Сюзан Копола
Маскарад (14)

14

Когато Федра стигна до обора, Арман вече беше слязъл от коня. Той метна юздите на Немезис в ръцете на чакащия ратай и на минаване хвърли унищожителен поглед към Федра, после рязко й обърна гръб и се запъти към къщата.

— Арман, чакай! — извика отчаяно тя. — Ще ти обясня всичко. — Смъкна се от седлото още преди фургона да е спрял, върхът на обувката й се закачи в шлейфа на костюма за езда и тя падна на колене и ръце. Без да обърне внимание на издрасканите си длани, Федра скочи и се втурна след маркиза, който тъкмо беше изчезнал под арката, водеща към къщата.

В този момент жилеста мъжка ръка я хвана доста грубо през кръста и я задържа.

— Спри, Фе. — Мелодичният глас на Джили прозвуча съвсем близо до ухото й. — Закъде си се разбързала толкова, та дори нямаш време да поздравиш братовчед си?

Федра напразно се опита да се освободи.

— Моля те, Джили, наистина се радвам, че най-сетне се върна, но моля те, пусни ме сега! Ще се върна само след минута.

— След минута, казва тя, след като ме отпрати за цял месец. Не, мисля, че трябва веднага да си поговорим, скъпа братовчедке.

Федра усети в гласа на Джили острота, каквато никога преди това не беше чувала. Когато той я обърна към себе си, тя изведнъж забрави намерението си да изтича след Арман, Лицето на Джили беше обезобразено от побой. Едната половина беше обсипана с червени издутини, долната устна беше подута и напукана, окото беше посиняло и толкова подуто, че се бе затворило. Другото обаче погледна Федра сериозно и без обичайния дяволит блясък.

Федра сведе поглед към ръцете, които я държаха. Кокалчетата бяха обелени.

— Какво е станало, за бога…? — изпъшка тя. Джили я пусна и тя полипа подутата му брадичка. Той потръпна от болка.

— По дяволите, Джили, пак си се бил! Кой беше този път?

— Няма значение. Много по-важно е какво си писала, докато ме е нямало.

Федра го погледна неразбиращо.

— Какво съм писала? Не те разбирам.

Джили се приготви да й отговори, но забеляза ратайчето, което се занимаваше с Фурлонг, и поклати глава. Хвана Федра за ръка, преведе я през обора и влезе в близката плевня. Очевидно се боеше да не ги подслушват. Заговори едва след като се убеди, че бяха съвсем сами.

— Тъкмо бях слязъл от борда и се опитвах да се оправя с алчните митничари. Следващото, което си спомням, бяха шест мазолести ръце, които ме сграбчиха. Работници от пристанището. „Говориш като ирландец“ — заявиха ми те не особено приятелски. „Вярно е, скъпи приятели“ — отвърнах им.

Федра изкриви лице в гримаса. Много живо си представяше как Джили е подчертал ирландското си произношение.

— Тогава най-едрият каза: „Значи ти си един от онези ирландски паписти, на които Робин Гудфелоу обещава избирателно право, за да изгонят от парламента почтените английски протестанти. Тогава техният католически крал ще убие нашия добър крал Джордж и ще изправи всички ни пред инквизицията.“

— Но аз никога не съм писала такива глупости! — извика отчаяно Федра. — Писах само, че на английското управление в Ирландия трябва да се сложи край и че ирландските католици трябва да получат избирателно право и да се върнат в парламента.

— Само? — повтори подигравателно Джили и удари с длан дървената стена. — Ти си напълно полудяла, скъпа!

— И друг път съм писала за Ирландия и ти никога не си казвал, че съм луда.

— Досега си писала само за англичани, които експлоатират бедните ирландци. Това е нещо съвсем различно. — Джили застана пред нея и помилва разрешените й къдрици. — Но щом се захванеш с католицизма, излагаш всички ни на смъртна опасност. В Лондон има предостатъчно хора, които помнят как шотландците се опитаха да изхвърлят от страната глупавите хановерски крале и да сложат на престола своя претендент. Нима си забравила красивия католически принц Чарли?

— О, Джили, въстанието на якобитите беше толкова отдавна!

— Англичаните имат дяволски добра памет. Познавам немалко хора, които всеки ден си спомнят как Кървавата Мери хвърляла протестантите в огъня на Смитфийлд. Ти не разбираш сънародниците си, Фе. Те се боят от католиците повече, отколкото от дявола.

— Вече не съм съвсем сигурна кои са моите сънародници — отговори горчиво тя.

Джили спря да ходи напред-назад и въздъхна тежко.

