Сюзан Копола
Маскарад (18)

18

Още преди наетата от Джили карета да спре, Федра събра полите си, скочи и изчезна в мрака. Под слабата лунна светлина тя се втурна слепешком към гробището зад малката черква. Чуваше зад гърба си проклятията на Джили, но не спря нито миг. Докато връзваше конете за желязната ограда на гробището, той я викаше настойчиво.

Ала Федра не виждаше и не чуваше нищо. Страхът и ужасът я бяха завладели напълно. Забравила почитта към мъртвите, тя прескочи един пресен гроб, за да стигне до онази част на гробището, в която почиваше Джеймс Летингтън. Поне така твърдеше доктор Гленхоу.

Когато спря, за да огледа наклонените от времето надгробни камъни, сърцето й биеше до пръсване. Слабата лунна светлина й помогна да разчете гравираните надписи. Мина покрай няколко непознати имена, докато най-сетне застана пред последния, най-малкия надгробен камък. „Джеймс Летингтън, горещо обичан син на Майда и Дениъл Летингтън.“

— Тук е! — изхълца задавено тя. — Не е вярно. Знаех си, че не е вярно. — Гласът й прозвуча почти истерично. Спомни си ужасния миг, когато докторът заяви, че мъжът на портрета бил Джеймс Летингтън. Не, с времето зрението на доктора беше отслабнало, думите му със сигурност бяха лъжа, трябваше да са лъжа — защото това беше гробът на Джеймс Летингтън и земята отдавна тежеше над измъчената му душа.

Джили най-сетне застана до нея.

— Фе…

— Погледни тук! — прекъсна го с пронизителен вик тя. — Джеймс Летингтън почива на шест стъпки под земята. Арман не е…

Джили я обърна към себе си и я прегърна здраво, сякаш силните му ръце можеха да предпазят тялото й от кошмара, който я бе връхлетял.

— Старецът е луд — пошепна Федра, притиснала лице в палтото му. — Не е възможно…

Джили въздъхна дълбоко.

— Аз бях не по-малко ужасен от теб, Фе. Но се боя, че не е невъзможно.

Федра отметна глава назад и се изсмя дрезгаво и тъжно.

— Нима се опиташ да ме убедиш, че съм влюбена в призрак?

— Не. Джеймс Летингтън е жив.

Федра се отдели от Джили и поклати глава.

— Евън го е видял да виси на бесилката. Доктор Гленхоу е донесъл тялото му тук и го е погребал.

— Да, но забеляза ли реакцията на добрия доктор, когато каза, че на портрета е Джеймс? Ти стана бяла като стената, а когато аз споменах, че може би сме го виждали, той побърза да ни изпроводи, сякаш сме чумави. Докторът знае, че Джеймс не е мъртъв. Готов съм да заложа и последния си шилинг!

— Но какво е станало? Да не би някой да е омагьосал присъстващите, за да повярват, че Джеймс е увиснал на бесилката?

— Според мен е станало нещо много по-страшно. — Винаги безгрижното лице на Джили никога не беше изглеждало толкова ожесточено. — Ти никога не си присъствала на обесване, Фе. Не можеш да си представиш… твърде малко обесени умират веднага от счупване на врата. Повечето се задушават бавно, докато въжето се затяга около шията им.

— Дядо много пъти ми е разказвал подобни жестоки истории — възрази Федра. — Защо сега и ти… — Гласът й пресекна.

— Само се опитвам да ти обясня, че Джеймс не е първият, който е оцелял. Чувал съм за случаи, при които лекарите установявали признаци на живот цял час след обесването. Има случаи, когато обесен е бил съживен.

Федра му обърна гръб, но това не го накара да замълчи.

— Хирургическата намеса се нарича бронхотомия. Хирургът разрязва гърлото под адамовата ябълка и дишането се възстановява.

