Сюзан Копола
Маскарад (22)

22

Федра се разтрепери и се зави до брадичката. Този пронизващ студ можеше да означава само едно — че смъртта наближаваше. Страхуваше се да отвори очи и да се озове в тъмния гроб, но клепачите й се вдигнаха от само себе си.

Не видя черния мрак, от който се беше опасявала, но сивотата, в която се озова изведнъж, беше не по-малко потискаща. Постепенно мъглата се разсея и тесните каменни стени добиха очертания. Много й се искаше да се върне отново в състояние то на забрава, но разумът я принуди да си спомни.

Сигурно беше спала — не можеше да каже колко дълго. И беше сънувала лятото, което бе прекарала с Джеймс изпълнено с ослепителна светлина, която я отклони от правия път и тя се изгуби…

Федра се намръщи неразбиращо. Къде се намираше? Погледът й се плъзна по помещението, което приличаше на килия, и спря върху желязната решетка на прозорчето високо в стената. На вратата също имаше прозорче с решетка. Изведнъж истината проблесна в съзнанието й.

Бедлам. Тя беше затворена в Бедлам.

Федра простена и се обърна на другата страна. Всяко мускулче от тялото я болеше, но най-страшна беше болката в корема. Тя се опря на ръце и се опита да седне.

От напрежение й се зави свят, затова се отпусна назад и се опита да забрави и заедно с това да си спомни. Намираше се в Бедлам от нощта, когато беше паднала в езерото. Колко време беше минало оттогава? Две седмици? Или три? Месец? Не можеше да каже със сигурност.

Спомняше си за чудодейното си спасение — един от оборските ратаи я бе извадил от езерото. Всъщност не, не си спомняше, така й бяха разказали. Когато я извадили от водата, се държала като безумна и местният съдия разпоредил да я отведат в Бедлам и да я сложат в отделението на самоубийците. Никой, дори Джонатан, не й повярва, че не се е хвърлила в езерото по своя воля, а някой я е бутнал. Изобщо ситуацията беше много странна. Досега беше вярвала, че никой не може да бъде затворен в лудница или болница без съгласието на родителите си.

Всеки ден чакаше някой да дойде и да издейства освобождаването й. Да, за всичко това си спомняше съвсем ясно. Но денят, когато бе рухнала в килията си, почти се бе изличил от съзнанието й.

Федра се опита да размисли. Посетителите. Онази стара вещица Белда, надзирателката, за пореден път доведе в килията й посетители; глупака Артър Денби и метресата му Кармел. А после се появи Джонатан с ужасната новина, че не може да я освободи от затвора. Когато той си отиде, тя се опита да хапне нещо, за да не навреди на детето си.

Кашата! Кашата й е била отровна! Федра пое дълбоко въздух. Как бе могла да забрави болката, която едва не я разкъса! Сега си я спомни и стомахът й отново се преобърна.

Тя отвори очи, седна на нара и обхвана с две ръце корема си.

Ръцете й се вцепениха и тя заподозря, че се е случило нещо страшно. С мъка опипа корема си, отначало бавно и внимателно, после бързо и с отчаяната надежда да усети някакъв признак на живот. Но не усети нищо, освен болезнена празнота. Отвори уста и отчаяният й вик отекна в каменните стени.

Зад решетката се появи брадатото лице на Белда.

— Престанете с този адски шум. Какво ви стана пък сега?

— Детето ми… — изхълца Федра, обзета от безумната надежда да чуе, че подозрението й е било напразно.

Ала подигравателният смях на Белда само го потвърди.

— Пометнахте — обясни тя. — И това е добре. На света има предостатъчно копелета.

Федра нададе вик, в който нямаше нищо човешко. Дори не разбра, че беше извикала самата тя. Искаше да стане и да протегне ръце през решетката, за да издере очите на Белда, в които святкаше омраза, но се олюля и падна тежко на дъските.

Белда изчезна от прозорчето, мърморейки:

— И тази се опитва да ни убеждава, че не била луда…

Но Федра не я чу. Заровила лице в мръсната възглавница, тя избухна в отчаян плач.

