Сюзан Копола
Маскарад (19)

19

Федра скочи от креслото и лицето й пламна.

— Не Сойер Уейлин! — изкрещя тя. — Ти заплашваш дядо ми!

— Няма защо да ми напомняш — отговори кратко Джеймс. — Много съжалявам, но…

Федра умолително протегна ръце.

— Разбирам, че мразиш Евън и баща му, разбирам желанието ти да отмъстиш, но…

— Евън е мъртъв. — Съжалението в гласа на Джеймс беше очевидно.

— Сега си пренесъл целия си гняв върху дядо ми. — Федра сведе глава към пода. — А може би… и към мен.

— Не! Никога не бих ти причинил болка. Трябва да ми повярваш. По дяволите, Федра! Ти също си жертва на коварните му планове. Той те омъжи за дявол!

— Но на теб не е направил нищо!

— Той е бил част от всичко — от плана за унищожението на семейството ми. Проклет да е! — изсъска Джеймс. — Не можеш ли да разбереш?

Федра енергично поклати глава.

— Онова, което се случи между мен и Карлтън, стана в неговия дом. Убеден съм, че е видял сблъсъка ни. Само се е престорил, че е дошъл късно. Не се появи пред съда, но е насъскал Евън да изрече лъжите си. Сигурно той е виновен за показанията му.

— Но… — заекна Федра. — Дядо ми не е имал причина…

— Така ли? — Гласът на Джеймс я пронизваше безмилостно. — Ако е бил посветен в плана на лорд Карлтън да отвлече сестра ми, значи е имал всички основания да избягва въпросите за изчезването й. Освен това му е било необходимо да ме обезвреди.

Федра отвори уста да възрази, но не беше в състояние да произнесе нито дума. Знаеше, че дядо й е безогледен, но той се придържаше стриктно към своите специфични представи за честност и почтеност. Ала на преден план беше стремежът му да осигури за семейството си благородническа титла. Дали старият хитрец беше готов да разруши живота на едно младо момиче и да види брат й на бесилката, за да осъществи желанието на живота си? Подозрението заплашваше да я убие. Тя притисна ръка към устата си от отчаяние й стана лошо.

Въпреки това главата й тревога беше за Джеймс. Това не беше нейният любим — този човек гореше от омраза и жажда за мъст.

Тя отиде при него и се притисна до гърба му.

— Значи си прекарал последните седем години от живота си в коване на планове как да си отмъстиш на жалкия слабак Евън и на един измъчван от подагра старец?

— Не. — На лицето му се появи измъчена усмивка, но очите му останаха студени. — През изминалите седем години ловях животни с ценна кожа и забогатях. И аз като брат си се опитвах да погреба миналото, но не съм замесен от същото тесто като Джейсън. Не мога да забравя нищо, макар че наистина се постарах. Омразата ми ставаше все по-силна, докато най-сетне Арман каза…

— Арман? — прекъсна го смаяно Федра.

— Партньорът ми. Заедно залагахме капаните. Той е почтеният маркиз дьо Верне. Дребен французин с криви крака, който не понася коприната и кадифето. Той презира титлата си толкова силно, колкото дядо ти я желае.

— Значи си откраднал самоличността му? — попита обвинително тя.

— Нищо не съм откраднал. Той ми я зае. Той е изключително практичен човек. Именно той измисли плана за завръщането ми. Заяви ми, че е най-добре да се предреша като маркиз, защото това ще ми отвори всички врати. Каза ми, че съм длъжен да разкрия истината за смъртта на сестра си, да убия враговете си и да продължа да живея. — Начинът, по който Джеймс изброяваше заръките на французина, уплаши Федра до смърт. Той продължи безстрастно: — Имах късмет, че Евън беше вече мъртъв. Останалият свят бе забравил Джеймс Летингтън, но той щеше да си спомни. Остана само дядо ти. Рискувах много, като се запознах с него в ролята на маркиз Верне. Но той ме бе видял само за малко в нощта на злополуката, а и не е очаквал мъртвият да възкръсне. Не беше трудно да го заговоря в любимото му кафене, да го полаская с вниманието на изискан благородник и да завоювам доверието му.

— И какво откри? — попита Федра. — Имаш ли доказателство, че дядо ми е участвал в убийството на сестра ти?

— Не — призна глухо Джеймс. — Но имах достатъчно случаи да видя с каква безогледност се отнася към хората. Помниш ли бедния Уилкинс? Това ме убеди, че той е бил способен да помогне на Карлтън да се освободи от сестра ми.