Федра вдигна ръка към гърлото си. Ала не усети своята кожа, защото си представяше загорилата от слънцето шия на Арман и малкия белег точно под адамовата ябълка. Белег от рана, нанесена му от приятел — така й бе обяснил той. Припомни си как пръстите й се плъзгаха по белега и потрепери.

— Доктор Гленхоу призна, че е отишъл на обесването, за да вземе тялото — продължи безмилостно Джили. — Ако Джеймс е бил още жив, той го е съживил, скрил го е и е сложил в гроба нещо друго, например камъни в ковчега.

Федра бавно пристъпи към надгробния камък на Джеймс Летингтън. Наведе се да докосне гравираните букви, сякаш те можеха да й разкрият тайната на гроба. Ала не чу нищо друго, освен воя на вятъра.

Двамата напуснаха Хампстед в мълчание. Джили, който знаеше колко опасно е да пътуват след падането на мрака, зареди пистолетите си. Федра седеше до него като замаяна. Изобщо не се страхуваше от улични разбойници.

Пътуването през мъглата беше дълго и досадно. Федра смяташе да се прибере вкъщи незабелязано. Луси беше обещала да я прикрива и да твърди, че младата господарка няма да напуска леглото си през целия ден, за да се възстанови от шока, причинен от смъртта на Хестър Сиърли.

Но вече нищо не я интересуваше. Забравила предпазливостта, Федра помоли Джили да я свали пред главния вход на къщата. Полузаспалият портиер й отвори желязното крило на портата.

Каретата продължи по настланата с чакъл входна алея. По това време Блекхийт хаус беше тих и тъмен. Джили спря конете и нервно нави юздите на ръката си, тъй като не знаеше дали да позволи на Федра да се прибере сама или не.

— Не очаквах, че ще се върнем толкова късно. О, Фе, толкова съжалявам. Може би трябва да вляза с теб. Какво ще кажеш на дядо си?

— Не искам да идваш с мен! — изсъска Федра и се стресна от злобата в гласа си. — Дядо сигурно вече си е легнал и не е нужно да смущаваме почивката му.

Джили сложи успокоително ръка върху нейната и заговори сериозно:

— Ситуацията е променена, Фе. Дядо ти има право да знае, че в дома му живее убиец.

— Не го наричай така — пошепна отчаяно тя.

— Не отричай очевидното, Фе.

— Нищо не отричам. Моля те само да ми дадеш малко време, за да премисля всичко. — Тя се вкопчи в ръката на братовчед си. — Искам само тази нощ, Джили. Утре ще направим онова, което смяташ за нужно.

Той стисна ръката й, колебаейки се дали да се съгласи с молбата й. Най-сетне кимна неохотно.

— Е, добре, Фе. Мисля, че днес преживя достатъчно. Но бъди внимателна и за бога, стой далече от Дьо Лакроа.

Федра обеща с лекота, защото се страхуваше да срещне Арман и да погледне в очите на Джеймс. Въпреки това настоя:

— Той никога не би ми сторил зло, Джили.

— Може би си права, но въпреки това те моля да заключиш вратата на стаята си — каза на сбогуване Джили. Той я изчака под светлината на фенера, докато влезе през тежката входна врата, и едва тогава потегли обратно.

Още не беше минало полунощ, но Хийт изглеждаше необичайно тих и мрачен. Когато Федра влезе в голямото преддверие, не видя нито един лакей, нито една слугиня. Без строгия контрол на Хестър слугите правеха, каквото си искаха. Домакинството се водеше небрежно. Федра имаше късмет, че някой беше оставил на расата запалена газена лампа.

Тя намери в чекмеджето парче свещ и се запъти бързо към стаята си. Нервите й бяха опънати до скъсване и свещта трепереше в ръцете й, когато прекоси залата. Погледът й падна върху оръжията, накичени по стените, и сърцето й заби ускорено. Обикновено избягваше да минава през залата дори денем, какво сега я бе накарало да влезе тук? Може би искаше да си докаже, че не се страхува? Преди да започне новият ден, трябваше да признае истината за самоличността на Арман. Може би тази зала беше подходящото място, защото тук преди седем години бе започнала трагедията.