Риданията, които разтърсваха тялото й, сякаш никога нямаше да престанат. Когато сълзите най-сетне пресъхна, тя вече не чувстваше нищо. Душата й беше празна като тялото. Със смъртта на нероденото й дете бе загубила и непоколебимата си воля.

Тя престана да брои часовете. Гълташе яденето си като стара парцалена кукла и не реагираше на грубите думи на Белда. След няколко дни с учудване усети приток на сили: сякаш тялото й бе взело връх над волята й да умре.

Една сутрин, докато Федра безучастно се взираше в стената, Белда влезе в килията и й хвърли някаква рокля.

— Облечете това.

Федра не й обърна внимание.

— Казах да облечете това. — Федра вдигна роклята от пода и я изтърси. — Не ме ли разбирате? Днес ви освобождават.

Федра обърна лице към стената.

— Оставете ме сама.

Но Белда вече беше започнала да разкопчава роклята й.

— Омръзнаха ми глупостите ви. Честно казано, горя от нетърпение да ви видя гърба. В Бедлам нямаме нужда от изискани дами.

Без да се колебае, тя смъкна роклята от гърба й и Федра потръпна от допира на грубите й ръце. Твърде често ги беше усещала върху себе си и знаеше, че не я очаква нищо добро. Затова облече роклята сама.

— Не мога да разбера защо изведнъж решиха да ви освободят — ръмжеше Белда. — Като че не им беше достатъчно да пуснат онази, бясната, та ще излезете и вие.

Федра не показа ни най-малък интерес, но Белда продължи да ругае.

— Онази, дето си въобразяваше, че била Мария-Антоанета, изчезна само преди няколко дни. Нямам представа как го е направила. Вероятно някой от посетителите й е помогнал. Понякога се питам кои са лудите — онези, дето са затворени тук, или хората, които се разхождат отвън.

Клатейки глава, тя напусна килията. Федра се сети, че дори не бе запитала кой ще дойде да я посети. Със сигурност не беше дядо й — доколкото си спомняше, той беше умрял.

В сърцето й се появи искрица надежда. Първото истинско чувство, което проби стената, издигната от самата нея. Джеймс. Възможно ли беше да се е върнал?

Надеждата й бе разрушена с един удар, когато вратата се отвори и в килията влезе Джонатан. Хлътналото му лице беше силно зачервено и Федар разбра, че това не беше само от хладния есенен въздух. В очите му имаше трескав, триумфален блясък.

Той улови ръката й.

— Дойдох да ви отведа вкъщи, мила моя.

Федра го погледна равнодушно, но той сякаш не забеляза липсата на благодарност. Загърна раменете й с топло палто и тя потръпна от допира на влажните, треперещи ръце.

— Елате. Искам по-бързо да излезем от това ужасно място.

Макар че се олюляваше, Федра отказа да се опре на ръката му. Той я изведе през главния вход на Бедлам, но картината, която се разкри пред очите й, не я уплаши като първия път — отворените уста, празните погледи, измършавелите ръце, които се протягаха към посетителите. Федра си спомни какво бе казала Белда за Мари и изпита кратко задоволство. Радваше се, че момичето бе успяло да избяга. Където и да беше сега, със сигурност се чувстваше по-добре, отколкото в този ад.

Когато излязоха на улицата, Федра беше изтощена до крайност. С мъка се покачи в чакащата карета на Джонатан и падна на възглавниците. През първите дни в Бедлам копнееше да види небето и да усети слънчевите лъчи върху кожата си, но сега се уплаши от светлината като ранено животно.

Каретата напредваше твърде бавно. След известно време Федра се надигна и погледна през прозореца. Когато разбра, че се движат към вътрешността на града, където цареше оживено движение, изпита нещо като гняв.

— Джонатан, това не е пътят за Хийт.

— Знам. Отиваме в моя дом. — Той избегна погледа й и Федра повярва, че знае причината.

— Докато съм била в Бедлам, дядо ми е починал, нали? — попита тихо тя.

— Н… не. — Джонатан направи трескав жест. — Но положението му е безнадеждно. Сега вие се нуждаете от помощ и аз ще се грижа за вас — както съм правил винаги.

Федра понечи да протестира, но начинът, по който Джонатан я гледаше, беше повече от смущаващ. Въпреки това не можеше да се съгласи с него.