— О, Джеймс! — изплака Федра. — Нима си готов да убиеш дядо ми само въз основа на тези подозрения?

Ако имаше сила, тя щеше да го сграбчи за раменете и да го раздруса, за да го освободи от лудостта. Но можеше само да го прониже с гневен поглед.

— Защо искаш отново да те изправят пред съда по обвинение в убийство?

— Научих се да действам по-изискано — процеди през зъби Джеймс и Федра се уплаши още повече. — Прегледах документите на Уейлин, осведомих се за ролята му в парламента. Ще намеря нещо, което ще го унищожи. Не искам да умре. Искам до края на живота си да страда, както страдах аз.

— И какво, по дяволите, смяташ да… — Федра млъкна рязко, защото в главата й се бе появила ужасна мисъл. — Божичко, ти вече си намерил начина, нали? Самата аз ти го показах — онази сутрин, когато ти разказах, че съм Робин Гудфелоу.

— Да, по дяволите! — Джеймс се отдалечи от нея и застана пред прозореца. — Авторката на революционните писания е внучка на Сойер Уейлин и очевидно получава важната информация от него. Скандалът щеше да е достатъчен да го унищожи. Щеше да загуби мястото си в парламента. — Джеймс въздъхна тежко. — Точно такова нещо търсех! Но сега не мога да го използвам срещу него…

— Много съжалявам, че съм пречка за плана ти — отговори гневно Федра. — Колко неудобно, че се върнах от Бат.

— Моля те, Федра! — извика сърдито Джеймс. — Добре знаеш, че нямах предвид това. Трябва да признаеш, че цялата история е абсурдна. Намерих жената, която ме дари с любовта си и събуди желанието ми за живот — и в същото време тази жена ми пречи да изпълня задачата на живота си и да намеря вътрешен мир.

— Аз виждам само едно — че по този път, по който си тръгнал, никога няма да намериш душевен мир. — Федра застана пред него, взе лицето му между ръцете си и го погледна право в очите. Гласът й прозвуча умолително: — Джеймс, моля те, откажи се! Остави дядо ми да умре спокойно.

Той свали ръцете й и отговори:

— Нямах представа, че изпитваш толкова силна привързаност към Сойер Уейлин. Наистина ли искаш да го спасиш?

— Не искам да спася него, а теб. Само ако можеше да видиш лицето си, докато говореше за отмъщение! Черти, застинали в студена маска, докато очите ти горяха в треска. — Тя сведе поглед. — Страх ме беше да те гледам.

Думите й не оказаха желаното въздействие. Джеймс й обърна гръб и се затвори в себе си. Федра вече не можеше да чете мислите му. Онова, което беше изстрадал, беше достатъчно да унищожи повечето мъже. Фактът, че бе оцелял и не беше полудял, беше доказателство за силата на волята му.

Федра го обичаше твърде силно, за да го остави сам в отчаянието му. Последва го и го подръпна за ръкава. Той не я отблъсна, но в този момент беше много по-далече от нея, отколкото вечерта, когато се срещнаха за първи път.

— Джеймс, моят дядо те е наранил дълбоко — заговори тихо и търпеливо Федра. — Признавам, все още не мога да повярвам, че е замесен в смъртта на Джулиана. Иска ми се да намериш друг начин да си отмъстиш.

Той се обърна и я погледна ожесточено.

— Какво имаш предвид?

Федра не беше съвсем сигурна, но мисълта, обсебила съзнанието й, не й даваше мира.

— Най-голямото наказание за дядо ми би било да му отнемат внучката.

Лицето му се отпусна, но на челото се вдълба бръчка.

— Май не разбирам какво искаш да кажеш.

— Аз те моля да напуснеш Лондон и да забравиш защо си дошъл тук. Моля те да пощадиш дядо ми. В замяна ти предлагам себе си. Готова съм да дойда с теб, където и да отидеш. — Федра бе изрекла предложението си предизвикателно, но сега с мъка скриваше страха си от реакцията му.

Джеймс я гледа дълго, без да помръдне. Нито мускулче не трепваше по лицето му.

— Ти искаш… — изрече бавно и отчетливо той — да дойдеш с мен в Канада?

— Да, в Канада или където и да било другаде. Ще дойда с теб и в ада, ако решиш да ме заведеш там.