Федра пое дълбоко въздух и си заповяда да отиде в онази част на залата, която до тази нощ упорито беше избягвала. Бронята тънеше в мрак. Безжизненият железен мъж я заплаши с оръжието във вдигнатата ръка в желязна ръкавица и я проследи с развеселен поглед през прорезите на шлема.

Федра се опита да си представи Арман в бронята, но сърцето й се разбунтува и отхвърли тази абсурдна мисъл.

— Значи най-после се върна.

Добре познатият нежен глас я върна рязко в действителността. Федра изпищя, завъртя се и се удари в бронята. Свещта падна от ръката й и се търкулна по пода, при което помещението се освети в призрачни тонове. Пред нея стоеше Арман с кораво, бледо лице под тъмната грива, осветено от огнени сини очи. Сянката на мускулестото му тяло падна върху нея с движението на търкалящата се свещ.

Федра се вкопчи в бронята, неспособна да произнесе нито дума. Странно, но свещта не угасна, а продължи да гори в близост до стената, където скоро се образува локвичка от восък.

Арман първо се отдръпна от нея, но само след миг се втурна да я вдигне. Изправи я и освети лицето й. Федра вдигна ръка, за да защити очите си от светлината.

— Съжалявам, че те уплаших — произнесе меко той. — Не бива да трепериш така. Тук няма прозорци.

Саркастичният намек за подозренията й относно смъртта на Хестър не беше в състояние да успокои лудо биещото й сърце. Арман се усмихна горчиво. Пухна свещта, без да я изпуска от очи. Между двамата се издигна стълбче пушек. Залата потъна в мрак. Само газената лампа на входа разпространяваше слаба светлина.

Федра се обърна към мраморната стълба.

— Аз… не очаквах да заваря някого тук — промълви тя.

Арман направи само леко движение и застана пред нея.

— Тази сутрин отидох в стаята ти, но ти не беше там — каза той. — Чаках те цял ден. Мисля, че имаш нещо, което ми принадлежи.

Обвинението беше изречено с най-мекия възможен тон, но Федра веднага усети трудно потискания гняв. Неспособна да го погледне в очите, тя се втренчи в шалчето, грижливо вързано на шията му, за да скрие известния малък белег. След малко навлажни устните си и промълви:

— Аз… не те разбирам.

Арман направи още една крачка към нея, без да крие нетърпението си.

— Фигурата от ковчежето ми е изчезнала. Взел я е или братовчед ти, или ти. За мен няма значение кой е бил, но искам да ми я върнете.

Федра бръкна в големия джоб на наметката си. За да не го задържа повече, тя извади пакета с младия овчар и му го връчи мълчаливо. Той го взе и устните му се опънаха в тънка линия. След кратко колебание Федра извади и овчарката и развърза памучната кърпа, в която я беше увила. Вдигна крехката фигурка, за да се види по-добре в слабото сияние на лампата.

Чу как дишането на Арман се ускори. Той се взря във фигурата, после бавно се обърна към нея. Дълбоките линии около очите му й показаха, че споменът, който го бе връхлетял, е много болезнен.

— Откъде я имаш?

— Преди много време я намерих в таванската си стаичка. Не знаех откъде се е взела и какво означава — докато не видях твоята. — Тя му подаде статуетката и добави едва чуто: — Вземи я. Принадлежи ти по право.

Арман не направи опит да я вземе. Лицето му почервеня, в погледа му светна несигурност.

Федра направи крачка назад и се засмя сдържано.

— Ти си ме опознал много добре, Арман. Никога не усещам кога трябва да престана да задавам въпроси. Днес отново прекалих с въпросите. — Тя преглътна и реши да признае всичко. — Днес… посетих доктор Гленхоу.

Името удари помежду им като светкавица, Федра замълча и Арман попита рязко:

— Е, и? Какво стана?

— Аз знам всичко, Арман — отвърна честно тя. — Или трябваше да кажа… Джеймс?