— Знам, че си написала тази статия, водена от най-добри чувства, но онова, което искаш, никога няма да се получи. Днес на доковете изгориха стотици броеве на „Газет“ и ако питаш мен, бяха готови да сторят същото и с Робин Гудфелоу, и с всеки ирландец, който им се изпречеше на пътя.

Федра се отпусна безсилно на купа сено. Значи горяха статията й? Все едно че горяха самата нея. Досега написаното от нея беше получавало само одобрение. Почувства се предадена. Винаги беше вярвала, че обикновените честни хора със здрав човешки разум, които купуваха вестника, презират несправедливостта също като нея. А сега се оказа, че те не са нищо друго, освен жалки и подли глупци, които не разбираха нищо и само си търсеха претекст да се сбият и да предизвикат бъркотия. Колко жестоко и колко непочтено беше, че общественото мнение изведнъж се обърна срещу нея. А най-лошото беше, че Джили трябваше да понесе последствията от неразумното й писание. Очите й се напълниха със сълзи, сърцето й натежа от чувство за вина.

— Значи аз съм виновна, че са те пребили. Само бог знае колко още невинни хора ще пострадат… Аз… дори не помислих…

Джили зарови с върха на ботуша си в посипания със слама под.

— Млъкни — изрече рязко той. — Плачът не помага.

— Но аз трябва да се опитам да поправя злото, което съм сторила — възрази тя със задавен от сълзи глас.

— Не виждам какво би могла да направиш.

Федра вдигна глава и избърса мокрите си очи.

— Ще напиша нова статия и ще им кажа…

— Какво ще им кажеш? Че не си искала да кажеш това, че няма нищо лошо да се отнемат изконни човешки права заради религията? Не! — Джили гледаше покрай нея и погледът му сякаш беше обърнат навътре. — Може би постъпих зле, като те укорих — продължи неочаквано меко той. — Ти си написала статията със сърцето си и си казала истината.

— Да, но те можеха да те убият! Каква би била утехата ми, че съм права?

Джили се усмихна малко накриво.

— Е, не бих казал, че и те се отърваха лесно. Не гледай на нещата едностранчиво, братовчедке. Казах на оня дългуч нещо за майка му, но си мисля, че не това беше решаващо, а кръстния знак, с който го благослових.

— О, Джили! — извика Федра и се засмя през плач. Той седна до нея на купата сено и я прегърна.

— Не се притеснявай, скъпа. Просто едно сбиване. Те бяха само трима и единият беше доста слабичък. Преживявал съм и по-лоши неща.

Федра загрижено поклати глава и отказа да се ободри от думите му.

— Така ми се иска да направя нещо…

— Нищо не можеш да направиш. По-добре изчакай приказките да утихнат. Не пиши нищо.

— Вече реших, че Робин Гудфелоу ще умре. Особено след като се срещнах с Джесъм. Защо никога не си ми казвал колко е ужасен?

— Джесъм е човек на сделките, упорит и практичен, точно човекът, който ни трябва. — Лицето на Джили помрачня. — Не биваше да ходиш при него. Той не знае коя си, нали?

— Естествено, че не. Не съм чак толкова глупава. Преоблякох се. Смятам, че до есента ще забравят кой е бил Робин Гудфелоу.

Джили потърка тила си.

— Божичко, колко е горещо! Човек започва да си мисли за разни неща. — Той погледна скритом братовчедка си и изрече предпазливо: — И на теб горещината не ти понася…

Федра се почувства неловко под изпитателния му поглед. Изтри сълзите от очите си и нервно задърпа копчетата на жакетчето си.

— Аз… аз съм съвсем добре.

— Така ли? Учудвам се на спокойствието ти. Смятах, че ще ме засипеш с въпроси какво съм открил във Франция.

Федра стана и приглади полата си с неспокойни движения.

— Естествено, че съм любопитна, дори много. Защо не влезем вкъщи? Ще се погрижа за окото ти и ще ти предложа чаша студена бира.

Тя беше готова да излезе от плевнята, но Джили я хвана за лакътя и я задържа.

— Защо тичаше след маркиза, когато пристигнах? Останах с чувството, че от това зависи животът ти. Защо непременно трябваше да го настигнеш? А той изглеждаше така, сякаш е заловил човека, разровил гроба на майка му.

— Наистина ли изглеждаше така? — попита задавено Федра. Той се ядоса, защото предположи, че съм те изпратила във Франция да събереш сведения за него.

— Точно така беше.

— Не! — избухна ядно тя и добави доста по-тихо: — Искам да кажа, това беше преди… преди…

— Какво?