Той се наведе към нея и стисна ръката й.

— В Хийт никога няма да сте щастлива. Сойер ви пренебрегваше безобразно… на света има толкова злини, а той не се опита да ви предпази. Първо лорд Евън, после онази Хестър Сиърли, а накрая и проклетият маркиз! Най-лошият от всички.

Федра се подразни, че беше споменал името на Джеймс редом с мисис Сиърли и Евън, и в същото време изпита страх. Напрегна ума си и разбра: Евън и мисис Сиърли бяха мъртви. Но Джеймс…

Тя усети пробождане в сърцето.

— Чували ли сте нещо за маркиза, Джонатан?

— Ами да. Той е отново в Лондон — отговори сухо Върнел.

Джеймс беше в Лондон! И сигурно се забавляваше, докато тя едва не полудя и загуби общото им дете.

— Защо не е предприел нищо, за да ме освободи? — попита невярващо тя.

— Няма от какво да се притеснявате, скъпа. Аз съм единственият, който знае къде сте.

Федра усети как при тази забележка я побиха ледени тръпки, но не можа да си обясни защо.

— Джонатан! — изрече тя с необичайно остър глас. Можеше ли да разчита на отзивчивостта му? — Но аз трябва да видя Дж… да видя маркиз дьо Верне.

— Може би някой ден… — Джонатан милваше ръцете й. — Някога ще го поканя.

На пръв поглед в движенията и думите му нямаше нищо обезпокояващо. Въпреки това Федра усети как в сърцето й се надигна необясним страх. Отначало се опита да го потисне. Не, всичко беше наред. Това беше Джонатан, спокойният, сериозен приятел. Толкова отдавна беше част от живота й. Надежден и безобиден като книгите или писалището й.

Въпреки това… когато целуна ръката й и устните му опариха кожата й, тя се отдръпна. Когато каретата спря в поредното задръстване, дори се премести към вратата.

— Много мило от ваша страна, Джонатан, че искате да се погрижите за мен, но аз имам нужда от усамотение. Предпочитам да взема файтон и да се прибера в Хийт.

Тя посегна към вратичката, но той беше по-бърз. Сграбчи ръката й и я натисна обратно на седалката. Федра остана много изненадана от силата му. Отвори уста да изкрещи, но той притисна длан върху устата й и едва не я задуши.

— Трябва да сте спокойна, скъпа моя — изрече нежно той. — Вълнението ви вреди… Знаете, че аз няма да допусна да ви се случи нещо лошо.

Каретата потегли отново. Сърцето на Федра биеше като безумно.

Беше толкова изненадана от станалото, че нямаше сили да се раздвижи, камо ли да се отбранява. Докато Джонатан притискаше устата й, тя се вгледа в лицето му. Защо беше толкова сляпа? След няколкото седмици, прекарани сред лудите в Бедлам, трябваше веднага да разпознае лудостта в тъмните очи на стария си приятел.

Докато Джонатан я водеше през тихата си къща, като я стискаше здраво за лакътя, тя се стараеше да не губи самообладание. Къде бяха слугите? Къде беше старата братовчедка на Джонатан, която сигурно щеше да й помогне? Къщата изглеждаше абсолютно празна. Федра съжали, че не се бе обърнала за помощ към кочияша или към някой минувач. Но сега беше твърде късно. По-добре да мисли как да се измъкне.

Джонатан я въведе в помещение, което й беше абсолютно непознато. Обзавеждането беше съвсем различно от другите стаи и дори сега, посред бял ден, горяха газени лампи. В средата се издигаше разкошно легло с балдахин и прозирни завеси.

Позлатената тоалетка беше отрупана с нещата, които караха всяко женско сърце да бие по-бързо: парфюми, ветрила с дръжки от слонова кост, препълнена кутия за скъпоценности. Вратите на гардероба бяха отворени и разкриваха дълга редица рокли.

Джонатан скръсти ръце под гърдите си и очаквателно присви очи. Федра потърка ръце. Беше свела поглед, за да не покаже какъв ужас изпитваше. На всички четки бяха гравирани инициалите ФБ. Отначало не откри смисъл в тях, но после разбра: ФБ означаваше Федра Върнел. Ако беше жена на Джонатан, това щеше да е монограмът й. Огледа разкошно обзаведената стая и разбра, че Джонатан я беше подготвял дълго време за нея.