Очите му все повече се разширяваха, сякаш не можеше да повярва в чутото.

— Наистина ли ми вярваш безусловно? Наистина ли си готова да захвърлиш всичко — мечтата за независимост, — за да сложиш живота си в ръцете ми?

— Да, готова съм. Защото те обичам повече от всичко на света. — Федра се стараеше да говори твърдо и убедено, но вътрешно умираше от страх, че той всеки момент ще й се изсмее. Ала той засия и съмненията й се разпръснаха. Арман заприлича на затворник, който след много години в подземието е излязъл за първи път на дневна светлина.

— О, Федра! — въздъхна той и я прегърна.

— Достатъчно ли е това за теб? — попита задъхано тя.

— Това е сън! Дано не се събудя. — Той я отдалечи малко от себе си и я погледна със съмнение. — Сериозно ли говориш? Наистина ли ще направиш това от любов към мен, а не за да спасиш стария негодник?

Федра притисна устни към неговите, за да спре съмненията му.

— Тръгвам с теб, защото без теб ще умра.

— Не съзнаваш ли, че не мога да ти предложа дом като този? — Джеймс посочи позлатеното великолепие, което ги заобикаляше. — Канада е сурова страна, в Америка бушува война и рано или късно ще стигне и до нас.

Федра отново го целуна.

— Когато съм с теб, нищо друго няма значение. — Тя избухна в тих смях. — За мен ще бъде истинско предизвикателство да убедя канадските ти приятели, че са на грешната страна във войната.

Джеймс дълго я гледа мълчаливо, притискайки я към себе си, сякаш можеше всеки момент да му се изплъзне. Когато я целуна нежно, Федра отново усети копнежа и желанието, които дълго време беше потискал.

Той я целуваше все по-жадно, сякаш никога нямаше да я пусне. Накрая я отнесе на леглото, за да подпечата обещанието, което си бяха дали.

Съблече я бавно, с нежни милувки. Когато легна до нея и я обгърна с топлото си, мускулесто тяло, Федра се забрави от любов. Той я милваше и целуваше с безкрайна нежност, сякаш тя беше подарък, който той не се осмеляваше да приеме.

Федра го прегърна и целуна белега на шията му, единствения видим знак за страданията му. Той я положи върху меките възглавници и зарови лице в косите й. Топлият му дъх опари ухото й, когато пошепна страстно:

— Кажи го отново. Кажи, че си моя.

— О, да — отговори уверено тя. — Твоя завинаги.

Когато Джеймс проникна в нея, Федра простена тихо. Той се задвижи бавно и ритмично и кръвта забуча в ушите й. Тя се довери изцяло на движенията му и го последва в морето на погребаните мечти. Двамата дълго се носиха по необузданите тъмни вълни, докато стигнаха върха и се озоваха на далечен пустинен бряг.

Джеймс я държа още дълго в обятията си. Щастлива, тя се притискаше до него, изпълнена с радост, но и със страх от силната му воля.

— Заклевам се, че никога няма да ти липсва нищо и няма да съжаляваш за избора си — пошепна той в мрака.

— Стига, любов моя. — Федра се сгуши на рамото му. Джеймс не биваше да говори за съжаление. Но тя се страхуваше по-скоро, че той ще съжалява за съгласието си да я приеме. Дали любовта й беше достатъчно силна, за да го опази от желанието за мъст? Ами ако дойдеше време, когато желанието да отмъсти победи копнежа му към нея?

Не, каза си убедено тя. Любовта й щеше да преодолее всички трудности.

Джеймс й обясни, че има нужда от известно време, за да уреди отплаването. Когато най-сетне дойде денят, преди да заминат, нервите на Федра бяха опънати до скъсване.

Докато денят минаваше, тя непрестанно се люшкаше между сълзите и смеха. Слънцето бавно залезе и потопи стаята й в розова и кехлибарена светлина. Докато Луси връзваше сатенената фуста, господарката й се местеше неспокойно.

— Още само секунда, милейди — помоли момичето и затегна колана. — Ето, готова съм. — Тя спусна фустата върху кринолина от китови кости и помогна на Федра да облече скъпа рокля от зелена италианска коприна.

— Прекрасно изглеждате, милейди — въздъхна момичето. — Тази вечер сте красива… като булка.

Федра погледна уплашено камериерката си. Но лицето на момичето беше весело и безгрижно както винаги и тя се успокои. Не беше възможно Луси да е узнала нещо за плана за бягство.