Федра не посмя да погледне братовчед си в очите. Добре, че бузите й бяха почервенели от слънцето и можеше да скрие изчервяването си.

— Подозренията ти са били оправдани, Фе — заговори Джили, след като тя продължи да мълчи. — Той не е никакъв маркиз. За съжаление нямам доказателства. Истинският Арман дьо Лакроа се е разделил с изисканите си роднини и е заминал за Канада. Нашият маркиз обаче няма нищо общо с това семейство.

— Това не означава нищо — отговори почти сърдито тя. — В нашето семейство няма нито един човек с червена коса, но това не означава, че аз съм мошеничка!

— Истинският Дьо Лакроа отдавна е минал четиридесетте.

— Може би Арман е от хората, които дълго се запазват младолики. — Джили я гледаше все по-стъписано и Федра се почувства неловко.

— Значи вече го наричаш Арман?

Федра задърпа ръкавите си, сякаш в момента нямаше нищо по-важно.

— Виж, вероятно си го преценил правилно — рече тя, като се опитваше гласът й да звучи равнодушно. — Но какво значение има това? Може да се е престорил на маркиз заради някакъв облог. Сигурно е шега. Когато го опознаеш…

— Шега! — Джили я сграбчи за яката и я принуди да го погледне. — Света Дево Мария, да не би да си влюбена в него?

Федра блъсна ръката му.

— Да, и какво от това?

— Какво от това? — повтори ужасено Джили. — Сега ме чуй добре, моето момиче. Никой не поема такъв риск заради някаква си шега. Никога не вярвай на мъже, които не познаваш. Веднъж вече позволи на един негодник да ти замае главата и след това съжаляваше горчиво.

— Арман е различен — изкрещя вбесено Федра. — Той не прилича по нищо на Евън — по нищо! Арман е сърдечен, чувствителен и грижовен.

— И е един проклет лъжец! — Джили вдигна ръце към небето. — Виждам, че съм се върнал точно навреме. Ти си си загубила ума!

— Това изобщо не те засяга — изрече студено тя. — Много съм ти благодарна, че отиде чак до Франция заради мен, но…

— Благодарна? Проклятие! — Джили беше готов да я раздруса здраво, но се удържа. — Крайно време е да се заема сериозно с този въпрос. Ще открия кой е този човек и…

Федра вирна войнствено брадичка.

— Аз знам достатъчно за него. Според мен…

— Според мен! — повтори подигравателно Джили. — Ти вече нямаш свое мнение. Този мъж те е омагьосал, да го вземат дяволите!

— Вече няма да разговарям по този въпрос.

Но ентусиазмът на Джили да й помогне не можеше да бъде потушен толкова лесно.

— Трябва ми само свободен достъп до проклетата ви къща, за да претърся стаята му.

— Не смей! — извика задъхано Федра. — Няма да ти позволя.

— И защо не? Ако твоят маркиз е толкова прекрасен, колкото твърдиш, защо те е страх, че ще намеря нещо изобличаващо?

— Не… не знам защо. — Как да обясни на Джили защо вече не искаше да знае тайните на Арман? Как да му разкаже за страха си, че и най-дребната проява на любопитство би могла да ги раздели завинаги? През последните дни беше толкова щастлива. Дори ако се налагаше да си затваря очите, за да опази щастието си, беше готова да го направи.

— Чуй ме, Фе. — Джили изрече името й меко и загрижено. — Трябва да бъдеш разумна… — Отново се опита да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Не ме докосвай! Остави ме сама. Сега ми се иска да не се беше връщал. Иска ми се просто да си отидеш.

Той я погледна стъписано, но около устата му се изписа упорита линия, която много приличаше на нейната.

— Няма да си отида. Твърде много те обичам, за да стоя и да гледам как сама си докарваш нещастие.

— Ако наистина ме обичаш, ще ме оставиш на мира.

Федра не можа да продължи, защото зад гърба й прозвуча дрезгав глас.

— Ей, какво става тук?

Не беше нужно да се обърне, за да познае дядо си. Дъските заскърцаха жално под тежестта на масивното му тяло.

Федра отново си пожела Джили да не се беше връщал точно днес и се обърна да види дядо си. Застана пред братовчед си като тигрица пред малкото си, за да го защити от предстоящата буря. Сойер Уейлин със сигурност щеше да се опита да го изхвърли.

Старият влезе в плевнята, пъшкайки от напрежение, тежко опрян на дебелия си бастун.

— По дяволите, момиче! — извика той. — Как може да посрещаш толкова почетни гости в обора?