Тя погледна съжалително стария си приятел и потисна желанието си да падне на леглото и да се разплаче. Точно сега не биваше да изпада в истерия. От това нямаше да има полза нито за нея, нито за него.

Той се приближи и я погледна с надежда.

— Харесва ли ви?

— Пре… прекрасно е — измънка Федра.

— Цяла година съм го правил.

— О, Джонатан — осмели се да възрази тя, — преди една година още бях съпруга на Евън.

Меката му усмивка я разтрепери.

— Това не беше особено трудно — обясни той. — Евън беше безогледен ездач, жесток към конете и към хората. След като ми разказахте какво е направил с книгите ви, реших, че повече няма да ви измъчва. Трябваше да се намеся и се намесих.

— Но смъртта на Евън беше злополука — възрази дрезгаво Федра.

— Не съвсем, скъпа моя. О, да, той сам беше виновен за смъртта си. Аз само го подтикнах да излезе на езда и предложих посоката. Когато стигнахме до каменната стена, аз се обърнах, но той прояви лекомислие и се опита да я прескочи. Плугът го чакаше. Но, както казах, всичко стана по негова вина.

Джонатан говореше за планираното убийство, сякаш беше нещо съвсем естествено. Федра закри очите си. Това беше кошмар, от който не можеше да се събуди.

— Очаквах, че всичко ще се подреди според желанията ми — продължи с въздишка Джонатан и в гласа му звънна обвинение.

— Но тогава вие започнахте да пишете статии под името Гудфелоу. Мразех това ваше занимание. Знаех, че онази стара жена ще ви разкрие, и чаках със страх този ден.

— Каква стара жена? — попита с треперещ глас Федра.

— Онази Хестър Сиърли, естествено. Тя вечно душеше в стаята ви. Ужасна личност. Колко пъти казвах на Сойер да я уволни.

Но дядо й не му е обърнал внимание. Никой никога не обръщаше внимание на Джонатан, включително и тя. Може би тъкмо там е причината, каза си с болка Федра. Усети как коленете й омекнаха и се отпусна на стола пред тоалетката. Макар че се страхуваше да чуе следващите му признания, тя знаеше, че беше по-добре да го остави да говори. Поддържаше я плахата надежда, че някой — може би слуга или старата братовчедка, — ще се върне вкъщи и ще й помогне.

— Значи Хестър е знаела кой е Робин Гудфелоу? — Федра се учуди на спокойния си глас. Все едно разговаряше с Джонатан на масата за чай. Както някога.

— Да, Хестър намери ръкописите ви и поиска пари, за да мълчи. Първо решила да иде при Сойер, но знаеше колко съм привързан към вас, затова дойде при мен.

Федра си спомни нощния разговор между Хестър и непознатия мъж в градината. Значи това е бил Джонатан, не Джеймс. Тя разтвори едно ветрило с надеждата, че ще й помогне да скрие нервността си.

— Тогава ли решихте да я убиете?

Джонатан я погледна засегнато.

— Не съм искал да я убия, скъпа. Плащах й редовно, за да мълчи. Само че тя беше прекалено алчна. Всеки път повтаряше, че това било само началото. Знаех, че не мога да разчитам на нея и че няма да ни остави на мира. Грешката беше само нейна.

Един ден бяхме в кухнята и когато се обърна с гръб към мен, разбрах, че трябва да направя нещо, за да спра тази алчна вещица. Край печката видях няколко цепеници. Една от тях ми се стори много подходяща.

Федра потрепери от ужас. Джонатан очевидно се гордееше със себе си.

— Никога в живота си не съм бил толкова бърз. Но тогава се сетих, че трябва да представя случилото се като злополука или самоубийство. Затова я отнесох на тавана и я хвърлих от прозореца.

Федра бързо отмести поглед. Трепереше с цялото си тяло. Джонатан сложи ръка на рамото й.