— Можеш да ме наричаш, както си щеш, по дяволите!

Внезапният изблик на гняв я уплаши. Тя се отдръпна, но събра последните искрици надежда в сърцето си и го помоли:

— Ако ми кажеш, че това не е вярно, ще ти повярвам, дори сега.

— Ще ми повярваш? — Той избухна в грозен смях. — Не, нямам желание да претендирам за доверието ти. — Застана плътно пред нея и фино изрязаното лице се разкриви в подигравателна гримаса. — Аз наистина съм Джеймс, скъпа моя. Старият Лети, легендарният убиец от Блекхийт Хол. Ходещ труп с окървавени ръце. Учудвам се, че не те е страх да стоиш тук с мен.

С всяка крачка, която той правеше към нея, Федра се отдръпваше, докато накрая опря гръб в студената, грапава стена.

— О, ти май се страхуваш, както виждам? — процеди през зъби той. — Страх те е, че всеки момент ще те ударя, нали? Само чакаш сгоден миг, за да побегнеш по стълбата.

Федра поклати глава и се опита да отрече, но от гърлото й излезе само въздишка.

— Върви по дяволите, Федра. Ти си тази, която ме убива. — Той я грабна в обятията си и я притисна до гърдите си с такава сила, че тя престана да диша. Опита се да се освободи и при това едва не счупи овчарката, която все още стискаше в ръката си.

Джеймс зацелува устремно и горещо лицето и шията й и изрече отчаяно:

— Колко пъти съм те държал в обятията си, любил съм те, сякаш си единствената жена на света, а ти въпреки това мислиш, че ще те…

Без да съзнава какво прави, Федра вдигна крак и го изрита с все сила. За миг Арман разхлаби прегръдката си и този миг беше достатъчен за нея, за да избяга. Обляна в сълзи, тя затича към стълбата.

— Федра! — извика подире й той и викът отекна в дебелите стени. Ръката му се протегна полуподканващо, полуумолително.

Федра притисна пръсти върху треперещите си устни и погледна в измъченото му лице. Страхът й я отдалечаваше от него и тя се мразеше за този страх. Усети как той отчаяно се опитва да я сплаши, да я предизвика, не, да я помоли да нанесе ответен удар, да направи нещо — само да не го напуска.

Но тя не беше в състояние да му даде сигурността, от която той така отчаяно се нуждаеше. Вместо да му подаде ръка, сложи в дланта му овчарката.

— Моля те, Арман… или Джеймс — проплака задавено тя. — Остави ме да си отида. Утре, на светло…

Тя не завърши изречението, а просто избяга от него, когато той стисна овчарката и с гневно проклятие я метна към отсрещната стена. Навсякъде се разлетяха парченца порцелан и Федра усети как самообладанието окончателно я напусна.

Хълцайки шумно, тя изтича нагоре по стълбата в мрака. Спъна се в края на роклята си и за малко да падне по лице. Всеки момент очакваше да усети твърдата мъжка ръка на гърба си.

Едва на половината път осъзна, че Джеймс не тича след нея. Залата отново бе потънала в онази неестествена тишина, в която отекваше само собственото й шумно дишане, Федра се обърна и хвърли поглед надолу. Джеймс Летингтън стоеше като закован на мястото, където се беше пръснала фигурката. Самотен силует под слабата светлина на лампата. Ръцете му бяха стиснати в юмруци и той ги притискаше към очите. Точно когато Федра погледна към него, той се отпусна на колене между порцелановите парченца.

Страхът на Федра отлетя и в сърцето й се разпростря глуха болка. Наричайки се с най-лоши имена, тя полетя надолу по стълбите и прекоси залата. Когато застана пред него, могъщото му тяло трепереше с такава сила, че тя не посмя да го докосне.