Федра се погледна в огледалото и разбра защо Луси беше толкова възхитена: изглеждаше бледа като уплашено младо момиче преди деня на сватбата. На бузите й бяха избили трескави червени петна, а цветът на роклята подчертаваше искрите в зелените й очи.

Докато Луси четкаше косата й, Федра си заповяда да се овладее. Припомни си подробностите на плана и се усмихна. Тази вечер щяха да отидат с дядо й на опера. Там Федра щеше да припадне и тъй като дядо й нямаше да си направи труда да й помогне, Джеймс щеше да я изведе на чист въздух. И тогава двамата щяха да се качат в каретата, наета от него, и да потеглят в нощта — към Портсмут. На разсъмване корабът щеше да отплава и брегът на Англия да изчезне завинаги в здрача.

Колко прост план. Какво би могло да се обърка? Въпреки това ръцете й трепереха, докато слагаше ръкавиците. Опита се да забрави съмненията, които я измъчваха, и се запита какво ли щеше да стори дядо й, когато откриеше, че нито тя, нито Джеймс са се върнали вкъщи след представлението. Дали щеше да ги преследва или просто щеше да преглътне случилото си и да си въобрази, че внучката му е избягала с маркиз дьо Верне? Но мисълта, че много скоро щеше да разкрие истината и че щеше да я научи от други, злонамерени хора, я засегна неприятно.

Макар да се опита да се пребори с подлата мисъл, тя си каза, че е твърде странно, дето Джеймс се съгласи доброволно с този план. Наистина ли беше убеден, че това е най-добрият начин да си отмъсти на Сойер Уейлин? Изчезването на единствената му внучка щеше да разруши завинаги мечтата му да осигури благородническа титла на семейството му. Федра беше последният член на семейството и старецът щеше да прекара остатъка от дните си в самота и разочарование.

Въпреки всичко, което и беше причинил, Федра изпита съжаление към дядо си. Но веднага се укори за подозренията си, че Джеймс целеше тъкмо това, когато прие предложението й да замине с него.

Не, каза си енергично тя. Радостта, която бе озарила лицето му, не беше от това, че е намерил начин да отмъсти на стария си враг, а от мисълта, че им предстои да прекарат живота си заедно.

Луси вдигна косата на Федра в изкусна прическа и я напръска с розова вода. На рамото с цвят на слонова кост падаше само един червено-рус кичур.

— Още не му е дошла модата, но вие ще я въведете — заяви камериерката, доволна от работата си.

Федра се огледа и се обърна към Луси. Момичето беше винаги лоялно и готово да я подкрепи. Изпълняваше нарежданията й, без да задава въпроси, понякога дори лъжеше, за да я прикрие. Обзета от топла благодарност, Федра стана и прегърна камериерката си.

— Не знам как ще се справям без теб, Луси — изрече дрезгаво тя. — Толкова много ми помагаш.

Момичето се изчерви от радост и я погледна учудено.

— Аз… благодаря ви, милейди. Надявам се да ви служа още дълги години.

— Да, естествено — побърза да отговори Федра. — Тази вечер не е нужно да оставаш будна и да ме чакаш.

Никога вече, добави наум тя. Въпреки че се радваше на предстоящото заминаване, тази дума я натъжи. Луси й пожела приятно прекарване и излезе безшумно от стаята. Федра потърси нещо да отклони вниманието си.

Когато застана с Джеймс на палубата и се опра на силното му рамо, ще забравя тъгата си, каза си решително тя. Съмненията и потиснатостта я обземаха само когато твърде дълго оставаше сама.

Тя се опита да победи нервността си с практични размишления. Джеймс й беше донесъл малък куфар и тя беше събрала в него малкото вещи, на които държеше.

Федра отвори кутийката си за скъпоценности и огледа съдържанието й. Повечето искрящи накити не означаваха нищо за нея. Извади колебливо перлената огърлица, която наскоро й бе подарил Сойер Уейлин, и я вдигна към шията си.

Блясъкът на перлите угасна, когато си припомни измъченото лице на Джеймс и увереността му, че мълчанието на дядо й е помогнало да го пратят на бесилката.

Сякаш част от огорчението му се бе промъкнало в сърцето й и тя решително остави огърлицата на мястото й. Единственият накит, който щеше да вземе със себе си в далечната Канада, беше един овален медальон.