— Такова облекчение изпитах, когато спряхте да пишете. Но най-страшното бяха бунтовете и Джесъм. Подслушах го в кафенето, когато заплаши, че ако го арестуват, ще разкрие кой е Робин Гудфелоу… за да спаси мръсната си кожа.

Федра мрачно си помисли, че Джесъм е имал късмет. Беше цяло чудо, че Джонатан не е посегнал на живота му. Внезапно в ума й проблесна ужасяваща мисъл и тя скочи.

— Вие! Вие сте откраднали ръкописите ми, подпечатали сте ги с печата на дядо ми и сте ги предали на Джесъм.

Обвинението го развълнува.

— Това беше единственото, което можех да направя. Иначе трябваше да убия Джесъм. Мразех мисълта, че ще обвиня Сойер, но вашето щастие беше преди всичко друго. Бях готов да унищожа всеки, който заплашва сигурността ви.

Федра му обърна гръб. Страстта в думите му я уплаши. Пристъпи към прозореца и дръпна завесите с надеждата да види улицата или поне градината. Вместо това за рамката на прозореца беше закрепена дървена стена, на която беше нарисувана гора. Значи и тук беше затворница като в Бедлам — само дето надзирателят й беше луд. Тя стисна ръце в юмруци, защото беше готова да заудря истерично по дървото.

Джонатан застана зад нея и помоли:

— Не се отвръщайте от мен, Федра. Трябва да разберете, че правех всичко за ваше добро. Никога не бих ви наранил. Най-трудното от всичко беше да ви помогна да се отървете от детето.

Федра спря да диша. Кръвта се отдръпна от лицето й.

— Джонатан…

Той изобщо не обърна внимание на плахата й молба да сложи край на тези ужасяващи признания и да й каже, че всичко това е било само лош сън.

— Смятах, че студената вода ще е достатъчна. Че шокът иде убие бебето. Знаех, че плувате отлично и няма да се удавите, пък и нали бях наблизо. — Той поклати загрижено глава. — Но не успях. Знаех, че щом оздравеете, ще се върнете в Ирландия, затова реших, че е най-добре да ви затворя някъде, докато реша какво да правя.

Федра с ужас, си спомни как Джонатан многократно й беше разказвал, че давал щедри дарения на различни благотворителни организации. Сойер Уейлин постоянно го упрекваше, че хвърля парите си на вятъра. Сигурно между тези благотворителни заведения е бил и Бедлам.

— Давате ли пари за Бедлам?

— Разбира се, че давам. Затова не ми беше трудно да уредя приемането ви там. Надявах се да загубите детето си по естествен път, но не стана. Тогава не ми остана друг изход, освен да сложа в кашата ви една билка… На всяка цена трябваше да ви освободя от детето на греха.

Федра захапа кокалчетата на пръстите си толкова силно, че потече кръв. Не изпитваше гняв към мъж, който бе убил детето й, само ужас от жестоката логика на този болен мозък.

Джонатан направи крачка към нея и тя се отдръпна рязко. Но той само помилва бузата й.

— Сега трябва да забравите всичко, Федра. Тук сте на сигурно място. Никой няма да ви намери.

О, не, изплака вътрешно тя, това не може да е вярно. Джеймс. Нали Джонатан беше споменал, че Джеймс е питал за нея? Тя сведе глава, за да не издаде единствената си надежда, но Джонатан отгатна мислите й с наивната сигурност на лудия.

— Никой — повтори той. — Дори маркиз дьо Верне. Аз ще се погрижа да го обезвредя.

Сърцето й заби като безумно. Страхът я давеше.

— Какво ще направите?

— Не се притеснявайте. — Той я целуна бегло по устата. — Сега трябва да си починете. Изглеждате изтощена.

Когато Джонатан се обърна да излезе от стаята, Федра понечи да се хвърли върху него, но бързо разбра, че няма да постигне нищо. Трябваше да остане спокойна. Животът на Джеймс зависеше от поведението й. Джонатан замисляше нещо и Джеймс със сигурност щеше да се хване на въдицата му. Никой не подозираше винаги любезния и притеснителен Джонатан. Евън и Хестър Сиърли вече бяха платили с живота си за доверчивостта си.

Федра преодоля отвращението си и улови ръката му.

— Джонатан… искам да ви помогна да унищожите маркиза.

