя отпи глътка и брендито опари гърлото й. За съжаление дори алкохолът не беше в състояние да я стопли. Федра погледна страхливо в леденосините очи на Арман, но не откри в зениците му нищо друго, освен загриженост за нея. Неволно погледна към малката масичка до дивана, където беше оставена замърсената книга. Някой я беше намерил и я бе донесъл в салона.

Арман седна до нея на дивана и тя изпита желание да се хвърли на гърдите му и да избухне в плач. Странно, едновременно с това изпитваше и желание да го отблъсне. Или да избяга. В затъмненото помещение се възцари непоносима тишина, не по-малко потискаща от горещината.

Дядо й пръв наруши мълчанието. Остави чашата си с такава сила на масичката, че Федра подскочи.

— Хубав завършек на празника ми! Злополуката с тази бедна жена стана в най-неподходящото време. Къде ще търся сега нова икономка?

Джили, който беше престанал да обикаля салона, погледна презрително Сойер Уейлин. В зелените му очи святкаха златни искри.

— Злополука? Света майко божия!

— Дръжте си мръсния папистки език зад зъбите, млади човече. — Уейлин го заплаши с дебелия си пръст. — Това беше злополука и аз няма да търпя в къщата ми да се говори друго. Какво ще правим, ако свещеникът откаже да погребе мисис Сиърли в гробището зад църквата? Ще избухне скандал. Тя и без това е прокълната. Щом е искала да се самоубие, е трябвало да скочи в Темза, както правят нормалните хора!

— Самоубийство? Виж, това е интересна теория — каза Джили, вдигна вежди и премести поглед от Уейлин към Арман. — Питам се какво ще каже ваше благородие. Вярвате ли, че мадам Хестър е от жените, които посягат на живота си?

Арман, който беше потънал в мислите си, вдигна стреснато глава.

— Не я познавах достатъчно добре, за да мога да кажа на какво е способна — отговори глухо той.

— Наистина ли? А аз съм готов да се закълна, че мадам Хестър беше между най-добрите ви познати. Или по-скоро беше ваша довереница.

Федра видя как Арман се сгърчи, сякаш беше получил удар с камшик. В очите му светна гняв, устните му се опънаха в тънка бяла линия. Изведнъж й прилоша и тя остави чашата, преди да я е изпуснала.

Единственият, който не разбра намека на Джили, беше дядо й. Той се обърна мрачно към братовчед й:

— Стига сте дрънкали глупости, човече! Какво общо би могъл да има маркизът с икономката ми? Даже Артър Денби не забелязва мисис Сиърли, а той ни посещава много често. Когато е пиян, преследва всяка личност в пола.

— Не говорех за този вид познанство — възрази Джили.

— За какво тогава говорите? — изръмжа раздразнено Уейлин.

Арман стана.

— Боя се, че аз също не разбрах намеците на мистър Фицхърст.

Федра искаше да помоли Джили да млъкне, но се чувстваше странно безпомощна. Имаше чувството, че сънува кошмар.

Джили се облегна на перваза на камината. Острата брадичка подчерта небрежния жест.

— Може би не съм прав, но се осмелявам да твърдя, че милорд маркизът е дълбоко засегнат от кончината на мисис Сиърли. Естествено вие дойдохте твърде късно. По-точно казано — последен.

— Аз не споделям вашите предпочитания към страшни спектакли — отвърна предизвикателно Арман.

Двамата бяха готови да се сбият. Смарагдовозелените очи на Джили святкаха обвинително, леденосиният поглед на Арман беше застинал. Федра повярва, че е видяла как ръката на Арман бавно се устреми към дръжката на шпагата. Скочи, за да застане пред Джили, но се олюля и падна обратно на мястото си.

Движението й отклони вниманието на Арман. Той се обърна към нея, за да я подкрепи, но Джили го изпревари и сложи ръка на рамото й.

Федра погледна втренчено Арман и се опита да види лицето на мъжа, когото обичаше. Напразно. Пред вътрешния й взор непрестанно изникваха късчета от спомени. Чу се да предупреждава Арман да се пази от Хестър Сиърли, чу как Хестър заплаши непознат мъж в градината. После отново видя отворената врата на таванската стаичка, книгите от Арман и отворения прозорец, през който никой не можеше да падне без чужда помощ…

Федра нямаше представа какво изразява лицето й в този момент. Но прочете собствените си мъчителни мисли в очите на Арман и потрепери. По-добре да беше взела нож, за да го забие в сърцето му.

Той рязко й обърна гръб, сякаш не можеше да я понася.