Украшението беше съвсем скромно, но Федра го ценеше високо, защото беше подарък от Джили. Два дни преди да замине от Ирландия за Англия, за да се омъжи за Евън, той го бе сложил в скута й с подигравателната забележка: „Можеш спокойно да го носиш, скъпа, платил съм го.“

Ръката на Федра потрепери, когато отвори капачето и погледна в празната вдлъбнатина. Очите й се напълниха със сълзи.

— Върви по дяволите, Патрик Джилхъли Фицхърст. Защо не си се сетил да сложиш вътре портретчето си?

Тя затвори медальона и си каза, че това не е най-важното. Винаги щеше да носи в сърцето си спомена за черната къдрава коса и засмените зелени очи. Най-страшното в плана й беше, че не можеше да каже сбогом на Джили. През последните дни беше положила огромни усилия да го държи далече от Хийт. Помоли го да я посещава само когато тя го повика. Стигна дотам да го излъже, че Джеймс Летингтън е напуснал Хийт, че просто е изчезнал. И непрестанно го уверяваше, че е добре.

Боеше се да се изправи очи в очи с братовчед си, защото знаеше, че ще рухне и ще издаде плановете си. Много добре си представяше реакцията на Джили. Той щеше по-скоро да убие Джеймс, отколкото да й позволи да замине с мъжа, когото считаше за опасен.

Значи тя нямаше друга възможност, освен да се измъкне тайно и просто да остави писмо на Джили, в което да го помоли да я разбере и да не се страхува за нея. Кой знае, може би един ден щяха да се срещнат пак…

Федра изтри очите си и сложи медальона на шията си. Огледа спалнята си, но не изпита съжаление, че нямаше да я види никога вече. Никога не беше изпитала щастие в тази стая, нито в другите елегантни помещения от дома на Сойер Уейлин. Само в едно помещение й беше истински уютно.

Федра запали една свещ и излезе от спалнята си, за да хвърли последен поглед в любимата си таванска стаичка. След смъртта на Хестър не беше влизала там. Когато изкачи тесните стъпала, изведнъж изпита страх, но веднага се укори за глупостта си. Малкото й светилище беше непокътнато.

Тя застана пред етажерката с книги и меланхолично плъзна пръсти по кожените подвързии. Не можеше да ги вземе със себе си. Каква ирония на съдбата, каза си тя — отново щеше да загуби съкровището си, този път заради мъжа, който й го бе върнал.

Погледът й се плъзна с горчивина по стаята. Спомни си как мечтаеше, как правеше планове да стане самостоятелна, свободна жена, никога вече да не се подчини на волята на мъж.

Естествено, каза си тя, това беше много време, преди да се влюбя в Джеймс. Ала вътрешният глас й напомни, че някога беше мечтала също така силно да стане съпруга на Евън Грантъм.

Този път всичко е различно, успокои се тя. Трябваше да бъде различно, защото рискът беше много по-голям. Отиваше в непозната страна, където единствената й опора щеше да бъде любовта на мъжа й. Предаваше се цялата в ръцете му. Значи трябваше да му вярва.

След като беше взела решение да напусне Хийт завинаги, Федра трябваше да свърши само още едно нещо. Отиде до писалището си и отключи тайното чекмедже. Искаше да изгори всички статии на Робин Гудфелоу. Ала когато отвори чекмеджето, бе обзета от дива паника. Снопчето ръкописи, вързани грижливо с черна панделка, беше изчезнало!

Отчаяна, тя претърси чекмеджето, после и цялото писалище, но не намери нищо, освен пожълтели листа и издания на „Газет“. Изправи се и си заповяда да премисли нещата спокойно.

Видя ръкописите си за последен път в деня, когато ги бе показала на Джеймс. Той ги хвърли в краката й, тя ги събра, върза ги и после…

Федра притисна ръце към слепоочията си, но в паметта й имаше дупка. Не можеше да си спомни какво е станало. Досега вярваше, че е заключила ръкописите си в чекмеджето, но сега се усъмни. Може би ги бе скрила другаде?

Тя взе свещта и бързо слезе в спалнята си. Само след половин час беше обърнала всичко с главата надолу, но не намери нищо. Когато Луси се появи за втори път, за да й напомни, че Сойер Уейлин проявява признаци на нетърпение, Федра се отказа от безплодното търсене.

Докато обличаше палтото си, тя размишляваше трескаво. Какво беше станало с ръкописите й?