Той стисна ръката й със снизходителна усмивка.

— Няма да го допусна. Не искам да се вълнувате.

— О, но аз го мразя! — Страхът придаде искреност на думите й. — Той ме прелъсти и изчезна. Ако ми откажете, никога няма да си възвърна душевния мир… и да бъда щастлива с вас.

В челото на Джонатан се вряза дълбока бръчка. Сърцето й спря да бие. Дали щеше да го измами? Сигурно не. Но той кимна сериозно и каза:

— Много добре, мила. Ще ви кажа, когато се стигне дотам.

— Джонатан! — извика умолително тя, но той вече бе излязъл от стаята и заключваше отвън.

Федра не успя да запази самообладание. Задърпа бравата, но бързо разбра, че няма смисъл. Хвърли се към прозореца, заудря с юмруци по дървото, после се опитала разхлаби летвите. Напразно. Очевидно Джонатан се беше погрижил да не оставя в стаята й нищо, което би й помогнало да се освободи.

Беше направил всичко необходимо, за да я отдели от света. Нямаше никаква възможност да избяга от помещението или поне да обърне вниманието на някого върху себе си. Значи можеше само да чака — ако и тя не полудееше, преди Джонатан да се върне.

Федра се върна мислено в миналото, опитвайки се да разбере с какво беше допринесла за лудостта на Джонатан. Дали беше събудила в сърцето му фалшиви надежди, като беше рискувала живота си за него, докато той боледуваше от едра шарка? Дали се беше държала с него твърде приятелски? Или твърде студено? Дали щеше да бъде по-добре или по-лошо, ако беше…

Тя се отпусна на леглото и скри лице във възглавниците. Не можеше да си представи, че я очаква нещо още по-страшно. Нямаше представа колко часа бяха минали, преди щракването на вратата да възвести завръщането на Джонатан.

Когато вдигна глава да го погледне, Федра видя лицето си в огледалото. Лицето й беше смъртнобледо, косата й ужасно разрошена. За разлика от нея Джонатан беше безупречно облечен, с пригладени коси. Всеки, който ги видеше, щеше да сметне, че лудата е тя, а не той, и тя не можеше да му се сърди.

— Време е мила моя — проговори сериозно Джонатан и учтиво й подаде ръка, за да я придружи надолу по стълбата.

Отведе я в малкия салон. В камината гореше огън, докато останалата част от къщата беше тъмна и тиха. Свещниците бяха подредени акуратно и помещението сякаш беше приготвено за траурна церемония.

— Маркизът ще дойде много скоро — каза Джонатан. — Съобщих му, че имам вест от вас.

Федра с мъка скриваше страха си. Първо трябваше да узнае какво беше замислил Джонатан, за да си състави някакъв план. Той я отведе до бюфета и й показа голяма кристална кана, която изглеждаше пълна с вода.

— Чист витриол — обясни с усмивка той. — Разредих я малко и я добавих към това вино.

Джонатан вдигна една пълна гарафа.

— Подлите търговци постоянно го правят, за да придадат на жалките си вина по-добър цвят и по-голяма плътност. В тази гарафа има малко повечко от нормалното. Негово благородие ще умре от несръчно обработено испанско вино.

Федра се вгледа страхливо в стъклената гарафа. Виното беше наситено червено и искреше. Смъртта беше скрита в толкова примамлива форма…

Джонатан нареди гарафата и чашите на масичката за чай и посегна към ръката й.

— Вие ще чакате в съседната стая зад вратата. Оттам ще можете да видите всичко. Много скоро ще получите удовлетворение, мила моя.

Очите му заблестяха и той добави:

— Смъртта ще бъде много мъчителна, но маркизът ще получи само онова, което заслужава. Тогава вече никой няма да стои на пътя ни, любов моя.

Когато Джонатан вдигна ръка да я помилва по бузата, Федра потрепери от отвращение. Зарадва се, когато той я поведе към трапезарията. Надяваше се да затвори вратата, за да може тя да се измъкне през някой от високите прозорци и да предупреди Джеймс. Ала Джонатан я наблюдаваше постоянно — дали защото й се възхищаваше, или защото й нямаше доверие, Федра не знаеше: Каквато и причина да имаше, той не я изпусна от очи пито за миг, макар че трябваше да чакат почти половин час.