— Моля да ме извините, мистър Уейлин — произнесе с режещ глас той, — но нямам желание да бъда разследван от мистър Фицхърст и внучката ви. Уверен съм, че ще произнесат присъдата и без моето присъствие.

Арман се поклони церемониално и излезе от салона.

Федра направи няколко крачки след него, но Джили я задържа.

Сойер Уейлин стана тежко от креслото си. Бузите му трепереха.

— Какво става тук, по дяволите? Фицхърст! Няма да търпя да обиждате гостите ми. Съгласих се с вашето присъствие в дома си само за да възнаградя Федра…

Джили пребледня, но бързо си възвърна обичайното безгрижие.

— По-добре да бяхте изчакали, докато я снабдите с някое малко, пухкаво кученце. Те са по-питомни от ирландските ловни кучета.

— Каква наглост! Заслужавате да ви изхвърля за ухото. Маниерите ви може да са добри за Ирландия, но тук е Англия и… — Уейлин млъкна, пое шумно въздух и се хвана за сърцето. Лицето му се разкриви от болка и стана сиво като перуката му.

— Дядо! — изпищя Федра и се втурна към него. Джили се опита да го хване от другата страна, но старецът се освободи и от двамата, протегна се и няколко пъти пое дълбоко въздух.

— Млъкни, момиче… Няма причини да ми проглушаваш ушите с писъците си. Всичко е наред. Тази вечер обаче няма да приема никого. — Той се запъти, олюлявайки се, към вратата. — Денят беше прекалено дълъг. Трябва ми почивка.

Федра му предложи да го придружи, но той я отстрани от пътя си.

— Когато си легнеш, заповядай на ловното си куче да стои отвън. — Ругаейки подутия си от подаграта крак, той излезе в коридора. Гърбът му беше изпънат, очевидно се беше възстановил от внезапния пристъп. Федра го проследи със загрижен поглед, докато се появи Питър, който го подкрепи и го поведе към спалнята му.

Когато дядо й се скри зад ъгъла, тя затвори вратата и се облегна на дебелото дърво. В стаята отново се възцари заплашителна тишина. Федра усещаше, че Джили се готвеше да й каже много неща, но тя не искаше да ги чуе. Погледна го умолително и той омекна. Мрачното му лице се разведри и той я прегърна нежно. Отведе я до дивана, настани се до нея и сложи главата й на рамото си.

— Старецът е прав — прошепна виновно той. — Денят наистина беше прекалено дълъг. И дяволски тежък.

— Няма да го забравя, докато съм жива — пошепна задавено Федра. — Когато се наведох от прозореца и я видях да лежи на плочите… кръвта…

— Не мисли повече за нея, Фе. — Джили започна нежно да разтрива тила й. — Всичко свърши. След няколко дни ще я погребат.

Но Джили знаеше също като нея, че нищо не бе свършило. Много въпроси оставаха, заедно с тях и много болезнени подозрения, които не можеха да бъдат погребани с Хестър Сиърли.

— Предполагам, че се е самоубила — промълви Федра. — Тя беше странна жена. Злобна и жестока.

Усети как мускулите на Джили се напрегнаха.

— Не, мила, не съм съгласен с теб. Не бива да се самоизмамваш.

— Защо? — попита остро тя и отблъсна ръката му. — Защо да е невъзможно Хестър да се е хвърлила сама от прозореца?

— Първо, защото мадам Сиърли беше прекалено зла, за да посегне сама на живота си, и второ, ако беше погледнала по-внимателно тялото й, както сторих аз, съмненията ти щяха напълно да изчезнат.

— Какво искаш да кажеш? Какво е станало с тялото й?

— Лежеше по лице, но косата й беше цялата в кръв. Някой я е ударил по тила. Затова съм убеден, че мадам Хестър не се е хвърлила от прозореца доброволно.

Федра стана и направи няколко крачки по стаята.

— Може пък да се е ударила някъде по време на падането. В моята стая нямаше следи от борба.

— Защо тогава никой не е чул вика й? Жена, която пада от такава височина, не може да не пищи. Като си спомня как ме гонеше Хестър Сиърли, съм готов да се обзаложа, че щяха да чуят виковете й чак в Уестминстър.

— Не и ако е решила да умре мълчаливо.

— Върви по дяволите, Фе! — Джили скочи и я сграбчи грубо за раменете. — Не си затваряй очите за очевидната истина. Много добре знаеш, че Хестър е била убита и че само една личност…

— Нямаш никакви основания да подозираш Арман — прекъсна го рязко Федра, но изведнъж млъкна. Не Джили бе произнесъл името на Арман, а тя. Въпреки това продължи отчаяно: — Може да е бил някой скитник, промъкнал се в къщата да краде.