Една мисъл се настани трайно в главата й. Или по-скоро едно име: Джеймс. Но не беше способна да домисли докрай тази ужасяваща мисъл, затова се опита да си внуши, че изчезването на изобличаващите материали няма никакво значение. Много скоро щеше да изчезне от Лондон и хората тук щяха да забравят кой е бил Робин Гудфелоу. Ако документите случайно се появят след заминаването й, дядо й щеше да ги унищожи по най-бързия начин — тя беше сигурна в това.

Федра се опита да потисне подозренията си и слезе в голямото преддверие, където я очакваше Сойер Уейлин. Джеймс също не беше точен и старецът се гневеше. Опрян на бастуна си, той куцукаше между броните. С огромната бяла перука и червения жакет, опънат над огромния корем, дядо й представляваше ярък контраст с железните мъже.

Федра се страхуваше, че чувствата, които бушуваха в гърдите й, ще проличат по лицето й. Ядосан от закъснението й, дядо й беше по-войнствен от всякога. След като за пореден път й се скара за ненапудрената коса, той изфуча:

— Защо, по дяволите, ме зяпаш с този унесен вид? Понякога си мисля, че откакто умря онази Сиърли, умът ти не е на мястото си.

— Смъртта й наистина беше шок за мен — отговори Федра, стараейки се да остане спокойна, и сведе поглед към пода. — Макар че не я харесвах. Тя беше крайно неприятна личност.

— Обаче дяволски добра икономка. Никога няма да намеря друга като нея за тая заплата.

Федра потисна горчивия си смях. Хестър беше донесла на Хийт повече зло, отколкото дядо й можеше да си представи. Смъртта на икономката й бе отворила очите и тя започна да търси отговори от Арман. Търсенето разкри истината за любимия й. Въпреки това мисълта за начина, по който Хестър бе намерила смъртта си, не преставаше да я измъчва. Тази смърт щеше да остане неразгадана загадка и да я занимава още дълго, след като напуснеше Лондон и Англия.

Погледът на Федра неволно се отправи към железния боздуган. Имаше много причини, поради които трябваше да се радва, че напуска Хийт, макар че в момента й беше по-скоро тъжно. Тази вечер виждаше дядо си за последен път и никога нямаше да има случай да го попита каква роля беше играл в трагедията на Джеймс.

— Знаеше ли, че Хестър плашеше децата на готвача с историята на Джеймс Летингтън? — попита бавно тя.

Дядо й спокойно извади джобния си часовник и го раздруса, сякаш беше спрял.

— Тази глупачка! Вечно си вреше носа в чуждите работи…

— Аз също мисля често за онова убийство — продължи Федра, докато внимателно наблюдаваше дядо си изпод полуспуснатите си мигли. — Евън ми е разказвал за показанията си пред съда, но така и не научих цялата история. Мислиш ли, че Евън наистина е видял как убиват баща му?

Върху месестото лице на Уейлин падна тъмна сянка.

— Естествено, че е видял. — И след дълга пауза добави: — А дори и да не е, няма никакво значение.

— Как да няма значение? — При мисълта за примката около шията на Джеймс Федра се разтрепери от гняв. — От това е зависел животът на един човек!

— Летингтън беше виновен. Видях достатъчно, за да се убедя в това.

— Наистина ли, дядо? И какво по-точно си видял?

Уейлин се направи, че не е чул предизвикателните й думи, отиде до стълбището и погледна нагоре.

— Къде, по дяволите, се бави Арман? Защо никога не е точен? Защо още не е помолил за ръката ти?

Федра не му позволи да смени темата.

— Доколкото знам, Джеймс Летингтън е имал сериозна причина да нападне бащата на Евън. Карлтън Грантъм е отвлякъл сестра му. Знаеш ли нещо за това, дядо?

В отговор прозвуча само гневно ръмжене.

Федра продължи настойчиво:

— Очевидно тази Джулиана се е появила ненавреме. Евън често ми казваше, че ако не била умряла, щял да се ожени за нея, не за мен.

Дядо й извади кърпичката си и изтри запотеното си чело.

— Евън беше глупак. След като от този брак дори не се роди син, за да подсигури титлата… Трябваше да го оставя да се ожени за онова момиче…

Федра спря да диша.

— Наистина ли, дядо? Наистина ли сега смяташ, че е трябвало да оставиш Евън да се ожени за Джулиана? Ще ми кажеш ли какво си направил, за да предотвратиш този брак?