Федра зяпна смаяно. Не можеше да повярва на ушите си. Обърна се към Джили, който тъкмо се оглеждаше, сякаш търсеше гостите, които бе споменал дядо й.

— Ако не се лъжа, това е братовчед ти — продължи Уейлин с почти сърдечен тон. — Почтеният мистър Патрик Фицхърст. — Все пак дядо й не подаде ръка на Джили, но на лицето му изгря широка усмивка.

— Аз… да, аз съм, сър — отвърна колебливо Джили.

— Имам право да виждам братовчед си, колкото пъти поискам. — Федра изпъна крехките си рамене, готова да се впусне в семеен дебат.

— Разбира се, че имаш, скъпа. — Уейлин я щипна по бузата с тлъстите си пръсти. — Но защо си поканила бедното момче в обора, а не вкъщи?

— Но аз… аз… ти винаги си казвал… — заекна Федра. Доста отдавна беше забелязала, че дядо й е омекнал, но никога до днес не я беше гледал с това изражение. Изглеждаше почти мил. Заплаши я с пръст, сякаш беше малко момиче.

— Пак ви казвам — обърна се той към Джили, — не знам какво да правя с тази малка дивачка. Как да я науча да живее като цивилизована англичанка. Само погледнете косата й.

Уейлин се изкиска и дръпна доста силно една червена къдрица.

— Не само тя, ами и маркизът започна да ходи без пудра. Не знам как го е постигнала…

Федра беше твърде смаяна, за да отговори. Дядо й поклати глава и огледа лицето на Джили.

— Майчице, какво е станало с вас, мистър Фицхърст? Вероятно злополука?

— Не, сър — отговори провлечено Джили. — Имах временни затруднения със зрението и попаднах на няколко от вашите цивилизовани английски юмруци. Уейлин избухна в луд смях, сякаш Джили беше казал добър виц. Джили погледна многозначително Федра. Дядо й беше напълно полудял! Тъкмо когато щеше да изрази съмнения в разума на стареца, Уейлин каза:

— Е, Фицхърст, братовчедка ви е твърде скромна, за да ви признае, че това лято направи много добро завоевание. — Той се засмя отново и показа жълтите си зъби. — Скоро ще изненада всички ни, като стане маркиза дьо Верне.

— Това наистина е изненада — отговори Джили и добави така, че да го чуе само Федра: — Обзалагам се, че ще се изненада и маркизът, който и да е той.

Федра енергично настъпи братовчед си по крака и го изгледа гневно и предупредително. В сърцето й се промъкна неприятно чувство. Причината за внезапната промяна, настъпила у дядо й, беше очевидна. Беше твърде глупава да вярва, че той не е разбрал какво ставаше между нея и Арман през това лято. Вероятно предполагаше, че е на път да осъществи най-съкровеното си желание — да омъжи внучка си за маркиз дьо Верне. Как ли щеше да реагира, когато планът му се провали — а това беше неизбежно?

Но сега имаше по-спешни проблеми за решаване — например желанието на Джили да претърси стаята на Арман. Затова изслуша с нарастваща неловкост поканата, която дядо й отправи към Джили: да прекара вечерта с тях.

Джили и Федра отговориха почти едновременно:

— Приемам предложението ви с голяма радост, сър.

— Не, Джили вече има друга уговорка.

— Е, добре, може би друг път — отговори за облекчение на Федра Сойер Уейлин, но веднага добави: — Защо тогава не дойдете утре, Фицхърст? Утре ще се радваме на някои прости забавления, които са много приятни за ирландците. Може би знаете, че всяка година организирам празник на работниците.

Федра простена задавено. Нима беше дошло време за празника? Веднъж в годината, обикновено към края на лятото, дядо й организираше празник за чирачетата от Лондон. Това беше единственият вид благотворителност, който Сойер Уейлин одобряваше.

— Ще имаме обяд на открито — обясни дядо й, — а после игри като бой с юмруци, теглене на въже и тем подобни.

Очите на Джили светнаха и Федра се намръщи още повече.

— Идеята ви да организирате празник на открито е великолепна, сър.

— Прав сте, момко. Хората обичат такива забавления. — Уейлин извади от джоба си голяма ленена кърпа и обърса запотеното си чело. — Тази година е адски горещо, но това няма да ни попречи да се позабавляваме.

— Чудесно, наистина. — Джили присви здравото си око и то се затвори почти като удареното. Федра не можеше да отгатне мислите му.

— За съжаление Джили не може… — започна сърдито тя, но този път братовчед й излезе пред нея и я прекъсна:

— С най-голямо удоволствие приемам поканата ви, сър. — Устата му се изкриви в многозначителна усмивка и само Федра разбра двусмислието в следващите му думи: — Това е случай, който за нищо на света няма да пропусна.