— Или духът на стария Лети. Няма ли най-после да погледнеш истината в очите, Федра?

Тя затвори очи, за да задържи сълзите си, но няколко капнаха по бузите й.

— Ти ме питаш дали съм готова да повярвам, че мъжът, когото обичам, е убиец. Не разбираш ли, че ме боли? Все едно да ме накараш да повярвам, че ти си убил Хестър Сиърли!

Джили все още беше мрачен, но хватката му се разхлаби.

— Знаеш ли какво направи Арман за мен? — попита задавено тя. — Купил ми е всички книги, които Евън изгори, и ги е наредил в старата библиотека в таванската ми стаичка. Смяташ ли, че толкова чувствителен човек е способен…

— За да хвърли мадам Хестър от прозореца, са му били необходими само няколко минути. Да, смятам.

— Не! — Федра се отдръпна от него като опарена. — Подло е да се шегуваш с това.

— Но аз не се шегувам! За бога, Федра, ти знаеш колко любопитна беше Хестър. Цяло чудо е, че е останала жива досега. Искам само да съм сигурен, че следващата няма да си ти.

— Върви по дяволите, Джили! Достатъчно лошо е, че подозираш Арман в убийството на Хестър Сиърли, но да твърдиш, че аз мога да бъда следващата…

— Този човек крие много тайни. И двамата го знаем. Аз съм убеден, че е способен да отстрани от пътя си всеки, който го заплашва. — Джили въздъхна тежко. — Само господ знае как Хестър е разкрила тайните му. Ако се съди по онова, което видях в стаята му, маркизът е невинен като дядо ти.

— Значи наистина си бил в стаята му — промълви горчиво Федра. — Претърсил си вещите му, макар че те помолих да не го правиш.

Джили потърка очи.

— Да, направих го. Но даже заключеното ковчеже, от което очаквах най-много, не съдържаше нищо.

— Отворил си ковчежето на Арман?

— Не ме гледай така! Не съм крадец. Виж какво взех от ковчежето. — Джили пъхна ръка във вътрешния си джоб.

Федра пребледня от ужас.

— О, Джили! Не биваше да вземаш нищо от стаята му! Каквото и да е, трябва веднага да го върнеш. Иначе Арман ще забележи липсата му и тогава…

— Ще го върна, но първо искам да го видиш. Не си струва да вдигаш толкова шум за една дреболия, освен ако не придадеш на това парче порцелан по-голямо значение, отколкото му придадох аз.

— Порцелан? — повтори невярващо Федра, смръщи чело и посегна към фината фигурка в ръката на Джили. Млад овчар с къдрава тъмна коса и сини очи. Сигурно имаше дузини такива фигури, но тази беше по-особена. Федра веднага разбра кой беше авторът й.

Тя се взря замаяно в красивия овчар и зеленият салон изчезна пред очите й. Гласът на Джили дойде много отдалеч:

— Фе? За бога, какво ти става? Това е само порцеланова фигурка! Да не си видяла призрак?

Федра отвори уста, но веднага я затвори, защото щеше да избухне в истеричен смях. Джили беше прав — наистина бе видяла призрак. Онова, което държеше в ръцете си, беше дух от преди седем години. А спътникът му лежеше в чекмеджето на тоалетната й масичка.

Свещта в ръката на Джили разпръскваше слаба светлина, недостатъчна да освети таванската й стаичка. Но Федра бързо намери, каквото търсеше. Пламъчето трепкаше между двете фигурки, които тя постави една до друга на масичката: възхитителната овчарка с меланхолична усмивка най-сетне се съедини с тъжно гледащия млад овчар, който свиреше на своята флейта. Двете фигурки, замислени като подаръци за император Франц Йосиф и красивата му сестра Мария-Антоанета, най-после се появиха на бял свят.

Те бяха може би единственият спомен за двама други брат и сестра, Джеймс и Джулиана Летингтън. С приглушен глас Федра разказа на Джили всичко, което знаеше за трагедията на семейство Летингтън, за всеотдайната любов на Джулиана към Евън, която беше струвала живота й, за осъждането и смъртта на Джеймс Летингтън.

Когато свърши, Джили нежно плъзна пръсти по крехката фигура на овчарката.

— Сега знаем и какво е станало с другия брат, Джейсън Летингтън — промълви той.

Федра отправи поглед към свързващата врата, зад която беше стаята на Арман. Все още не можеше или не искаше да повярва, че любимият й е в действителност Джейсън Летингтън. Макар че вече много факти говореха в подкрепа на твърдението на Джили.