Никога преди това Федра не беше виждала този израз на лицето на дядо си. Очите му се стрелкаха неспокойно насам-натам, сякаш не знаеше накъде да гледа. Изглеждаше почти виновен.

— Какво… какво? Нищо не съм направил — изгърмя той. — Само предложих на Евън Грантъм достатъчно пари, за да забрави онази Летингтън. Момичето избяга и се самоуби!

В този момент Федра беше почти сигурна, че подозренията на Джеймс са оправдани. Дядо й знаеше за Джулиана Летингтън повече, отколкото беше готов да признае. Но преди да е продължила с въпросите, на стълбището се появи Джеймс.

Изглеждаше прекрасно. Силните бедра бяха стегнати в сатенен панталон, а великолепният тъмночервен жакет подчертаваше широките рамене. Федра се смути малко от напудрените му коси. Очевидно беше решил да изиграе за последен път ролята на маркиз дьо Верне, и то по най-добрия начин.

Не. Нещо не беше наред. Лицето му беше зачервено, движенията бяха трескави, неподходящи за небрежността на един маркиз. Какво щастие, каза си Федра, че дядо й никога не беше виждал Джеймс Летингтън, иначе в този момент непременно щеше да го познае.

Когато погледите им се срещнаха, Федра забрави всички съмнения. В очите му светеше любов и нежност. Ала когато отправи поглед към дядо й, неловкостта й се върна.

Около устата на Джеймс се изписа презрителна линия и очевидно нямаше сили да я скрие.

— О, мосю Уейлин, както виждам, отново сте проявили безупречния си вкус към облеклото!

Даже нечувствителният й дядо трябваше да усети остротата в думите на Джеймс. Объркан от променения тон на своя гост, Уейлин понечи да отговори, когато Федра застана между двамата мъже.

— Трябва да побързаме, за да не пропуснем началото на представлението. — С нервно движение тя връчи палтото си на Джеймс. Той погледна втренчено дядо й, след което устреми нежен поглед към нея.

— Права сте. — Сложи палтото на раменете й и незабелязано я целуна зад ухото. — Скоро всичко ще свърши, любов моя — пошепна страстно той.

Федра кимна утвърдително, макар че не беше много сигурна. Изпита облекчение, когато излязоха от къщата. Джеймс я държеше под ръка, дядо й ги следваше.

Каретата ги отведе в Ковънт Гардън. Операта беше полупразна, защото повечето благородници предпочитаха да прекарват есента в провинциалните си имения. Освен това операта беше загубила популярността си, след като великият Хендел вече не беше неин директор.

Федра не знаеше дали да се радва или да се плаши, че не е заобиколена от голямо множество. Ако операта беше препълнена, планът им щеше да се осъществи по-лесно. Не видя нито един познат, но точно когато завиха към ложата си, насреща им излезе една твърде добре известна личност.

— Виж ти! Каква изненада! Не очаквах да те видя тук, скъпа братовчедке.

Сърцето на Федра заби като безумно. Тя погледна в сериозното лице на Джили, раздвоена между радостта, че го вижда отново, и страха, че появата му може да осуети плана й.

Джили я погледна обвинително и отмести поглед към Джеймс.

— О, а това е почтеният маркиз дьо Верне! Както виждам, продължавате да участвате в лондонския светски живот.

Федра не посмя да погледне Джеймс, който поздрави Джили със студено кимване.

— Джили — пошепна умолително тя, без да знае какво ще каже или направи братовчед й.

В този миг се появи Сойер Уейлин.

— А, Фицхърст, й вие ли сте тук? Нямах представа, че ирландците обичат операта.

— О, аз никога не пропускам възможността да чуя коректен английски. — Пронизващият поглед на Джили не се откъсваше от Джеймс и Федра. — Ще бъде ли много нахално от моя страна, ако се присъединя към вас?

Федра усети как Джеймс я стисна за лакътя.

— Сигурен съм, че ще си намерите по-добро място в партера — отговори високомерно той.

— О, не вярвам. Убеден съм, че ако не седя на балкона, ще пропусна най-важното — настоя Джили.

Сойер Уейлин ги бутна нетърпеливо напред.

— Добре, тогава елате в ложата ми. Престанете да се пазарите, че ще пропуснем цялото първо действие.

Джили хвърли предизвикателен поглед към Джеймс и вдигна рамене. Тръгна след тях, сякаш искаше да подчертае, че няма намерение да ги изпуска от очи.