Помилва нежно сведената му глава и зарови треперещи пръсти в тъмната му коса. Забеляза как той се стегна, отпусна ръце и я погледна. Сложи ръце на талията й и зарови лице на гърдите й. Федра обхвана тила му и сълзите й закапаха по косата му. Тя се наведе и започна да целува главата му. Дълго остана мълчалива, но самото й присъствие го даряваше с утеха. Когато отново си възвърна дар слово, първият и порив беше да се извини:

— Много съжалявам… — Колко глупаво, колко неподходящо прозвучаха тези думи след всички страдания, които му беше причинила.

Той взе лицето й в ръцете си. Усмивката му беше толкова тъжна, че тя трябваше да се пребори с нов потоп от сълзи.

— Аз съм този, който трябва да се извини — пошепна той. — Ти имаше нещастието да се запознаеш с необуздания темперамент на Джеймс Летингтън. А аз смятах, че отдавна съм се излекувал от буйствата си.

Той изтри последните сълзи от бузите й и очите му потъмняха.

— Когато бях млад… — каза го така, сякаш е било много отдавна — … буквално се разкъсвах от желания и мечти. Исках да покажа на света кой съм, исках навсякъде да виждам името си и всички да ми се възхищават.

Той се изсмя тихо и тъжно.

— Но нито веднъж не си помислих, че един ден ще плашат с името ми малките момичета.

Пръстите му се плъзнаха по кожата й и проследиха линията на скулите. В погледа му имаше нежност. Тя взе ръката му и притисна устни в меката длан.

— Малкото момиче е глупачка — пошепна тя. — Можеш ли да ми простиш? — Потърси думи, за да му обясни онова, което тя самата не разбираше добре — че го обича и едновременно с това се страхува от него. — Аз съм смаяна и объркана. И в най-смелите си сънища не съм си представяла, че… че…

— Че мъртвият ще възкръсне? — Джеймс се опитваше да говори ведро, но не успяваше.

— Тогавашните ми чувства към Евън ме измамиха и ме направиха жертва — продължи Федра. — Но това беше по-скоро моминска влюбеност, нито искра от любовта, която изпитвам към теб. Ти си единственият, който може толкова лесно да ме нарани. Мисля, че именно това ме уплаши повече от всичко друго. А ти винаги си толкова силен и независим. Вероятно не знаеш какво означава да се страхуваш.

— О, напротив. Има нещо, от което постоянно се страхувам.

Когато тя го погледна въпросително, той я прониза със сините си очи.

— Това е страхът да не те загубя. — Той я прегърна и я притисна до гърдите си. — Федра — пошепна той в косата й. — Отдавна исках да ти кажа истината, но ме беше страх. Страх, че ще ме отблъснеш и ще се ужасиш от мен, щом узнаеш истинското ми име и разбереш, че съм осъден убиец. Късно ли е вече да ти обясня всичко? Имаш ли желание да ме изслушаш?

Федра кимна, но не можа да каже нищо, защото в същия миг вратата се отвори и се чуха стъпки. Двамата инстинктивно се отдръпнаха един от друг, Федра се обърна и видя, че в залата бе влязъл Питър със свещ в ръка. Макар да се изненада, че вижда младата господарка и госта й в слабо осветената зала, той се постара първо да прикрие собствената си немарливост. Изчерви се и бързо затвори копчетата на панталона си.

— Лейди Федра, милорд — заекна той: — Много съжалявам, че за малко напуснах поста си. После чух шум и реших…

— Счупих една порцеланова фигурка. — Гласът на Джеймс прозвуча сковано, когато описа как е „изпуснал“ най-голямото си съкровище, но скри самообвиненията си зад рязката заповед към Питър да събере парчетата и да почисти. Взе свещта от ръката му и заяви: — Аз ще придружа дамата до горе.

Федра го последва мълчаливо по стълбите, докато смутеният лакей все още мърмореше извинения. На първата площадка Джеймс се обърна към нея и запита все така сковано:

— Не ми дадохте отговор, милейди. Разрешено ли е на обвиняемия да се защити?