Джили напусна Хийт, без Федра да е намерила възможност да поговори с него и да го убеди да се откаже от плана си. Дядо й остана в обора, докато Джили възседна коня си и препусна към дома си. Очевидно нямаше да спре братовчед си в намерението му да претърси стаята на Арман. Когато Джили най-сетне си отиде, тя побърза да се извини на дядо си и пожела да се оттегли. Не можеше да понася повече доброто му настроение. По-рано беше благодарна за всяка трошица доброта, която получаваше от него, но сега, когато знаеше на какво се дължеше великодушието му, изпитваше само неприятни чувства.

Федра излезе бързо от оборите, за да потърси Арман. Трябваше да му обясни защо Джили бе заминал за Франция, да му каже всичко, което се беше случило дълго преди двамата да се влюбят един в друг. Единственото, което не можеше да стори, беше да го предупреди за намерението на Джили. Трябваше да намери начин да спре братовчед си. Да го спре, преди да е станало много късно.

За голямо свое съжаление Федра не намери Арман нито в къщата, нито в парка. Отиде чак до езерото, но той беше изчезнал. Докато се връщаше към разкошната вила, по челото й се стичаха вадички пот. Изведнъж чу зад гърба си тропот на копита. Обърна се рязко и видя Немезис да се носи в луд галоп към главната порта. Искаше да извика името на Арман, но се удържа. Нямаше смисъл. Вече знаеше колко бърз кон е Немезис, но се смая от рискованото темпо, с което сега препускаше надолу по склона.

Тя влезе в къщата и бе посрещната от Хестър с коварна усмивка.

— Маркизът няма да се върне за вечеря. Предполагам, че има други… уговорки.

Федра не каза нито дума. Само събра полите си и се запъти към стаята си. Едва когато затвори вратата зад гърба си, изплака задавено. Как щеше да издържи до края на този ден? Не искаше Арман да се отдава на мъчителни мисли и да прави грешни заключения, след като тя имаше всички необходими аргументи, за да му обясни станалото.

Дяволите да го вземат, каза си тя и стисна зъби. Като си помислеше, че в този момент той я обвиняваше в ужасни престъпления — че е прекарала всичките тези дни и нощи с него, че се е любила с него само за да разкрие тайните му, — беше готова да изпищи. Е, добре, тя също можеше да бъде дебелоглава. Ако беше нужно, щеше да остане цялата нощ будна и да чака завръщането му. И тогава щеше да го принуди да я изслуша.

Вечерта беше повече от мъчителна. Часовете се влачеха отчайващо бавно. Никога не беше прекарвала толкова мрачни часове в Хийт. Вечеря само с дядо си, отговаряше с половин дума на грубите му намеци за Арман и час по час поглеждаше към часовника, чиито стрелки се движеха потискащо бавно.

Когато узна, че дядо й е поканил Джонатан, сър Норис Байръм и още няколко господа на карти и среднощна вечеря, Федра побърза да се извини. Стана от масата и каза:

— Моля те, дядо, не ми се сърди, но се боя, че днес прекарах твърде много време на слънце. Главата ми бие до пръсване. Моля те да ме извиниш пред господата.

— Естествено. Знам, че нашите вечерни развлечения не те интересуват, а и Арман го няма…

Уейлин й намигна, изпи до дъно поредната чаша с портвайн и се изправи с мъчителна гримаса. Ала когато Федра направи реверанс и се накани да си върви, той й направи знак да остане.

— Не бързай толкова, момиче. Трябва да ти кажа нещо.

— Много съм уморена, дядо. Не може ли да почака до утре?

Но Уейлин не обърна внимание на възражението й и й заповяда да го придружи. Излязоха от трапезарията и той я отведе на място, където не се допускаха жени — в работната си стая.

Кабинетът беше с ламперия от тъмен дъб и кожа. Единственото помещение в Хийт, което не носеше следи от стремежа на Сойер Уейлин към разкош и показност. Мебелите бяха още от времето, когато е бил обикновен търговец. Писалището беше за работа, а не за представителност, столовете бяха без украшения и с твърди облегалки.

Федра остана колебливо на прага на забраненото светилище. Дядото й кимна нетърпеливо да влезе и остави многораменния свещник на писалището си. Федра влезе, питайки се напразно каква беше причината за тази необяснима покана. Дали смяташе да я укори за посещението на Джили? Или беше открил нещо за Робин Гудфелоу?

