Сюзан Копола
Маскарад (6)

6

Федра наложи на лицето си любезна усмивка, за да се яви пред гостите, които се бяха събрали в зеления салон до трапезарията. Беше минала цяла седмица, откакто бе убедила Джили да събере сведения за маркиза, а ето че беше минал още един ден, без да получи вест от братовчед си.

Не й се вярваше, че той ще дойде точно тази вечер, затова реши да се присъедини към гостите. Разочарованието гризеше сърцето й. Загледа се през високите прозорци и проследи как зад кадифените завеси сенките на моравата бързо се удължаваха, докато беззвездната нощ потопи имението в мрак, в който ярко осветеният салон изглеждаше като една-единствена лампа.

— По дяволите, Уейлин, да не сме осъдени на гладуване? — Ръмжащото оплакване на един от гостите върна Федра в действителността и тя насочи вниманието си към предстоящото мъчение на вечерята. С нарастваща неловкост се обърна към сър Норис Байръм, един от верните приятели на починалия й съпруг, особено на игралната маса. Дребният, набит барон, очевидно тормозен от въшките под перуката си, се почеса толкова силно със скъпоценната си четка, че за малко да свали разкошната си перука.

— Блекхийт Хаус не е ресторант, та да отваря в точно определено време, Байръм — отговори грубо дядо й. Ала лицето му издаваше загриженост. Извади от джоба на отеснялата си жилетка на розови и оранжеви райета скъпия си джобен часовник и отвори капачето.

— Не би било зле да въведете точен час за вечеря — подразни го Байръм. — Аз категорично отказвам да чакам някакъв си маркиз, след като заради него трябва да стоя половината нощ гладен.

Дядо й не обърна внимание на възраженията на Байръм, а и той беше единственият недоволен. Както развеселено отбеляза Федра, останалите гости горяха от нетърпение да се запознаят с Арман. Повечето бяха почтени, усърдно работещи търговци и се нуждаеха от съня си, защото на следващия ден щяха да стават рано. Но тази вечер и те, и жените им бяха готови да опънат палатки в зеления салон и да чакат до разсъмване, само и само да видят маркиза. Повечето от присъстващите бяха познати на Сойер Уейлин от времето, когато още не беше продал пивоварната си и не бе получил място в парламента. Но между тях имаше и няколко обеднели благородници като сър Норис и лорд Артър Денби, които не се притесняваха да ядат на масата на един богат буржоа.

Всички, с изключение на Байръм бяха приковали погледи във вратата на салона, сякаш очакваха представление, каквото не се предлагаше даже в Ковънт Гардън. Тъкмо когато Федра беше готова да повярва, че маркизът ще разочарова всички, вратата се отвори и лакеят Джон възвести натъртено:

— Арман дьо Лакроа, маркиз дьо Верне!

Арман влезе в салона с обичайната си изискана небрежност. Опънатият панталон до коленете и жакетът бяха от коприна с цвят на слонова кост, обилно напудрените коси бяха вързани на тила. Приличаше на принц от сняг и лед.

В залата се възцари мълчание. Или само тя беше онемяла от погледа на студените сини очи, от отблъскващото изражение на равните, арогантни черти на лицето, сякаш изваяни от гранит?

Приятелите на дядо й зяпаха неприкрито Арман, но тя също не беше в състояние да отвърне поглед от него, макар да се презираше за това. Следеше всяко негово движение — от скования поклон пред дядо й до едва загатнатото кимане в посока към гостите. Стори й се, че започва да разбира защо Арман упражнява толкова силно въздействие върху дядо й. Той не се държеше пренебрежително, защото това би отблъснало Сойер Уейлин. Не, той беше неустоимо дистанциран и дори най-лекият знак на внимание от негова страна предизвикваше у „удостоените“ сладостни тръпки. Хората умираха от желание да събудят интереса на този човек, който изглеждаше недостижим.

Очевидно тромавият сър Норис беше единственият от гостите, който не се впечатли. Само промърмори нещо и вдигна малкия си пръст за поздрав. Арман не му обърна внимание, извади табакерата си и изписа скучаещ вид на лицето си. Байръм се изчерви.

Федра с мъка потисна смеха си и желанието да изръкопляска на великолепното представление. Ала усмивката й изчезна веднага, защото имаше чувството, че Арман очаква от нея точно това. Но защо беше това представление?

Сякаш беше чул мислите й, Арман се обърна и я погледна. Срещата на погледите им я прониза като светкавица. Той поднесе щипка емфие към носа си, но тя с изненада забеляза, че не я пъхна в ноздрите. Той прибра табакерата в джоба си и отново впи поглед в лицето й. В очите му имаше предизвикателство и веселие. На устните му заигра лека усмивка, сякаш искаше да се извини, че не е отговорил на желанието й да я подиграе.

Федра първа извърна очи и се засрами, че той я беше заловил да го гледа със същото жадно любопитство като другите гости. От сутринта, когато беше нахлула в спалнята на Арман, двамата почти не се бяха виждали. Той й върна наметката чрез новия си лакей Фронтенак. Едрият мършав мъж просто сложи в ръцете й гълъбовосивата наметка, вирна нос и изрече нещо неразбрано от името на господаря си. Когато я остави, Федра неволно се запита дали пък реакцията на Арман, когато видя наметката, не е била само плод на въображението й. Оттогава маркизът я избягваше — доброволно или не, тя не знаеше. Дали искаше да избегне въпросите й или да подготви възможно най-добре тазвечерната си поява?