Макар че въпросът трябваше да прозвуча безгрижно, Федра усети с какъв страх очакваше отговора й и мълчаливо мушна ръката си в неговата.

Джеймс остави свещника на перваза на прозореца в спалнята си. Луната беше скрита зад тъмни облаци и небето беше като море от мрак.

Федра седна във високото кресло, Джеймс застана пред нея и се приготви да произнесе последната си защитна реч, която трябваше да го оневини в очите на целия свят. Свещта трепкаше и потопи лицето му в игра от светлини и сенки.

Федра изпита чувството, че човекът, който й говореше така спокойно, беше Арман дьо Лакроа, овладян както винаги, докато жаравата в сините очи и гневната линия около устата принадлежаха на Джеймс Летингтън.

— Историята е дълга, Федра, и повярвай, никак не ми е приятно да си я спомням.

Федра кимна и изрече тихо:

— Ще те изслушам.

Отначало думите идваха колебливо, но когато стигна до същността на нещата, Джеймс заразказва сигурно и без усилие намираше най-точните обозначения. Скоро магията завладя и Федра и тя се потопи дълбоко в миналото му.

Научи от Джеймс Летингтън неща, които вече й бяха познати — за младия мъж с гореща кръв, копнеещ за приключения, страдащ от неизпълнени желания, нямащи нищо общо със семейното предприятие. След това баща му починал и Джеймс бил принуден да поеме тежкия товар на семейната професия и грижата за крехката си майка, за сестра си и по-младия си брат. Федра усети със сърцето си болката и ожесточението му, че е бил натикан в една роля, която не е бил в състояние да изпълни, за угризенията на съвестта и отчаянието му, когато положението се влошило, за гнева и опасенията му, когато разбрал, че взаимното привличане между Джулиана и Евън Грантъм все повече се засилва. Усети решителността му да спаси крехката си сестра от слабия, подъл мъж, когото презирал.

— Знаеш ли, скъпа, бащата на Евън вече имаше планове за женитбата на сина си. Смяташе да го ожени за внучката на един богаташ, за прекрасната мис Федра Уейлин, която по онова време все още живееше в Ирландия. — Джеймс млъкна за малко и й се усмихна нежно. Ага усмивката изчезна веднага, когато продължи: — Евън нямаше смелост да се противопостави на баща си, затова реши да избяга с Джулиана. Ага скъпата ми сестра обичаше семейството си повече от всичко на света и не посмя да ни напусне по този начин. Преди да избяга с любимия си, ни разказа всичко.

Джеймс въздъхна тежко.

— Реагирах много лошо. Проклех Евън и й забраних да го вижда повече. Ан избухна в сълзи и избяга в стаята си. Тогава я видях за последен път. Когато стана време за чай и се качих в салона, тя вече си беше отишла. Не, не беше избягала с Евън. С позволението на мама бе отишла да му каже сбогом. Бях побеснял от гняв и исках да я настигна, но мама ми забрани: „Остави я, Джеймс. Тя обича това момче, но е разумно момиче. Иска само да го види още веднъж и да му пожелае всичко хубаво в живота. Смята да му подари малката овчарка, която направи за императора. А ние ще изпратим на Франц Йосиф нещо друго…“

Джеймс скръсти ръце под гърдите си.

— Бях забравил поръчката на императора. Мислех само за сестра си. Но позволих на мама да ме убеди. Чаках я, докато слънцето залезе. Когато се стъмни, а Джулиана все още не се беше върнала, отидох при Евън Грантъм.

Естествено двамата се скарахме и си разменихме обидни думи. Той ме обвини, че съм забранил на Джулиана да се срещне с него. Тогава разбрах, че и той не е виждал сестра ми. Обзе ме страх, Евън също побледня. Очевидно се разтревожи. „Ако не сте били вие, значи… значи е бил баща ми“ — каза ми той.

Не пожела да ми обясни нищо повече, но ми разказа, че баща му го заплашил с най-страшни неща, ако не се откаже от Джулиана.