Федра си припомни всичко: Арман знаеше невероятно много за производството на порцелан, бе реагирал болезнено на гълъбовосивата наметка, която беше принадлежала на Джулиана. Сега й стана ясно и какво му бе причинила, когато го бяха откарали в Нюгейт. Нали й беше казал, че затворът му е напомнил за смъртта на приятеля му. Сега знаеше, че не е приятел, а родният му брат, и това я потисна още повече.

— Прости ми, любов моя — проговори задавено тя.

— Може би Хестър е намерила овчаря — предположи Джили.

— След като е видяла твоята фигура, тя е разбрала какво означава фактът, че Арман държи другата фигурка заключена в ковчежето си, и е заплашила да го изобличи. Тогава той… — Братовчед й млъкна, сложи ръка на рамото й и я привлече към себе си. По лицето му нямаше и следа от предишната агресивност, а само тъга, каквато изпитваше и Федра.

— Разбирам какво изпитваш към този мъж, Фе. Бедният! Какво ли е преживял. Всеки на негово място щеше да полудее.

А мадам Сиърли получи само онова, което отдавна заслужаваше.

Джили помилва нежно мокрите й от сълзи бузи.

— Макар че вече разбирам какви са подбудите му, няма да позволя да ти стори зло. Като разбере, че си узнала тайната му…

— Арман няма да ми стори зло — прекъсна го твърдо Федра. — Само защото брат му е убил някого, ти си готов да заключиш, че цялото семейство се състои от убийци. След онова, което му причиних, Арман има всички основания да… искам да кажа, Джейсън Летингтън… — Смутена, тя зарови пръсти в косата си. Вече не знаеше как да го нарича. Беше сигурна само в едно. — Той ме обича, Джили.

— Може би. Въпреки това съм убеден, че връзката ти с него ще завърши с катастрофа. Този човек ще те унищожи, Фе.

Тя поклати глава. Трябваше да убеди братовчед си, че се лъже, но не знаеше как. Твърде често беше чувала подобни предупреждения от устата на Арман. Той се стараеше да се държи на разстояние от нея, за да не я нарани.

— Още не си обмислила случилото се на спокойствие, Фе — настоя меко Джили. — Как мислиш, защо Джейсън Летингтън се е маскирал като френски маркиз и е дошъл в дома на дядо ти?

— Нямам представа — призна глухо тя.

— Има само един възможен мотив — да отмъсти на хората, които са разрушили семейството му. А след смъртта на Евън е останал само един човек: дядо ти.

Предположението на Джили предизвика студени тръпки по гърба й.

— Дядо ми? Не ставай смешен! Той няма нищо общо с враждата между Летингтънови и Грантъм. Той само е уредил брака между мен и Евън.

— Това е напълно достатъчно за човек, който търси отмъщение.

— Но Арман спаси живота на дядо! — Ала като си припомни странното поведение на Арман онази вечер, Федра разбра, че аргументът й не беше убедителен. Арман отказа да приеме благодарността й за спасяването на Сойер Уейлин. По лицето му се четеше не само съжаление, но и нещо като презрение към самия себе си. Тя си припомни и думите му, че е дошъл в Лондон с една-единствена цел и се бои, че когато я осъществи, тя ще го намрази.

— Въпреки това не виждам смисъла — настоя на своето тя. — Ако Арман е дошъл в Хийт, с цел да стори зло на дядо ми, защо още не е направил нищо? Имаше достатъчно възможности.

— В тази история има твърде много неясни моменти, Фе. Разказът на Хестър за Летингтънови и това… — Джили показа младия овчар — не са достатъчни да приемем със сигурност, че Арман е Джейсън Летингтън. Може би трябва да се върнем назад във времето. Преди седем години.

— И как ще го направим? — попита с неволна усмивка Федра.

— Мисля, че трябва да отидем там, където е живяло семейството. Джейсън сигурно е оставил нещо свое, което да изгради връзката с Арман дьо Лакроа.

— И какво ще стане, когато се сдобием с доказателства, че Арман е Джейсън?

Джили не отговори. Очевидно и той не знаеше. Нейната загриженост се отрази в очите му. Отново й се дощя да го помоли да се откаже от търсенето. Но съзнаваше, че не може вечно да отблъсква истината. Дори за Арман беше по-добре миналото да се разкрие.

Въпреки всичко, което говореше в негова вреда, тя не можеше да повярва, че Арман е убил Хестър Сиърли. Но ако продължаваше да върви по този път, любимият й можеше да загуби душата си.

Федра сведе глава и мълчаливо се съгласи с предложението на Джили. Преди седем години лорд Карлтън, подлият баща на Евън, се бе заклел да унищожи семейство Летингтън. Тя се надяваше с цялото си сърце, че няма да бъде човекът, който да завърши пъкленото му дело.