Федра имаше огромното желание да се отнася към него със същото равнодушие, с което той се отнасяше към нея, но дори сега, когато беше с гръб към него, тя усещаше присъствието му с всяка фибра на тялото си. Лицето му, което се отразяваше в дузината богато украсени огледала по стените на салона, танцуваше пред очите й. Кой ли от тези образи беше истинският Арман дьо Лакроа?

— Федра? — Тихият глас на Джонатан Върнел прекъсна мрачните й размишления. Младата жена се обърна към търговеца на вино, стар приятел на дядо й, с недоброто чувство, че горкият от доста време се опитва да привлече вниманието й.

В тъмните му очи светеше тъга.

— Извинете, мила моя, но направил ли съм нещо тази вечер, с което да ви нараня?

— Естествено, че не! — Федра се усмихна меланхолично при мисълта, че толкова деликатен човек като Джонатан би могъл да нарани някого. — Аз съм тази, която трябва да ви помоли за извинение — добави тя. — Цялото ми внимание беше заето със закъснелите гости.

— Несъмнено сте много впечатлена от почетния гост на дядо си. — Джонатан се усмихна, но лицето му остана сериозно. Сиянието на шлифованите зелени лампи, които осветяваха помещението, направи хлътналото му лице още по-тъжно. — Предполагам, че и вие като всички други дами сте поразена от великолепието на маркиза.

— Така е. Присъствието му в този салон е по-вълнуващо от най-вълнуващия лондонски панаир. — Федра се надяваше Арман да чуе саркастичната й забележка. Но макар че той стоеше само на няколко крачки от нея, тя се усъмни, че би могъл да чуе и нещо друго, освен гръмкия глас на дядо й.

— Вече се боя, че нещо ви е разгневило — пошепна близо до ухото й Джонатан. — Надявам се, че не е нещо около есетата ви?

Федра се огледа крадешком. Наблизо нямаше никой, освен жалкия лорд Артър Денби, който се беше отпуснал в едно от кожените кресла и вече се намираше в опияненото състояние, което дядо и наричаше „полустъклено“.

— Не, есетата се развиват превъзходно — довери му шепнешком тя. — Следващото издание на „Газет“ ще бъде утре във всички кафенета. И съдържанието ще извади от равновесие не само шепата почтени парламентаристи, а още много, много хора.

Да не говорим за един известен нам маркиз, добави злобно тя. Арман дьо Лакроа със сигурност нямаше да се зарадва, че е станал обект на критиките на Робин Гудфелоу и ще се озове в центъра на общественото внимание.

Джонатан улови ръката й.

— Мила моя, само ако знаете колко ме безпокои тонът ви. Онова, което пишете, граничи с държавна измяна. Ако ви разкрият, и вие, и дядо ви ще бъдете унищожени. Ако някой ви издаде, ще приемат, че вашият дядо ви е подкрепял…

— Кой може да ме издаде? — попита сърдито Федра. — Даже издателят не знае кой е Робин Гудфелоу. Единствената личност, която се ползва с доверието ми, е братовчед ми Джили. Вие ли ще ме издадете?

Това беше изречено на шега, но Федра бе забравила, че Джонатан не се шегува никога и с нищо. Очите му потъмняха и той изрече обвинително:

— Скъпа моя, как можете дори да си помислите такова нещо? Аз ви дължа живота си. Вярвате ли, че някога ще забравя на каква опасност се изложихте заради мен?

— Глупости! Каква опасност? Знаете, че дори само ирландската ми кръв е достатъчна да прогони всяка зараза — дори едрата шарка. — Федра извърна лице, за да скрие смущението си и чувството за вина. Преди пет години се беше грижила за него, докато боледуваше от едра шарка, и оттогава Джонатан й беше предан приятел. Но в тогавашното ми поведение нямаше и капчица жертвоготовност, каза си горчиво тя. Беше толкова разочарована от брака с Евън, че изобщо не се вълнуваше дали ще умре или ще продължи да живее.

Тя издърпа ръката си. Благодарността на Джонатан винаги я притесняваше.

— Хайде, не ме гледайте така сериозно! — изрече тя подчертано другарски. — Предстои ни да вечеряме и да се забавляваме. Дядо е поръчал толкова много ядене, че бедният маркиз ще бъде принуден да…

Тя млъкна внезапно, защото бе забелязала камериерката си Луси да наднича през вратата. Като видя господарката си, Луси й направи знак и моментално изчезна.

Федра се извини на Джонатан и се запъти бързо към вратата, като се стараеше да остане незабелязана. Ала гостите на дядо й бяха прекалено заети с атрактивния маркиз, за да се заинтересуват, че внучката му напуска салона.

Тя намери Луси в преддверието. Момичето притеснено кършеше ръце.

— Какво става, Луси? — попита изненадано Федра.

— О, милейди, реших, че трябва да знаете! Вашият братовчед е тук и иска да ви види, но мисис Сиърли отказва да го пусне.

— Да върви по дяволите! — Федра гневно прехапа устни. Въпреки привлекателната сила на Арман тя не можеше да остане за дълго далеч от салона — много скоро щяха да забележат отсъствието й. Но Джили не би дошъл тук посред нощ, ако не беше научил нещо важно. Сигурно беше узнал нещо за Верне.

Сърцето й заби възбудено и тя нареди на Луси:

— Ако дядо пита за мен, кажи му, че съм скъсала волана на фустата си и съм отишла да го зашия в стаята си. Кажи му, че ще се върна веднага.