— Това звучи правдоподобно — прекъсна го меко Федра. — Чувала съм, че Карлтън Грантъм имал огромни дългове. Очевидно е имал спешна нужда от парите на дядо ми. Уговорената женитба му е гарантирала изплащане на всички задължения.

Джеймс кимна.

— Карлтън Грантъм не беше човек, който зачита човешкия живот. При мисълта, че Джулиана е попаднала в лапите му… — Джеймс потрепери. — Принудих Евън да ми каже къде се намира баща му в момента. Той призна, че лорд Карлтън е отишъл в Хийт, за да уговори условията за женитбата му със Сойер Уейлин. Естествено Евън нямаше смелост да се изправи открито срещу баща си. Затова отидох сам.

Гласът му стана толкова тих, че едва се чуваше. Той затвори очи и Федра беше готова да го прегърне утешително, но когато очите му отново се отвориха, тя се стресна. Погледът му гореше от омраза и макар да знаеше, че тази омраза не е насочена срещу нея, а срещу една личност от миналото, която виждаше само той, тя усети как омразата изгори душата й.

Джеймс продължи с натежал от болка глас:

— Не ми беше трудно да проникна в къщата. Хийт изглеждаше изоставен, не видях нито един слуга, никого… само лорд Карлтън. — Джеймс изрече името с диво презрение. — Когато му поисках сметка, той се ухили подигравателно и отрече да знае нещо за сестра ми. Тогава обаче видях смачканата наметка на Джулиана на стълбите, сякаш захвърлена, докато са я влачили нагоре. Карлтън… този проклет дявол ми се изсмя в лицето!

После ми разказа, че докато „разговарял“ със сестра ми, разбрал какво толкова бил харесал Евън в малката уличница. Аз… трябваше да се овладея, трябваше да го попитам какво точно е направил с нея, но нещо в мен експлодира. — Джеймс стисна ръце в юмруци и очите му блеснаха диво. — Можех да го разкъсам с голи ръце. Когато посегнах да го хвана за гърлото, той успя да грабне едно копие от стената и ме удари. Отнех му копието и го метнах към него.

Джеймс изтри потта от челото си. Едва сега Федра забеляза, че седеше на ръба на креслото и стискаше до болка страничните облегалки.

— Велики боже, Федра, след толкова години все още не съм наясно как точно се случи всичко. Проклетият боздуган висеше на стената. Може би, когато Карлтън е издърпал копието, куките са се разхлабили. Знам само, че боздуганът падна точно когато той отстъпи назад, и го удари по главата. Умря веднага.

Федра поклати глава. Версията на Джеймс се различаваше съществено от всички истории за смъртта на Карлтън Грантъм, които беше чула досега. С безпогрешния си усет за състоянието й Джеймс веднага разбра какви мисли я вълнуваха.

— Права си да ме гледаш със съмнение, любов моя — пошепна с болка той. — Случката беше толкова странна, че никой не й повярва. Веднага ми стана ясно, че ще ме обвинят в убийство, но преди да реагирам, се появи дядо ти. Удари ме с бастуна си по главата и на сутринта се събудих в Нюгейт, Опитах се да разкажа как е умрял Карлтън, но вече беше много късно. Евън Грантъм бе дал показания, че хладнокръвно съм убил баща му.

Федра беше очаквала да чуе, че дядо й е свидетелствал срещу Джеймс, и остана много изненадана, като чу името на Евън. Това беше невъзможно!

— Но ти ми каза, че Евън не е бил с теб. Защо е излъгал?

Джеймс безпомощно зарови пръсти в гъстата си коса.

— Откъде да знам? И до днес не съм сигурен. Вероятно си е въобразил, че след като съм убил баща му, ще посегна и на него. Сигурно щях да го направя, след като намериха пелерината на Джулиана на реката и казаха, че се е самоубила. Евън изглеждаше толкова уплашен, че неволно се запитах дали пък не знае повече, отколкото казваше.

Раменете на Джеймс увиснаха безсилно, от устата му се отрони въздишка.