Не, ако беше разбрал нещо за тайната й дейност, дядо й нямаше да се държи така… Как по-точно? Тя не беше в състояние да намери дума за поведението му. Ако беше някой друг човек, а не грубият и самохвален Сойер Уейлин, със сигурност щеш да го определи като плах и несигурен.

Той отвори едно чекмедже на писалището и затърси нещо.

— Какво търсиш, дядо? — прекъсна мълчанието Федра, защото не можа да понесе напрежението. — Да не би сметките ми от шивача да са твърде високи? Ти настоя да си ушия още една рокля…

— Естествено, че настоях. Ако ходиш облечена в дрипи, никога няма да станеш маркиза. Не, няма нищо общо със сметките.

— Той намери, каквото търсеше, и го скри така бързо зад гърба си, че Федра не можа да види какво беше. Погледна я и кръглото му лице се зачерви. — Искам да ти направя малък подарък. Това е всичко.

Това било всичко? Федра го зяпна с отворена уста. Досега дядо й плащаше всички сметки, нейните и на Евън, но тя имаше право да избира роклите, накитите и аксесоарите си. Нито веднъж не се беше случвало Сойер Уейлин да отиде с внучка си в магазин, за да избере нещо, което да й подари.

— Подарък? — повтори невярващо тя. — Но защо?

Въпросът й го накара да избухне.

— Как защо? Ти си една малка глупачка! Защото аз искам така, затова. Ето, вземи.

Той й подаде продълговата кадифена кутийка. Очевидно смутен от втренчения й поглед, хвърли кутийката в ръцете й и изрева:

— Вземи я! Вземи я, казвам ти!

Пръстите й се сключиха колебливо около кутийката. Познавайки вкуса на дядо си, очакваше да види помпозен накит, биещ на очи и твърде скъп. Ала когато отвори кутийката, видя перлена огърлица. Всяка перла беше абсолютно кръгла и е млечен блясък.

— Господи… прекрасни са… — заекна тя. Не знаеше как да благодари за подаръка.

— Принадлежаха на баба ти — обясни глухо той.

Федра отново зяпна.

— Някога имаше и баба, нали разбираш — обясни той и лицето му помрачня. — Не съм направил баща ти сам.

— Учудвам се, защото никога не си я споменавал — отговори Федра и плъзна пръсти по гладката, твърда повърхност на перлите. — Май не съм чувала дори името й.

— Коринда. Почина млада… много млада.

— Татко също не ми е разказвал за нея.

— Какво би могъл да ти разкаже? Когато майка му почина, беше само на три години. — Уейлин потъна в мрачно мълчание и Федра си помисли, че това беше всичко, което щеше да научи за баба си. Много й се искаше да го разпита каква е била тя и защо е умряла толкова рано, но се съмняваше, че ще получи отговор. Дядо й рядко говореше за миналото, освен когато не се хвалеше с финансовите си успеха. За нейна изненада обаче той продължи:

— Баба ти и аз… живеехме в най-обикновена къща… не като тази тук. — Той се огледа, сякаш очакваше великолепната обстановка да изчезне. — Имахме само две стаи, Кори и аз. Аз бях само калфа в пивоварна и заплатата ми не стигаше дори да отопляваме жилището, както трябва.

Уейлин скръсти месестите си ръце под гърдите и потрепери, загледан в пламъчето на свещта.

— Тези проклети стаи никога не бяха достатъчно топли за Кори. Колко пъти съм повтарял на тази малка глупачка, че не бива да стои толкова близо до огъня! „Внимавай за полите си, момиче! На твоята възраст би трябвало да имаш повече разум.“

Федра изпита неприятното чувство, че дядо й я бе забравил и се вглеждаше в отдавна отминалите дни. Той въздъхна тежко и продължи:

— Онази зима беше дяволски студена. Кори имаше настинка, а бебето беше завито с нейното палто. В деня, когато… беше сама, само с момчето. Предполагам, че й е станало много студено… аз… аз не бях до нея, за да я стопля… — Той преглътна мъчително. — По-късно ми казаха, че полата й се подпалила и тя избягала панически. Намериха я паднала по лице в снега… — Уейлин млъкна и примигна няколко пъти. — Малка глупачка. — Обърна се с гръб към Федра и раменете му се разтресоха.

Федра беше трогната до сълзи. Вгледа се в перлите и изведнъж изпита чувството, че върху всяка се е отпечатал образът на красива млада жена с нежни очи, с крехките черти на баща й и с нейната коса… Федра не знаеше как е изглеждала баба й, защото никога не я беше виждала, но беше абсолютно сигурна, че тя е имала нейната червена коса.