Тя изчака енергичното кимване на Луси като знак, че е разбрала, събра полите си и се втурна към входната врата.

Под слабата светлина на фенера Джили беше опрял рамо на вратата, докато мисис Сиърли се опитваше да затвори.

— Хайде, мадам Хестър, не бъдете зла! Нали сте едно сладко малко момиче? Идете в салона и кажете на братовчедка ми, че искам да я видя.

— Вън оттук, ирландски безделнико! — съскаше гневно икономката. Джили я изтика назад и тя трябваше да освободи вратата. — Изчезвайте, или ще повикам Джон и Питър да ви измъкнат за ушите.

— Мисис Сиърли! — Като чу острия глас на Федра, икономката млъкна рязко и се обърна. — Веднага пуснете братовчед ми да влезе.

Заповедта й не беше необходима, защото Джили вече беше махнал ръцете на мисис Сиърли от палтото си и влезе покрай нея в преддверието.

— Но милейди, вие сте само една бедна вдовица и трябва да внимавате повече за репутацията си. Какво ще си помислят елегантните господа в салона, ако…

— Тяхното мнение ме интересува също толкова малко, колкото вашето — прекъсна я рязко Федра и й махна да си върви. — Грижете се за собствените си дела.

Без да си дава труд да крие злобата си, икономката неохотно направи реверанс и изчезна в сянката на стълбата.

— Господи! — Джили попила овлажнилата яка на ризата си. — Старата се нахвърли върху мен като разгонена котка. А пък аз си мислех, че дядо ти може да си позволи иконом. — Той извъртя очи в посока към алебардите и мечовете, окачени по стените, чиито острия блестяха под светлината на свещите.

— Не й обръщай внимание. — Федра го прегърна с обич. — Къде беше? Знаеш ли откога те чакам?

Джили не обърна внимание на въпроса й, а се огледа с възхищение, примесено с враждебност.

— Досега не бях виждал преддверието нощем! — Той понижи глас и попита тайнствено: — Можеш ли да си представиш, че старият Лети все още се крие по ъглите и причаква следващата си жертва? Дядо ти вероятно е накачил тези оръжия за в случай че призракът реши да излезе от гроба си.

Федра усети как косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Ще престанеш ли да ме нервираш, Джили? — попита строго тя, хвана ръката на братовчед си и го въведе в приемната. Голямото празно помещение оставяше същото тържествено впечатление като залата. Федра бързо запали газената лампа със свещ от стената.

— Хайде, разказвай — заповяда тя. — Какво откри? Какво се говори за Верне в града?

Джили свали палтото си и скръсти ръце под гърдите. Зелените му очи святкаха развеселено.

— Аха, а пък аз си мислех, че съм ти липсвал и че се радваш да ме видиш. — Джили поклати глава с добре изиграна тъга. — Ако толкова държиш да научиш нещо за Верне, боя се, че ще те разочаровам.

Федра вдигна вежди.

— Нямаше те почти седмица. Не може да не си научил нищо. Кой е Арман дьо Лакроа?

— Този, за когото се представя. Маркиз дьо Верне.

— Ако изобщо съществува такова семейство и такава титла. Ходи ли във френското посолство?

— В посолството? — повтори подигравателно Джили. — Скъпа моя, ако искаш да узнаеш нещо тайно, няма какво да търсиш в посолството. Много по-добре е да подпиташ камериера или готвача.

— Добре, и какво ти каза камериерът на негово благородие?

— Че името Верне е много известно в Южно Франция. Че и семейството, и титлата са много стари и почтени като Нотр Дам. Родителите на сегашния маркиз починали още когато бил в пелени. Имал двама по-големи братя, които също починали, и тъй като и двамата нямали наследници, титлата преминала към Дьо Лакроа.

— Значи той наистина е маркиз дьо Верне — въздъхна Федра, опитвайки се да разбере дали беше разочарована или облекчена. — А какво узна за самия Арман?

— Почакай малко. — Джили замислено потърка брадичката си и вдигна очи към тавана. — Знам, че поръчва емфие у Требуше на Оксфорд стрийт. Предпочита френски шивачи и си поръчва нови дрехи, докато в Лондон…

— Джили! — Федра се стресна от остротата в гласа си. Братовчед й зяпна смаяно. Тя му обърна гръб и се заигра със завесата пред камината, изработена лично от нея по времето, когато Робин Гудфелоу още не беше роден. — Моля те, престани да ме измъчваш — помоли тя доста по-тихо. — Въпросът е твърде важен, за да се шегуваме с него. Събра ли поне сведения за последните му квартири?

— Е, добре — въздъхна примирено Джили. — Всички, от хазайката до перачката, говореха само добро за него и бяха впечатлени от щедростта му. Дългоносият камериер е единственият му личен прислужник. Тъй като не ми е позволено да се движа свободно в тази къща — ти знаеш това, Фе, — трябваше да изчакам мосю Фронтенак да излезе на покупки, за да го заговоря. Всеки честен ирландски прислужник би отишъл в най-близката кръчма, но французите са други хора! Мосю Фронтенак мълчеше като изповедник.

Федра въздъхна разочаровано. След цяла седмица беше очаквала доста повече от тази оскъдна информация.

— Признай, че напразно си се вълнувала, Фе — засмя се Джили. — Твоят маркиз е малко по-сдържан от повечето мъже в наше време, това е всичко. Ти имаш силно развито въображение, там е бедата. И този път ти е изиграло номер.