— Естествено никой не повярва в моята история. Даже доктор Гленхоу и майка ми. Бях известен като буен младеж с гореща кръв. — Джеймс я погледна обвинително. — Ти също не ми вярваш.

Федра се опита да отговори, че му вярва, но думите й прозвучаха неубедително. Джеймс бързо се извърна настрана.

— За да приключа със защитата си — продължи с отслабващ глас той, — ще кажа само, че бях осъден за убийство и обесен. — Той се изсмя дрезгаво. — Това е най-интересната част от историята. Трябва да знаеш, че никога не бях присъствал на обесване. Баща ми строго беше забранил на децата си да посещават такива „развлечения“. Ако бях малко по-опитен в тези неща, сега нямаше да съм тук.

Когато Федра го погледна въпросително, той обясни сухо:

— За да си счупиш врата колкото се може по-бързо, трябва да направиш лек скок — веднага щом въжето се опъне. Иначе… само увисваш.

Без да съзнава какво прави, Джеймс вдигна ръце към шията си.

— Примката се стегна, вряза се в шията ми и спря дишането ми… гърлото ми пресъхна. — Погледът му стана стъклен и Федра скри ръце в скута си, за да потисне треперенето им. Беше толкова завладяна от спомените на любимия си, че почти усети въжето на шията си. Джеймс сигурно не забелязваше как изведнъж задиша ускорено и пъхна пръсти в шалчето на шията си. Когато го махна, дишането му малко се успокои.

— Аз… не можех нито да дишам, нито… нито да умра — простена той. — Нямам представа колко време съм се борил със смъртта. За мен беше цяла вечност. Навалицата се разми пред очите ми, виждах само лицето на Евън. Последната ми мисъл беше, че ако някой ден изляза от ада, ще го намеря и ще му изтръгна истината.

Джеймс разтри тила си и пое дълбоко въздух, за да доразкаже историята спокойно.

— Когато отново дойдох в съзнание, не бях нито в ада, нито на небето, а във вилата на доктор Гленхоу. На шията ми имаше превръзка, изпитвах адски болки. Но бях жив — ако това може да се нарече живот.

— Като възнаграждение за спасяването ми — продължи Джеймс с лека ирония в гласа. — Гленхоу поиска от мен да замина за Канада с мама и Джейсън. Вече не ме преследваха, защото хора, преживели обесването, биват помилвани. Но старецът се боеше, че Евън Грантъм ще се стреми към отмъщение… и най-вече, че аз жадувам да си отмъстя. Но аз исках само да науча истината за смъртта на Джулиана и се заклех във всичко свято, че ако в нея са били замесени и други хора, освен лорд Карлтън, те ще си получат заслуженото. Въпреки това заминах — заради мама и Джейсън. Събрахме, каквото можахме, от семейното имущество, и се качихме на кораб за Канада.

Мама беше крехка жена, Федра, твърде крехка за преживените изпитания. Смъртта на Джулиана, моето осъждане и екзекуция, съживяването ми и бързото заминаване — всичко това й дойде твърде много. На кораба се разболя и… мисля, че ако искаше, можеше да оздравее, но тя беше решила да умре. Двамата с Джейсън само стояхме и гледахме как майка ни умира…

Гласът на Джеймс пресекна и той обърна гръб на Федра. Дали историята беше свършила?

— Защо се върна сега, след седем години? — попита почти плахо тя. Джеймс се обърна рязко към нея и в очите му блесна ирония. — Защо? — повтори Федра, макар да знаеше отговора. Но желанието й да се е излъгала беше по-силно от всичко.

— Мисля, че е очевидно, скъпа. — Арман присви очи и лицето му потъмня. — Върнах се, за да науча истината за смъртта на сестра си и да унищожа човека, който разруши семейството ми.

— Карлтън Грантъм е мъртъв. Евън също.

— Да — отговори Джеймс с толкова мек глас, че Федра потръпна, — но Сойер Уейлин е жив и здрав.