Младата жена копнееше да отиде при дядо си и да го прегърне, но гои твърде често я беше отблъсквал и сега не посмя. Уейлин беше скръстил ръце на гърба си и говореше като на себе си:

— Винаги казвах на Кори, че един ден ще й дам всичко, за което мечтаеше — кожи, карети, накити. Но тя искаше само едно: перлена огърлица. Не ми даде сърце да я продам… затова ти я подарявам днес.

— Много ти благодаря, скъпи дядо — отговори Федра и събра смелост да целуне небръснатата му буза. Той не я отблъсна, но се извърна сметено.

— Това не е причина да правим глупости. Ти си добро, послушно момиче — много по-разумна от баща си. Аз исках да направя от него истински джентълмен, но той нямаше достатъчно разум, за да ме остави да действам. Ето че сега ти си на път да осъществиш всички желания, които имах за него. — Уейлин се усмихна замечтано. — Маркиза дьо Верне. Не е лошо за внучка на пивовар.

Федра веднага остави перлите на писалището. Радостта, която беше изпитала от подаръка, изчезна.

— Маркизът все още не ми е направил предложение, дядо.

— Ще ти направи. — Уейлин кимна уверено. — Нали виждам как те гледа.

Но вече няма да ме гледа, каза си с болка Федра. С натежало сърце си пожела да беше точно така, както си въобразяваше дядо и: Арман да е наистина онзи, за когото се представяше, и да я обича толкова силно, че да я отведе в замъка си във Франция и двамата да живеят щастливо, там до края на живота си. Невъзможно. И двамата бяха оплетени в мрежа от лъжи и не можеха да имат щастливо бъдеще.

Сойер Уейлин плесна с ръце и Федра се стресна от меланхоличните си мисли.

— Хайде, върви да си лягаш. Утре ни чака напрегнат ден. Нали знаеш колко много момчета се събират.

— А, да, празникът на чирачетата — отговори Федра без особено въодушевление.

Ала в очите на Уейлин святкаше младежка жар.

— Обещал съм на момчетата да се забавляват добре и да запомнят този ден. Не съм забравил, че и аз съм работил като роб под камшика на стария майстор Хътчинс.

Федра за пореден път зяпна смаяно. Дядо й беше човек на противоречията. Никога нямаше да го разбере.

— Изминал си дълъг и труден път, нали, дядо? — попита замислено тя. — Докато стигнеш дотук.

— Така беше, момиче.

— Тогава не разбирам защо си толкова нетолерантен към нещастните работници… например към бедния Том Уилкинс.

Уейлин изхъмка пренебрежително.

— Не изпитвам съжаление към бедняците. Само към децата им. Щом аз съм успял, значи и други могат да успеят. Предполагам, че ме смяташ за дребнав и жесток старик, но аз работих упорито, без почивка, не просех и не съм извършил нито едно нещо, за което после да съжалявам.

Изведнъж лицето му помрачня.

— Само веднъж… — Той поклати глава, взе свещника и се затътри навън от стаята. — Няма да стоим тук цяла нощ. Гостите ми ей сега ще дойдат. Тръгвай, момиче, и да не забравиш перлите си.

Федра беше готова да остави перлената огърлица. Не й беше приятно да приеме толкова скъп подарък, след като не можеше да осъществи надеждите на дядо си. Много добре знаеше, че никога няма да стане маркиза дьо Верне. Но когато Уейлин настоя, тя взе кутийката и се усмихна виновно. На стълбището дядо й рязко й пожела лека нощ. Въпреки грамадния си ръст и многото килограми тази вечер изглеждаше дребен и изгубен в голямата зала.

Федра се прибра в стаята си и веднага си легна. Събитията на деня я бяха изтощили повече, отколкото искаше да признае. Очите й се затваряха, но беше твърдо решена да остане будна. В спалнята й беше задушно, макар че прозорецът беше широко отворен. Тя захвърли на пода сатенената завивка, която лепнеше по тялото й, и се изтегна на възглавниците. За да не заспи, устреми поглед към луната, която висеше на небето като златен диск, заобиколен от диамантите на звездите. Лятната нощ беше великолепна.

— Твърде красива, за да я пропилеем с дребни и глупави недоразумения, Арман дьо Лакроа — изрече високо и сърдито тя. Искаше да се ядоса, но думите, които отекнаха в празната стая, прозвучаха безкрайно тъжно. В сърцето й се промъкна меланхолична мисъл: може би цялата й връзка с Арман беше само едно жалко недоразумение.