— Джеймс — пошепна Федра, — какво ще правим сега?

— Онова, което възнамеряваме — отговори кратко той и стисна окуражително ръката й. — Нямаш причини да се вълнуваш заради братовчед си. Всичко ще мине добре.

Федра не беше толкова сигурна. Джеймс не познаваше братовчед и така добре, както го познаваше тя. Джили не позволяваше да го мамят толкова лесно. Сигурно вече беше прочел по лицето й, че предстои решаващо събитие.

Когато влязоха в ложата, Джили я дръпна настрана и изсъска в ухото й.

— Нали ми писа, че Летингтън е заминал? Защо ме излъга? Какво си замислила, по дяволите?

— Дошли сме на опера — отвърна тя с нервна усмивка.

Джили стисна китката й толкова силно, че тя едва не извика.

— Каква приятна компания — рече гневно той. — Ти, Джейми и следващата му жертва.

— Млъкни! — изфуча тя, но бързо понижи глас. — Джеймс няма да стори зло на никого. Сигурна съм в това, вярвай ми, Джили.

— Да ти вярвам? Ти ме излъга, Фе. Ясно е, че си изгубила ума си и вече не знаещ какво правиш. Когато случайно срещнах Бърнъл и той ми каза, че този вечер сте на опера, не повярвах на ушите си!

— Джили, моля те! — Федра видя, че Джеймс следеше разговора им от вратата. — Ще ти обясня всичко… след представлението.

Лъжата излезе трудно от устата й, но Джили се задоволи с това обещание. Заеха местата си, като Джеймс умело осуети опита на Джили да седне до нея. Федра се уплаши, че двамата ще се сбият, но те само си размениха гневни погледи. Мърморейки, Джили седна зад нея и запали една свещ, за да прочете либретото. Когато Джеймс се обърна и духна свещта, ирландецът изруга гневно.

— Не бива да палите свещ — рече спокойно Джеймс. — Може да стане пожар.

Джили едва потисна гневния си изблик, Федра се зарадва, когато лампите угаснаха. Ала не видя нищо от представлението, а пронизителният глас на сопраното само късаше нервите й.

През цялото време усещаше бдителността на Джили и решителността на Джеймс. Велики боже, планът им беше осъден на провал. Джили никога нямаше да повярва в припадъка й. Знаеше, че братовчедка му не е припадала никога в живота си. А дори да повярва, щеше да тръгне след нея и Джеймс. Дядо й скоро задряма, но без да поглежда към Джили, Федра знаеше, че й той не вижда нищо от представлението.

Второ действие беше към края си, когато Федра усети как Джеймс стисна ръката й. Това беше сигналът. Опита се да не реагира, но натискът се усили. Тя се надигна леко, понечи да каже нещо, но само въздъхна и се отпусна назад.

Усети нарастващото нетърпение на Джеймс, но преди да е измислила как да реагира, вратата на ложата се отвори с трясък и на прага застана Джонатан. Федра никога не беше виждала приятеля си в такова състояние. Бледен като смъртник, с диво святкащ поглед, той застана пред дядо й и го хвана за реверите на официалния жакет, за да го раздруса здраво, докато се събуди.

— Сойер, Сойер, за бога, събудете се! Трябва да се скриете!

Дядото изпухтя сърдито и потърка очи.

— Какво… какво? Но операта още не е свършила.

Той се опита да отблъсне Джонатан, но не успя.

— Чуйте ме, Сойер, трябва веднага да напуснете Лондон и да се скриете.

— Какво става, по дяволите? — намеси се Джили.

— Върнел е полудял — обясни мрачно Уейлин, но в същия миг Джонатан извика възбудено:

— Джесъм е арестуван!

Федра замръзна на мястото си и не посмя да погледне Джили.

— Джесъм ли? — изръмжа дядо й. — Онзи негоден издател? Какво общо има това с мен?

С теб не, каза си Федра, но с мен! Понечи да се облегне на Джеймс, но той беше замръзнал в креслото си.

Джонатан отчаяно кършеше ръце.

— Не разбирате ли, Сойер? Разпитали са Джесъм и за да спаси кожата си, той им е предложил сделка. Обещал е да им даде доказателство.

— Какво доказателство? — попита нетърпеливо Сойер Уейлин.

— Доказателство, че вие, Сойер Уейлин, сте Робин Гудфелоу.