Федра опъна уста в тънка линия: Нямаше полза от караници. Никой, даже Джили, не приемаше сериозно недоверието й към маркиза.

— Предполагам, че си сторил всичко възможно, за да откриеш тайната му — изрече учтиво тя. — Несъмнено имаш право. Както обикновено, аз се проявявам като глупачка.

— Моля те, Федра, не ми се сърди. Ако желаеш, ще вървя след него като сянка…

— Не желая да отнемам повече от скъпоценното ти време. — Тя вдигна палтото му и го сложи на ръката му.

Джили въздъхна дълбоко, но не си тръгна. Остана на вратата и я погледна с големите умоляващи очи на пораснало момче, което иска да го вземат от дъжда и да го доведат на топло. Същият поглед, който имаше като малко момче и на който Федра никога не можеше да устои.

— По дяволите, днес съм непоносима — прошепна извинително тя и го прегърна. — Прости ми, Джили. Много добре знаеш колко ми е трудно да призная, когато съм сгрешила. А сега е още по-ужасно, след всичко, което писах за Верне в „Газет“…

— Няма смисъл да се притесняваш, Фе. Предполагам, че Джесъм вече е отпечатал новия брой. Намери си друга, по-важна тема. В страната ни има достатъчно гнезда на оси, в които можеш да се разровиш. Онова, което си писала за Верне, скоро ще се забрави. О, господи, за малко да забравя защо дойдох!

Джили извади от джоба на жакета си стара, многократно кърпена кесия.

— Отвори ръце — заповяда той и Федра се подчини. Той развърза кесията и изсипа в шепите й дузина гвинеи.

— Пари, скъпа братовчедке — обясни с усмивка той, — от твоя алчен издател, когото убедих с ирландското си красноречие. И знаеш ли как: просто му казах, че ако не даде аванс, ще му пръсна черепа.

— О, Джили, ти си съкровище! — Федра гледаше прехласнато златните монети. — Сега съм отново заможна жена — извика щастливо тя, — независима и богата!

— Не преувеличавай — засмя се Джили. — Старият негодник ми обеща, че следващия път ще плати двойно.

— Двойно? Но това е прекрасно! Аз…

В този миг бравата щракна и едното крило на тежката дъбова врата се отвори бавно.

— Лейди Грантъм? — Студеният глас на Арман дьо Лакроа проряза внезапно настъпилата тишина като остър меч.

— Говорим за дявола и ето! — пошепна Джили в ухото на Федра, но тя бе забравила за присъствието му. Вниманието й се съсредоточи върху високата, елегантна фигура със силни рамене, които заемаха цялата ширина на вратата. Френският маркиз се движеше с гъвкавостта на леопард.

— Моля да ме извините, милейди — продължи Арман. — Не исках да ви уплаша, но чух гласа ви и реших да вляза.

Значи беше чул гласа й — и какво още? Федра се учуди как след този шок сърцето й продължаваше да бие.

— Имах да свърша някои неща… частни неща. — Тя се опитваше да изглежда спокойна, но ръцете й трепереха, докато бързо прибираше монетите в кесията. Съзнаваше, че изглежда виновна също като Гай Фоукс, когато го заловиха да вкарва бъчвичка с барут в сградата на парламента. За разлика от нея Джили беше наложил невинната усмивка на момче. От нервност Федра изпусна една монета, която се търкулна точно пред сребърната обувка на Арман. Той се наведе грациозно и я вдигна.

— Съжалявам, че ви попречих — промълви той. Сложи монетата в шепата й и затвори треперещите пръсти. Ледените сини очи я пронизваха и сякаш й казваха, че ще научи всяка тайна, която тя се опитва да скрие от него, дори ако трябва да приложи насилие. Погледът му се устреми към Джили, едната тъмна вежда се вдигна въпросително.

Федра нямаше избор. Трябваше да ги представи един на друг.

— Милорд, това е братовчед ми, Патрик Джилхъли Фицхърст.

— За мен е удоволствие, милорд. — Без да се притеснява от студения, преценяващ поглед на Арман, братовчед й взе ръката на маркиза и я стисна здраво. В очите му светнаха дяволски искри, когато добави: — Вече съм чувал много за вас.

— Вярвам ви, мистър Фицхърст — отговори Арман.

— Моят… Моят братовчед ми помага… понякога… в моите инвестиции — обясни бързо Федра, презирайки се за слабостта си. Не беше длъжна да дава обяснения на Арман дьо Лакроа. — Вижте, Джили тъкмо си тръгваше.

— Няма ли да останете за вечеря, мистър Фицхърст?

— Не, милорд. — Джили наметна палтото си. — Боя се, че повечето от гостите на мистър Уейлин са от хората, които взеха твърде присърце „Едно скромно предложение“ на мистър Суифт. Те са твърдо убедени, че всички ирландски деца трябва да бъдат изядени, но не е само това. Нито за миг няма да се поколебаят да сложат на масата и мен, макар да съм жилав и горчив като жлъчка!

За изненада на Федра маркизът избухна в смях. За първи път го чуваше да се смее и се наслади на дълбокия, мелодичен звук. Въпреки това той съумя да запази сдържаността си — сякаш никога не си позволяваше да се отпусне напълно и да се позабавлява на воля. Незнайно защо, това я натъжи.

— Желая ти всичко хубаво, мила братовчедке. Милорд. — Джили се поклони пред Арман и махна весело на Федра, запътвайки се към вратата. — Не е нужно да викаме мадам Хестър. Сам ще намеря пътя навън.