Нервите й бяха опънати до скъсване. Най-сетне някой почука силно на входната врата. Джонатан вдигна пръст към устните си, за да й даде да разбере, че не бива да се издава, и затвори вратата към трапезарията. Тя чу бързите му стъпки да се отдалечават към входната врата.

Федра се обърна рязко, макар да знаеше, че вече е твърде късно. Дори да успееше да се измъкне през някой прозорец и да заобиколи къщата, нямаше да настигне Джеймс.

Когато чукче Джонатан се завръща, тя отвори предпазливо вратата и надникна в салона.

Извърнат назад, Джонатан покани госта си:

— Влезте и се стоплете пред камината. Ще ви предложа и чаша вино.

Появи се Джеймс, нетърпеливо сваляйки ръкавиците си. Сърцето на Федра се сви от страх, но радостта да го види отново беше още по-силна.

Без да съзнава какво прави, тя нададе силен вик, отвори вратата и се втурна към него. Хвърли се в ръцете му и погледна дълбоко в смаяните му очи.

— Федра! Слава богу — проговори задавено той. — Едва не полудях. Толкова време те търсих…

Тя се притисна към силните му гърди и от устата й потекоха несвързани думи.

— Джеймс, бъди нащрек. Джонатан… той е луд… той…

Ала Джеймс нямаше време да разбере смисъла на думите й, защото тъжният глас на Джонатан я прекъсна:

— Не биваше да правите това, Федра. Сега всичко стана много по-трудно.

Без да я пуска, Джеймс се обърна. Слава богу, думите й го бяха накарали да застане нащрек. Федра успя да види как извади отнякъде шпага. Острието блесна, но блясъкът му не беше по-смъртоносен от фанатичните искри в очите на Джонатан.

С невероятно спокойствие, Джеймс отстрани Федра и проговори учтиво и дори приятелски:

— По-добре оставете оръжието, мистър Върнел.

Джонатан направи крачка към него и очите му засвяткаха диво. Федра знаеше, че той ще прониже Джонатан, и застана пред него, за да го защити.

Джеймс я бутна настрана и изсъска в ухото й:

— Махни се оттук! — В следващата секунда Джонатан нанесе удар. Но Джеймс беше по-бърз. Избегна удара и се скри зад високото кресло. Федра следеше сцената с разширени от ужас очи.

Защо Джеймс не изваждаше шпагата си? Погледът й се стрелна към мястото, където трябваше да виси оръжието му, и сърцето й спря да бие. Джеймс беше дошъл невъоръжен!

Отчаяна, тя опита да спре Джонатан. Но той я блъсна така брутално, че тя се строполи върху масичката за чай. Чашите и гарафата паднаха и отровното вино оцвети килима в кървавочервено.

Джеймс се отдръпна по-далеч от смъртоносното острие. Джонатан нападаше като бесен.

— Негодник! — крещеше той и гласът му пресекваше от хълцания. — Вие… веднъж наранихте Федра, но никога повече няма да го направите. Аз ще я закрилям — както винаги съм правил.

Той нанесе нов удар, но Джеймс успя да го избегне.

Федра успя да се изправи и видя, че Джеймс стоеше на средата на стаята.

— Успокойте се, Джонатан — помоли меко той. — Хайде да обсъдим случая на спокойствие.

Джонатан се хвърли напред и този път шпагата улучи палтото на Джеймс.

Джеймс отстъпи към бюфета. За да спре връхлитащия Джонатан, той грабна кристалната кана и я изля върху лицето му.

Лудият нададе ужасяващ вик и изпусна шпагата. Свлече се на колене и заудря очите си като обезумял.

— Какво стана? — попита задъхано Джеймс. В погледа му се четеше ужас и объркване.

— Киселина — отговори кратко тя и посочи каната, която Джеймс все още стискаше в ръката си. — В каната има киселина.

Джеймс изруга ядно и остави каната на бюфета. Хвърли се към Джонатан и се опита да го притисне към земята и да му попречи да издере обгореното си лице.

— Вода! Веднага донеси студена вода! — заповяда глухо той.