Федра потъна в неспокоен полусън. Ала не можа да си почине, защото се измъчи от сънища. Беше облякла блестяща сребърна рокля и караше кънки. Плъзгаше се по безкрайната повърхност на някакво езеро, над нея беше стоманеносивото небе. Беше в обятията на непознат, облечен като за бал с маски, и двамата танцуваха.

Федра напразно се опитваше да се освободи от ръцете му. Ледът под краката й беше съвсем тънък и тя виждаше отражението си във водата. Но той я държеше здраво и двамата продължаваха да се носят по опасния лед.

Някъде много отдалеч се чу глас, който викаше името й: „Федра!“ Тя видя Джили, който стоеше на брега и протягаше ръце към нея. Понечи да изкрещи: „Не! Не! Остани там!“ Ледът нямаше да издържи тежестта му. Ала когато отвори уста, гърлото й беше пресъхнало и не можа да произнесе нито звук. Джили се приближи към нея и към непознатия, който държеше ръцете й. Раздели ги и се опита да смъкне маската на мъжа.

Движенията му бяха твърде бавни. Въпреки това Федра не можеше да го спре. Маската падна в ръцете му и тя погледна в лицето на Арман. Очите му бяха пълни с отчаяние и той протягаше ръце към нея. Тя се опита да отиде при него, но ледът под краката й поддаде. Когато потъна в студената, тъмна вода, видя парчета лед в очите на Арман. Навсякъде пръсна кръв…

— Не! — изпищя Федра и заудря отчаяно с ръце и крака, докато се събуди. Сънят беше толкова жив, че тя се взря невярващо в мрака на стаята си. Беше в леглото си, обляна в студена пот. Стенейки тихо, тя се надигна и разтърка слепоочията си, за да прогони следите от кошмара. Стрелките на часовника над камината показваха два. Наистина ли беше толкова късно? Не можеше да повярва, че е спала толкова дълго. Нали трябваше да чака Арман.

Макар че се чувстваше като разбита, тя стана, отиде до свързващата врата и се ослуша. В стаята на Арман цареше тишина. Федра натисна бравата и се опита да влезе, но напразно. Вратата беше заключена.

— Върви по дяволите, Арман — проговори полугласно тя. Беше толкова отчаяна, че беше готова да заудря с юмруци по вратата, независимо, че щяха да я чуят.

Ала тъкмо когато вдигна юмрук, чу подигравателно кискане. Огледа се страхливо и цялата се разтрепери. В стаята й имаше призрак!

Ала смехът беше толкова добре познат, че не можеше да е на призрак. Беше го чувала и през деня — така се смееше Хестър Сиърли.

Федра остана на мястото си, очаквайки смехът да се повтори. След малко чу отвън тих разговор, отиде на пръсти до прозореца и се скри зад белите завеси.

Предпазливо погледна навън, но не видя никого. От прозореца и се виждаше голяма част от моравата и една алея, която водеше към розовата градина зад къщата. Самата градина беше само силуети на полудяващи се розови храсти. Въпреки шумоленето на листата гласът на Хестър се чу достатъчно високо, ала думите, които достигаха до Федра, бяха накъсани и неясни:

— … много сте щедър, сър… не бих искала…

Някой й отговори с тих, дълбок глас. Със сигурност беше мъж. Изоставила всяка предпазливост, Федра се подаде през отворения прозорец, за да чуе разговора. Но не разбра нищо от несвързаните думи.

— … вече няма да чакам — каза отново Хестър. — … утре…

Мистериозният й събеседник измърмори нещо в отговор, което Федра не чу. Хестър се сбогува с него с пронизително произнесеното: „Утре!“ Скоро след това се чуха тежки стъпки и шумолене на колосани поли. Федра протегна шия, но през вратичката в живия плет не излезе никой. Нощта отново потъна в мълчание и тя предположи, че Хестър и тайнственият непознат са излезли от градината през отсрещната портичка.

Младата жена се отдалечи от прозореца и се огледа безпомощно. Какво пак беше замислила старата вещица? Потискайки прозявката си, Федра премисли отново малкото думи, които беше чула, но не можа да си ги обясни. Даже не беше сигурна дали в гласа на Хестър звучеше заплаха или тя само предаваше информация. Беше чула ясно само една дума: „утре“.

Федра си легна и се зави до брадичката. Тревогата й нарастваше. Преди да затвори очи, тя хвърли изпълнен с копнеж поглед към свързващата врата.

Трябваше да изчака до утре, за да реши проблемите, които я измъчваха. Утре щеше да види Арман, Джили и Хестър… утре.

Федра затвори очи и потъна в дълбок сън. Ала в подсъзнанието й остана да витае абсурдна мисъл.

Утре можеше да е твърде късно.