Джили беше вече в коридора и Федра започваше да се отпуска, когато Арман извика подпре му:

— Само една думичка, преди да си отидете… става въпрос за вашите проучвания, мистър Фицхърст.

Джили спря и въпросително вдигна вежди. Маркизът приглади дантелените си маншети и продължи със същия равен тон:

— Половин крона е достатъчна може би за перачката, но за да научите нещо от камериера за делата на господаря му, са необходими много повече пари.

Федра извика тихо и усети как руменината се отдръпна от бузите й. Значи той знаеше! Велики боже, Верне знаеше, че Джили беше събирал сведения за него. В първия момент братовчед й се стъписа, но много бързо се окопити.

— Занапред ще го имам предвид, милорд. — Макар да удостои Арман с безсрамна усмивка, той гледаше покрай него в празното пространство, сякаш беше променил мнението си. Обърна се към Федра и предложи: — Дали пък да не остана още малко?

— Не, за нищо на света не искам да те задържам — поклати глава тя и му посочи вратата. — Моля ти се, Джили, върви си — пошепна в ухото му тя. — Присъствието ти само ще усложни нещата. Аз ще се оправя с маркиза.

Джили не можа да устои на умолителния й поглед, но въпреки това напусна стаята с колебание, явно не му се искаше да я остави насаме с Арман. Когато вратата се затвори зад гърба му, Федра усети как цялата й смелост изведнъж се изпари.

В помещението се възцари тишина, по-плътна от лондонската мъгла, Федра не смееше да погледне Арман.

— Не е ли… не е ли време да се върнем в трапезарията, милорд? Предполагам, че гостите са нетърпеливи да започнат да се хранят.

Тя направи крачка напред, но ръката на Арман й препречи пътя. Другата му ръка се уви около талията й.

— Мисля, че трябва да обсъдим някои неща, милейди.

Федра се отдръпна рязко. Докосването му приличаше на милувка… въпреки това тя усещаше с всичките си сетива напрежението помежду им.

— Е, добре, щом желаете, да поговорим за така наречените от вас… проучвания — проговори задъхано тя и прехапа устни. Не тя, а той трябваше да назове темата! Въпреки това добави упорито: — Защо излязохте след мен от салона?

— Дядо ви ме изпрати да ви потърся.

— Не бях забелязала, че в къщата липсват лакеи. — Федра се опита да мине покрай него, но той отново застана на пътя й. Днес беше зашеметяващо красив, сатенът с цвят на слонова кост подчертаваше мъжественото му излъчване.

— Внимавайте, милейди — произнесе меко той. — Рядко правя усилие да предупредя някого повторно.

Федра инстинктивно вирна брадичка, готова да се престори, че не е разбрала намека му. Но щом погледна в очите, в които святкаха ледени кристали, й стана ясно, че нямаше смисъл да отрича.

— И как… — запъна се тя, — как разбрахте, че аз… че Джили…?

Развеселена усмивка пробяга по лицето му и смекчи чертите му.

— Скъпа моя лейди Грантъм, вие и вашият братовчед не сте особено сръчни в преследването. Затова с готовност ще ви призная, че не знаех нито името на човека, който е събирал сведения за мен, нито го свързвах с вас — или поне не веднага, след като до ушите ми стигна, че някакъв забележителен ирландец задавал странни въпроси за моята скромна личност.

— О… — промърмори съкрушено Федра и отстъпи крачка назад. Все още не можеше да прецени дали той беше ядосан. Страхът й нашепваше, че ако някой ден предизвика гнева на Арман, ще го разбере едва когато вече ще е много късно да избяга.

— Е, добре, тогава ще ви кажа, че аз помолих Джили да събере сведения за вас. — Тя вдигна рамене с подчертано равнодушие. — И какво ще направите сега? Ще извадите шпагата и ще ми отсечете главата?

Арман не отговори. Но усмивката му я държеше в напрежение. Тя отстъпваше крачка по крачка, той напредваше крачка по крачка, докато накрая тя усети ръба на камината в гърба си и вече нямаше накъде да отстъпва.

— Предполагам, че очаквате от мен извинение — промълви тя. — Може би наистина ще се извиня. Сигурно ще се радвате да чуете, че Джили не е узнал нищо, което да звучи компрометиращо. Сега имам чувството, че беше глупаво да не ви повярвам.

Излъга ли се или наистина бе видяла в очите му искра на облекчение?

— Това означава ли, че вече ми вярвате? — попита с мека настойчивост той. — Доволна ли сте от онова, което ви е казал вашият братовчед? Ще престанете ли да задавате въпроси?

— Не ми се вярва — отговори задъхано Федра. Почти не осъзнаваше какво говори. Той взе лицето й между ръцете си. Макар че я побиха тръпки, тя не се възпротиви. Сърцето й биеше до пръсване. Притвори очи в очакване отново да усети целувката му. Арман внимателно приглади назад непокорните й коси:

— Никакви въпроси повече — пошепна той. — О, Федра, иска ми се да ви вярвам, но се боя, че ви познавам твърде добре.

Той притисна устни към челото й и изведнъж я пусна, Федра се разтрепери от разочарование и от още едно чувство, което не искаше да приеме. В прегръдката на Арман имаше нещо крайно обезпокояващо, окончателно. Сякаш искаше да се сбогува с нея.

Лакеят Джон я очакваше зад стола начело на дългата маса, Федра облекчено се отпусна на мястото на домакинята и няколко пъти дълбоко пое въздух. Виеше й се свят, макар че почти не беше пила вино. За всичко беше виновно нарастващото объркване, причинено от загадъчния мъж, който седеше от дясната й страна.