Федра стоеше като вцепенена.

— Тичай, по дяволите! — изрева той и Федра изскочи от стаята.

 

 

Часове по-късно следите от борбата в салона все още не бяха разчистени. Отровното вино беше образувало голяма червена локва на килима, никой не се беше погрижил да изправи преобърнатата маса и да събере чашите. Джеймс седеше на ръба на дивана, скрил лице в ръцете си. Очакваха да се върне лекарят, който преглеждаше Джонатан.

Федра се премести по-близо до Джеймс и сложи ръка върху неподвижното му рамо. В стаята се чуваше само пращенето на огъня в камината.

— Сляп — прошепна задавено Джеймс. — По дяволите, той ще остане сляп!

Федра приглади влажните кестеняви къдрици от челото му.

— Ти не си виновен. Нямаше как да знаеш, че в каната има витриол. Джонатан сам я е напълнил, не ти.

— Нещастникът е луд. Аз исках само да го спра, не… — Джеймс млъкна рязко и се изправи.

Федра напразно се опита да преглътне заседналата в гърлото и буца. Ето какъв беше мъжът, когото някога беше смятала за безчувствен. В сърцето на Джеймс Летингтън бушуваше истинска буря от дълбоки и искрени чувства.

Когато откъм входа се чу шум, двамата се обърнаха като по команда от вратата, където трябваше да се появи лекарят.

— Джейми? — извика някой с ясно изразен ирландски диалект. Вратата на салона се отвори с трясък и на прага застана висок, слаб мъж с разбъркана тъмна грива.

— Джеймс? Къде изчезна, по дяволите? Чаках те цяла вечност.

Като видя Федра, Джили спря като закован.

— Фе? Божичко, Фе! — Хвърли се към братовчедка си и я грабна в прегръдката си, шепнейки нещо неразбрано. За малко да я задуши. — Майчице, Фе! Вече бях готов да повярвам, че този път онази с косата наистина те е отнесла.

Федра се засмя през сълзи и отговори, че все още се радва на добро здраве. Джили я хвана за раменете и я раздруса здраво.

— Как посмя просто да изчезнеш? Какво си въобразяваше? Знаеш ли какъв страх брахме за теб? Къде беше, по дяволите?

Федра отстъпи крачка назад и лицето й потъмня.

— Това е дълга история — отговори с нежелание тя. Не беше сигурна, че някога ще събере достатъчно сили да им разкаже подробностите.

Погледът на Джили се плъзна изпитателно към напрегнатото лице на Джеймс. След като постави преобърнатата маса на мястото й, той попита възбудено:

— Какво, за бога, е станало тук? Къде е Джонатан? — И продължи, без да дочака отговор: — Вижте, явно е, че няма да си тръгнем скоро оттук. Джулиана е навън, в каретата. Ще ида да я доведа.

— Джулиана! — извика зарадвано Федра. В цялото вълнение на последните часове беше забравила да попита Джеймс намерил ли е сестра си. Ала преди да е попитала за подробности, Джеймс изфуча на Джили:

— Защо си я довел тук?

— А какво според теб трябваше да направя? Не можех да я оставя сама, след като ти изведнъж изчезна, без да ми кажеш какво възнамеряваш.

Джеймс сърдито му обърна гръб.

— Добре де, доведи я — съгласи се неохотно той.

Когато Джили излезе бързешком от салона, Федра се обърна възбудено към Джеймс:

— Значи си я намерил? И как беше… искам да кажа, как е тя?

— Ей сега ще я видиш.

Ожесточението в гласа му й каза всичко. Треперейки, тя зачака връщането на Джили.

Когато братовчед й влезе в салона, на ръката му висеше дребно, слабичко момиче. Русата коса и празните сини очи бяха почти закрити от качулката на наметката й.

Поздравителните думи заседнаха в гърлото на Федра и тя зяпна момичето, сякаш виждаше пред себе си призрак.

— Фе — проговори сериозно Джили, — ще позволиш ли да ти представя мис Джулиана Летингтън?

Федра го бутна грубичко настрана и отметна качулката на момичето, за да види по-добре треперещото бледо лице.

— Велики боже! — изплака тя. — Това е Мари!