Какво се беше случило между нея и Арман в малкия салон? Щом затвореше очи, тя усещаше ръцете му върху лицето си и меката целувка по челото, която я възпламеняваше повече от най-горещата прегръдка. За момент недоверието й беше изчезнало. Погледът и се помрачи. Или беше обратното? Може би не тя, а Арман беше забравил за момент предпазливостта си?

Ако случаят беше такъв, той бе успял да си я възвърне много бързо. Докато нареждаше на прислужниците да започнат със сервирането, Федра скритом оглеждаше лицето на Арман. Отново беше наложил на чертите си обичайната ледена маска.

Тя отдели поглед от него и огледа пищната трапеза. Масата беше покрита със скъпи ленени покривки и наредена с кристални чаши, сребърни чинии, порцелан и канделабри от син яспис. Едва бе успяла да възпре дядо си, който много държеше да покаже на маркиза всички скъпи съдове, които притежаваше. За миг видя лицето на Сойер Уейлин между пламъчетата на две свещи. Той беше наложил най-самодоволната си усмивка, защото дамите тъкмо се възхищаваха на прекрасните — и много скъпи — украшения на масата, докато съпрузите им се интересуваха повече от димящата супа и сребърните плата с месо.

Крехък порцелан и блестящ кристал, лучена супа и агнешко с френски сос — колко лесно се задоволяваха гостите на дядо й! Федра се засрами от арогантността си. Старите приятели на дядо й бяха почтени хора, добре възпитани и интелигентни. Но разговорите им се въртяха повече около търговията, отколкото около най-новата пиеса на Шеридан или духовитата реч на лорд Чатъм пред камарата на лордовете.

Сър Норис Байръм духаше супата си с такава сила, че опръска бедния Джонатан, който седеше насреща му. Лорд Артър Денби отново беше достатъчно трезвен, за да седне на масата. Той сложи лорнета си и огледа седящите на масата с огромно учудване, сякаш никога не ги беше виждал. Отмина бързо Федра и спря за дълго върху лицето на Арман…

— Виж ти, виж ти! — провикна се зарадвано той. — С вас вече сме се срещали.

Арман го удостои с кратък, скучаещ поглед.

— Правилно. Преди половин час се запознахме в зеления салон.

Денби направо засия от самодоволна радост.

— Правилно! Никога не забравям лице, което съм видял веднъж. — Той огледа повторно Арман и се обърна към съседа си.

Федра ровеше с вилицата в яденето си. Нямаше никакъв апетит, за да оцени по достойнство ястията, приготвени по всички правила на изкуството от новия френски готвач на дядо й — още един знак за влиянието на Арман. Докато останалите гости разговаряха оживено, тя прекара първия час в мълчание. Почти не забелязваше другите, защото гордият французин, който седеше до нея, беше обсебил цялото й внимание. Ала Арман беше посветил вниманието си на дамата от другата си страна. Силното рамо и остро изсеченият профил сякаш образуваха бариера, която беше издигнал между себе си и Федра. Превъзбудената мисис Юлали Шелтън тъкмо бе оставила лъжицата си и беше готова да припадне, ако почетният гост продължаваше да я удостоява с вниманието си.

Не биваше да я слагам до него, ядоса се Федра. Крехката съпруга на търговец на платно беше плаха душица, която припадаше при всеки удобен случай.

Но за изненада на Федра лицето на Арман се отпусна. Даже гласът му зазвуча топло, почти нежно, докато разпитваше мисис Шелтън за всекидневни неща и любезно се осведоми какво е мнението й за порцелана „Уеджууд“.

— Аз… аз предпочитам съдовете на мистър Йосая, намирам ги по-впечатляващи — осмели се да възрази застаряващата дама.

— О, мадам, порцеланът е най-елегантен, когато шарката е проста. — Арман посочи простия ментовозелен ръб на чинията си за супа и се зае да описва процедурата на глазиране.

Федра поклати глава. Дали щеше да доживее деня, когато можеше да каже, че познава Арман дьо Лакроа? Сервираха второто ястие и за нейна изненада разговорът на двамата се отклони от порцелана и се насочи към нейната личност.

— Бедничката лейди Грантъм — пошепна съзаклятнически мисис Шелтън в ухото на Арман. — Толкова млада, а вече вдовица. Смъртта на съпруга й дойде толкова внезапно. Знаете ли, той тъкмо потеглил за имението си на север, когато…

Федра се зарадва, че жената още повече понижи глас и тя престана да я чува.

— … най-ужасната злополука, за която някога съм чувала — заключи мисис Шелтън.

— Напълно сте права — кимна Арман, който очевидно не беше в настроение да обсъжда смъртта на Евън Грантъм така подробно както порцелана.

Ала мисис Шелтън, окуражена от вниманието на забележителния французин и от две чаши червено вино, продължи:

— Семейство Грантъм трябваше да понесе множество удари от съдбата. Знаете ли, че лорд Евън е видял как убиват баща му в собствения им дом?

— Наистина ли? — попита със скучаещ вид Арман.

Мисис Шелтън въздъхна дълбоко.

— Бедният лорд Карлтън.

— Онова, което съм чувала за „бедния“ Карлтън… — намеси се в разговора Федра, но веднага млъкна. Не искаше да прозвучи злобно, като заяви, че бащата на Евън напълно е заслужил участта си. За Карлтън Грантъм се говореше, че бил ужасяващо капризен светски лъв, който насилвал домашните прислужници и биел кучетата си до смърт. Слава богу, Евън не беше наследил склонността на баща си към насилие. Ала думите му бяха не по-малко нараняващи…

Арман във всеки случай не показваше интерес към темата. Федра изобщо не се забавляваше от вечерята и изпита облекчение, когато установи, че слугите вече са готови да раздигнат масата. Ала облекчението й не трая дълго, защото сър Норис Байръм се облегна назад и шумно се оригна. Той обходи с поглед сътрапезниците си и на свинското му лице изгря подигравателна усмивка — очевидно беше замислил нещо. Опасенията на Федра се потвърдиха: той бръкна в джоба си и извади неколкократно сгънат вестник.

— Погледнете какво има тук — заяви високо той и отново се оригна. — Издание на „Газет“ и в него пак има статия от проклетия Гудфелоу.

Федра, която тъкмо отпиваше вино от чашата си, едва не се задави. Арман се обърна загрижено към нея. Проклет да е Норис Байръм! Наистина притежаваше талант да внася напрежение.

Сойер Уейлин се изчерви до такава степен, че Федра се уплаши да не получи удар.

— Как посмяхте да внесете в къщата ми този парцал, сър? — изрева той.

Без да се притеснява от гнева на домакина, Байръм разгъна вестника и устреми към Арман поглед, изпълнен със злобно любопитство.

— Донесох го, защото знам, че един от гостите ви ще се заинтересува от него. Името на негово благородие е споменато неколкократно в статията на онзи Гудфелоу. — Байръм се надигна, за да подаде вестника на Арман през масата.

За секунда в очите на Арман блесна изненада, но жестът, с който протегна ръка да вземе вестника, беше напълно равнодушен. Федра е мъка се удържа да не грабне вестника и да избяга. Не можеше да си обясни защо, но изведнъж реши, че Арман не бива да прочете какво беше написала за него. Все още у маркиза имаше много неща, които я смущаваха и събуждаха недоверието й, но сега й беше ясно, че намеците на Робин Гудфелоу са злобни и подли. За първи път се засрами от себе си.

Арман взе вестника и се зачете. Тогава Сойер Уейлин блъсна стола си и се изправи. С учудваща скорост заобиколи масата и изтръгна вестника от ръцете на госта си. Арман го погледна изненадано, но домакинът изпъшка тежко:

— Извинете ме, милорд, но аз съм член на парламента и лоялен слуга на крал Джордж. Не мога да допусна в дома си предателските писания на онзи проклетник Гудфелоу.

Арман вдигна рамене.

— Както желаете, сър. Сигурен съм, че написаното не представлява особен интерес за мен.

Уейлин разкъса вестника на малки парченца и ги хвърли в студената камина. Когато дядо й отново се настани на мястото си, Федра въздъхна облекчено.

— Е, аз мога да разкажа на ваше благородие какво е написал онзи Гудфелоу — отбеляза подигравателно Байръм.

Уейлин удари с юмрук по масата и съдовете зазвъняха.

— Млъкнете, човече! Забранявам ви да произнасяте името на негодника в моя дом!

Дядо й беше сериозно ядосан и Байръм реши да си затвори устата. В трапезарията се възцари неловко мълчание, прекъснато едва след поднасянето на десерта. Сойер Уейлин не се въздържа и заговори за писанията на Робин Гудфелоу. Според него „жалкият писач“ бил отговорен за всичко лошо в държавата — от лошото здраве на краля до разбунтуваните американски колонии.

Федра се опита да изяде десерта си, за да не избухне в истеричен смях.

— Не бива така, Сойер. — Джонатан прекъсна с тих глас тирадата на дядо й. Приятелят на Федра изглеждаше толкова загрижен и уплашен, че тя съжали, дето му беше доверила смъртоносната си тайна. — „Газет“ публикува първата статия на Гудфелоу, когато революцията вече беше в ход. — Джонатан лека-полека се успокои и гласът му зазвуча сериозно. — Сигурен съм, че в колониите изобщо не са чували за Робин Гудфелоу.

— Ами да, те си имат собствени подстрекатели — подкрепи го сериозно Норис Байръм.

Лицето на дядо й помрачня.

— Проклета паплач! Революцията се прави от дрипльовци, които плачат за въжето. Крадци и убийци, това са те! Разрушават чужда собственост и хвърлят нашия чай в морето.

Федра вдигна очи към тавана. Дядо й говореше за случилото се в Бостън, сякаш е било вчера, а оттогава бяха минали четири години! И с такава дива омраза, сякаш самият той беше търговец на чай и бяха унищожили товара му.

Според нея възгледите на дядо й бяха остарели и смешни, но повечето от присъстващите господа го подкрепиха. Само Арман не се заинтересува от темата, дългите му пръсти внимателно опипваха крехката дръжка на чашата за вино.

— Неблагодарници. Никаква лоялност! След като нашата армия толкова години ги защитаваше от французите и диваците.

Федра слушаше забележките на гостите с нарастващо неудобство. Самата тя нямаше право да се изкаже; предпазливостта изискваше да си държи езика зад зъбите и да пази силите си за Робин Гудфелоу. Но когато един глупак заяви, че „ние имаме с тях строго установени и почтени търговски отношения“, ирландският й темперамент не издържа.

— Почтени — повтори натъртено тя. — Вие очевидно имате специфична представа за почтеност. Ние продаваме стоките си в колониите на безумни цени и в същото време облагаме техните с данъци, което ги прави неконкурентоспособни. Това ли наричате почтено?

— Никой не те е питал за мнението ти, момиче — изсъска Уейлин.

Но след като веднъж беше почнала да говори, Федра нямаше намерение да спре.

— Вие говорите за колонистите, сякаш са невъзпитани хлапаци, които трябва да бъдат наказани. Но те имат същите права, каквито имате вие. Не са родени, за да се подчиняват на…

— Млъкни! — изрева Уейлин. — Глупави женски приказки! Ти нямаш ни най-малка представа за какво говориш.

Сър Норис се изкиска изненадано.

— Велики боже, откакто Евън си отиде от този свят, малката е станала нахална. Бедничкият сигурно се обръща в гроба.

— За това трябва да благодарим на баща й — отговори злобно Сойер Уейлин. — Онзи глупак й позволявал да чете книги, защото смятал, че трябва да се научи да мисли. А се знае, че мислещата жена е също толкова необходима, колкото говорещото куче.

Приятелите на дядо й се изсмяха доволно и дори присъстващите дами се присъединиха към смеха или отправиха презрителни погледи към Федра. Унижението предизвика сълзи в очите й.

Изведнъж сред злобния смях се извиси учтивият глас на Арман.

— Един от най-радващите мигове, които съм преживявал — изрече спокойно той, — беше компанията на една прекрасна дама, чиято красота беше надмината само от интелигентността и чувството й за хумор.

Докато говореше, той гледаше Федра в очите и тя не се усъмни нито за миг, че беше напълно искрен. Нямаше да бъде по-учудена, ако беше станал и я беше целунал пред всички. Нима маркизът наистина беше защитил правото на жените да имат ум и знания? Не го беше правил даже баща й.

Забележката на Арман накара гостите да млъкнат.

— Вие, французите, имате странни предпочитания — отбеляза ухилено Байръм. — Предполагам, ще ни кажете, че трябва да пращаме дъщерите си в Оксфорд и да им дадем правото да избират.

Отговорът му предизвика нова вълна от смях. Арман изгледа Байръм с видимо презрение.

— Точно така. Всяка интелигентна жена би трябвало да има правото да избира. Какво лошо има да допуснете жените до изборите? Освен това всяка способна жена трябва да получи правото да заеме място в парламента.

Гостите нямаше да се учудят повече, ако маркизът беше поискал самоуправление за Ирландия. Даже Федра го зяпаше смаяно. Този човек беше по-радикален, отколкото беше предполагала. Очакваше дядо й да реагира злобно и публично да сложи край на приятелството си е маркиза, но в този момент Артър Денби скочи и отклони вниманието на гостите в друга посока.

Младият светски лъв размаха чашата си с вино и опръска снежнобялата ленена покривка.

— Естествено! Оксфорд! Точно така! — Треперещ от възбуда, той посочи Арман. — Сега си спомних къде сме се виждали. Бяхме заедно в Оксфорд. Помните ли ме? Аз съм Денби.

Докато се тупаше самодоволно по гърдите, другите гости се отвърнаха развеселено или с известна неловкост. Лорд Денби беше известен с пиянските си глупости.

В същото време лицето на Арман се вцепени и изведнъж стана празно. Федра, която постоянно следеше изражението му, веднага застана нащрек и не пропусна да отбележи, че пръстите му стиснаха до болка кристалната чаша.

— Съжалявам, мосю, но се лъжете. Аз съм следвал в Париж.

Артър Денби продължи, сякаш не го беше чул.

— Естествено, че ви помня. Името ви е… е…

Ръката на Арман потрепери и Федра повярва, че в следващия миг чашата ще се счупи. Затаила дъх, тя очакваше следващите думи на Денби.

— Джон или Джейсън или нещо подобно. Вие бяхте… — Денби щракна с пръсти и затърси правилните думи. Ала концентрацията му отслабна и той се вторачи в ръката си, която не му се подчиняваше. Федра изпита желание да го раздруса и да изтръгне спомена му със сила.

Сър Норис протегна ръка зад мисис Бинг и сграбчи Денби за края на жакета.

— Седнете, глупако, и се дръжте прилично! — Той го дръпна силно и го стовари обратно на стола му.

Арман пусна чашата и ръката падна тежко в скута му. Един слуга попи червеното вино от масата и случката бързо бе забравена. Забравена от другите, но не и от Федра. Нито пък от Арман — тя беше абсолютно сигурна в това.

Прислужниците раздигнаха масата и донесоха портвайн. Федра неохотно си припомни задълженията си на домакиня и даде знак на дамите да станат, за да оставят господата сами. Тъкмо беше отместила стола си, когато вратата на трапезарията се отвори с трясък. Преди да е успяла да се обърне, в помещението нахлу млад мъж е див поглед. Няколко дами изпищяха и сър Артър Денби извика:

— Какво, по дяволите, означава това?

Федра втренчи поглед в непознатия и изведнъж го позна. Беше същият мършав млад мъж, който миналата седмица бе изхвърлен от дядо и по време на утринния прием. И днес изглеждаше гладен и дрипав, но беше още по-отчаян.

Преди лакеят да му пресече пътя, той прекоси помещението и застана пред дядо й.

— Този път, Уейлин, ще чуете какво имам да ви кажа.

Мъжът извади от джоба на окъсаното си палто пистолет, щракна спусъка и насочи оръжието право в главата на дядо й. Федра с мъка потисна писъка си.